За превода на Кулите. Предполагам че не знаете, но Любомир Николов беше тръгнал да завежда дело срещу Александра задето в Задругата са използвали превода му без негово разрешение и най-вече без да му платят и една стотинка. Може и да ни се струва най-естественото нещо на света Rivendell да се превежда като Ломиндол, ама е факт, че това си е измишльотина на Любо (както прочее и елементарни гафове в спелинга, защото Брее всъщност е Бри, а Смеагол наистина си е Смийгъл, ама карай). Не знам какви са резултатите от съдебните размирици, но е факт, че преводът на Двете кули отбягва с впечатляваща старателност книжния оригинал.

За промените спрямо книгата. Всъщност хората псуват Джаксън основно по този параграф. Така и не разбрах защо, честно ви казвам. Властелинът е велика книга, може би едно от най-големите произведения в литературата на 20 век, но това не означава, че всичко в нея е перфектно. Факт е че Толкин не е описал нито един наистина завършен женски персонаж. Грешка, която Джаксън поправя доста добре (при все съмнителнита актьорски заложби на иначе еректиращо изглеждащата Лив Тайлър). Както вече беше отбелязано доразвиването на образа на Фарамир е повече от добро. А дори и глуповато замислената смърт на Арагорн - смятам че си струваше дори и само заради момента, в който Еовин видя своя герой отново. Жив. Две секунди, един поглед, една объркано-радостна гримаса, които ни разказаха всичко за спонтанно пламналата в сърцето на девойката любов, за възхищението й пред сина на Араторн... както и за обречеността на всичко, което би могло да се случи между тях.

Прочее - като си говорим за неверни спрямо оригинала неща - знаете ли кое е едно от нещата, което ме впечатли най-силно в Кулите? Моментът, в който Арагорн целува Арвен. С език. Наместо аристократичното бегло докосване на устни, което може би си е представял Толкин (ако въобще си е представял някаква физическа интимност между героите си) Джаксън ни дарява с една истинска целувка, родена в страст каквато и ти и аз сме изпитвали. И това на екрана за един кратък миг на влажно мляскане спират да са Крал и Елфическа принцеса. Арагорн и Арвен се показват като *хора*, които не се различават особено от нас, хора на които можем да съчувстваме с чиста съвест. Хора чиято любов изведнъж ни става адски близка, защото всеки един от нас е изживявал нещо подобно. И когато надзърнем в очите на Арагорн следващия път ще видим там един човек, който е далеч от обятията на любимата си и може би никога повече няма да се върне в тях. И цялата история придобива още едно ниво на смислова натовареност, върху цялата епичност на продукцията пада сянката на така болезнено познатата ни неизживяна любов.
Палци горе.