И така, ето че се стигна до това, от което се боях толкова много, но което беше неизбежно... Някой ме порица за безбройните ми лъжи...

Искам да кажа само, че това е с право. Не мислете, че аз не разбирам колко лошо е да се лъже. Не мислете, че всеки път, когато го правя, не се чувствам ужасно. Не мислете, че ми доставя удоволствие да бъда нечестна.

Да знаете само колко много искам да кажа поне на майка ми за вас! За всичко, което ми давате! За това колко много държа на вас!

И не мислете, че не съм опитвала. Тъкмо вчера разговарях с нея. Исках да й разкажа за това колко сте добри... Тя каза, че е наясно какво изпитвам аз. Попитах я какво. А тя отвърна, че знае, че вие сте поредното ми увлечение, че просто с вас си обсъждам Толкин и всички останали глупости, свързани с него (не го каза със същите думи, но смисълът беше този). Каза, че да разбираш нещо не значи да го приемаш. Значи, дори и да ме разбере, пак няма да ме пуска с вас.

Да, Рох е толкова права! Страх ме е! Стах ме е от реакцията на майка ми. Не толкова на баща ми, който се води по-строгия "орк". Майка ми е тази, която знае поне малко за вас... Само че това не ми помага. Тя не може да приеме, че мога да държа толкова много на вас... Страх ме е от това, че ако разбере, че съм ходила (например) в Перник, тя ще ми забрани изобщо да се виждам с вас. За нея вие сте твърде големи за мен, и твърде ненормални, и твърде далечни.

И не мислете, че аз непрекъснато лъжа! Напротив, толкова много се опитвам да бъда честна с хората! Нали очаквам същото от тях... Но не винаги се получава.

Някой ден ще застана лице в лице с родителите си и ще им кажа всичко. В това съм сигурна. И то няма да бъде след много години! Скоро, много скоро... Когато стана пълнолетна, те ще трябва да разберат. Ще се сърдят, че съм ги лъгала, ще бъдат наранени може би... Но вече ще знаят и няма да ми се налага да ги лъжа.

Това съм си обещала от едно известно време. Само потърпете и се помъчете да ме разберете... Всичко ще се промени. Скоро.

И искам да ми простите за това, че ви забърквам в лъжите си! За това ми е най-тежко! Много съжалявам... простете ми.

И благодаря, Мардил, за това, което каза. Все някой трябваше да ми го каже... Не, не си ме разстроил, аз разбирам! И много често мисля за това. И се разкайвам. Но засега не мога иначе.

Поздрави!

Ако усмивките бяха част от лицето ни, как щяхме да знаем дали сме щастливи или не?