Ако искам да цитирам триабва да го направя и с цялата книга!
Но ето един от любимити ми цитати или по-точно глава-Битката при Паленорските поля!

Ненадейно сред чернилката, обвила съзнанието му, сякаш дочу гласа на
Храброшлем, ала сега този глас звучеше странно, напомняше нечии познати
слова.
- Махни се, скверен дуимерлайк, повелител на лешоядите! Остави мъртвия
в покой!
Леден глас му отвърна:
- Не заставай между Назгула и плячката му! Инак не ще те убие, когато
ти дойде редът. Ще те отнесе надалеч, в дома на страданията отвъд мрака,
където мъчители ще разкъсат плътта ти, а изнуреното съзнание ще оставят
голо пред Окото без клепачи.
Звънлив меч излетя от ножницата.
- Прави каквото щеш, но ако мога, ще ти попреча.
- Да ми попречиш? Безумецо! Не ще ме спре мъж простосмъртен!
И тогава Мери чу най-странния от всички звуци в този час. Храброшлем
сякаш се разсмя и ясният му глас зазвънтя като стомана.
- Но аз не съм мъж простосмъртен! Жена стои пред теб. Еовин съм, щерка
на Еомунд. Застанал си между мен и моя повелител и сродник. Махни се, ако
не си безсмъртен! Все едно дали си жив или пришълец от гроба, ще те посека,
щом го докоснеш.
Крилатата твар изпищя срещу нея, ала Духът на призрака не отговори, а
замълча, сякаш обзет от внезапно съмнение. Изумлението за миг прокуди
страха на Мери. Той отвори очи и чернилката се разсея. Огромният звяр бе
кацнал на няколко крачки от него и наоколо му тегнеше мрак, ала отгоре като
сянка на отчаянието се извисяваше Повелителят на Назгулите. Малко наляво, с
лице срещу тях, стоеше онази, която бе наричал Храброшлем. Но шлемът,
потулил тайната, сега бе паднал и русата коса волно блестеше по раменете й
като бледо злато. Морскосивите й очи бяха студени и зли, ала по бузите се
стичаха сълзи. Стиснала меч в десницата, тя надигна щита срещу ужаса,
излитащ от очите на врага.
Тя бе Еовин и в същото време Храброшлем. В спомените на Мери се мярна
лицето, което бе зърнал, преди да напуснат Черноден - лице на човек, който
вече няма надежда и дири смъртта. Жал и безкрайно изумление изпълниха
сърцето му и внезапно се пробуди бавно пламващата храброст на неговия род.
Той сви юмрук. Тя не биваше да загине - тъй красива, тъй отчаяна! Или поне
нямаше да загине сама, без подкрепа...

Непреклонен бе сега Еомер и умът му отново се проясни. Той нареди
роговете да свирят и събра под знамето си всички, който можеха да се
доберат дотам; решил бе да изгради стена от щитове и да се бие до смърт
сред Пеленорските поля, както се пее в песните, та дори и да не остане жив
човек в Запада, който да си спомни за последния крал на Пределите. Препусна
към едно зелено хълмче, заби там знамето си и Белият кон се развя по
вятъра.

Към утрото, към изгрева дойдох от мрак и страх,
със песен вдигнах своя меч и слънцето видях.
Надежда свършва, рухва свят и края му познах -
напред към гняв, напред към смърт и към червена нощ!

Тия стихове изрече той, ала в гърдите му напираше смях. Отново го бе
обзело опиянението на битката, още не бе ранен, беше млад, беше крал -
владетел на свиреп народ. Със смеха на отчаянието погледна пак към черните
кораби и предизвикателно вдигна меча си.
Тогава го обзе изумление и велика радост. Той подхвърли меча си в
слънчевите лъчи, улови го и запя. Очите на всички последваха погледа му - и
чудо! - над челния кораб се извиси знаме и вятърът го развя, когато носът
зави към Харлонд. На него бе разцъфтяло Бялото дърво, символ на Гондор, ала
отгоре блестяха Седемте звезди и високата корона, емблемата на Елендил,
която от безброй години не бе носил ни един владетел. Звездите пламнаха под
слънчевите лъчи - със скъпоценни камъни ги бе извезала Арвен, щерка на
Елронд; в утрото засия короната, покрита със злато и митрил.
Тъй се завърна Арагорн, син на Араторн, Елесар, наследник на Исилдур,
от Пътя на Мъртвите и морският вятър го понесе към Гондорското кралство;
веселието на Рохиримите избухна сред порой от смях и блясъка на мечове, а
радостта и изумлението на Града се изля в песента на фанфари и бурния звън
на камбани.....

И още много малко...

И тъй се срещнаха накрая сред битката Еомер и Арагорн, подпряха се на
мечовете, спогледаха се и ги изпълни радост.
- Ето че пак се срещаме, макар да ни деляха всички пълчища на Мордор -
каза Арагорн. - Не ти ли го предрекох в Рогоскал?
- Тъй рече - отвърна Еомер, - ала надеждата често ни мами, пък и не
знаех тогава, че си бил ясновидец. Но двойно благословена е нечаканата
помощ и светът не е виждал по-радостна дружеска среща.
Двамата стиснаха ръце.
- И по-навременна среща не е имало - добави Еомер. - В последния миг
пристигна, приятелю. Тежки загуби ни сполетяха и много скръб.
- Да мъстим тогава, а сетне ще говорим! - каза Арагорн и рамо до рамо
двамата препуснаха към битката.

Много съжелявам,че направих такъв ферман,но според мен заради тази глава наистина си струва!