Хлад и борови иглички усещат ходилата ми. Тихи стъпки и кървави следи вървят пред мен. Почти не дишам, защото миризмите са упоителни и ме карат да вия. А аз трябва да мълча ...

Нощта си отива, знам го ... часове отминават а аз все още кретам по чуждата следа. От пусто любопитство, дори не съм гладен но искам да разбира кой влачи ранения си крак из мойта пустош.

Дали да не го изпреваря? Вече утрото иде... Не, той няма да избяга. Силите му отпадат, виждам как забавя своя ход. Нека походи още малко, да се измори добре. Тогава ще си поговорим двамата.

Хм, глутницата ми е доста далеч. Какво ли ловуват? Елени ... чувам радостните им възгласи. Елените са най-вкусни. Освен онези бледните, как се казваха... уф, досадно е, че в този вид не се сещам за толкова много имена. Казваха се ... хмм, не, не мога да си спомня.

Чакай малко, какво е пък това. Ах ето я там моята плячка ... Виждам само някакъв сгърчен силует, но миризмата е многообещаваща. Като на бледен. Обаче... доста миризлив като за бледен. Пот,прах, умора, страх... И има оръжие. Още по-хубаво, само дето не съм гладен.

Да, хиляди пъти съм съжалявал, когато срещна хубава плячка към утрото а стомахът ми вече и пълен с какво ли не ... Когато съм наистина гладен не подбирам особено.

Седи, облегнат на един бор и диша, толкова шумно, че и глутницата ще го чуе чак оттатък. Какъв глупак.

Бавно и спокойно се провирам през дърветата и заставам точно срещу него. Чул ме е и ме посреща с опулени очи и вдигнат меч. Започвам искрено да се забавлявам.

Усмихвам му се а той размахва меча. По това време съм доста общителен. Може би щях да излая ако знаех как! Имаше някакъв начин, но на мен не си получава. Пробвам и се получава само един нескопосан рев.

Той също надава някакви писъци, пробва се да стане, но явно и това не може. Залепя се за дървото, шепти нещо и размахва смешното си желязо. Жалка картинка, настина.

Ако бях гладен нямаше да постъпя така. Щях да му спестя тези унизителни игрички, но след като съм тичал толкова дълго по него заслужавам някаква отплата, нали. Сядам на мъха, прибирам опашката плътно до краката си за да не ме разсейва и започвам да пея. Миризмата на кръвта му ме вдъхновява за нещо ново и по-различно от обичайните мотиви. Високо, високо литва моя глас и тънките лунни паяжини започват нежно да ми звънят.

От някъде ми отговаря глутницата. Харесало им е и ето един по един, гласовете повтарят моите думи а вятърът разнася нашите гласове над борове и ели, надалеч отвъд бялата кула.

А моят слушател трепери като лист, дочувам тракането на зъбите му и едно топло задоволство заклокочва в гърлото ми. Толкова е мил, държи се толкова естествено и не ме разочарова.

Глутницата идва насам. Май са изоставили елените. Разбрали са, че моята плячка е много по-вкусна. И доста нетърпелива. Бледните са винаги много нервни. Затова кръвта им е толкова топла и много червена. Единственият цвят, който различавам в това тяло.

Виждам сивите им сенки. Заобиколили са ни в кръг и ме питат с гладни очи. Ще ме почакат още малко. Правя още една крачка напред. Бледният наистина изглежда зле. Сега мога да видя ужасното му лице – слабо, голо и бяло като най-студената от луните. Май е умрял преди да го убием. Не вярвам да се съпротивлява.

Отстъпвам назад и се скривам в гората. Все пак се обръщам да хвърля едно око, може пък да греша. Но виждам само стегнатия кръг на сивите тела и чувам доволно ръмжене.

...искам онова, което искат всички ... но го искам по-силно...