Тук намираме характерната за творчеството на Толкин еволюция на образа на джуджето Мим / в "Сказание" - dwarf, а в "Нарн и Хин Хурин" - petty-dwarf). Първото споменаване за него в “Сказанието за Турамбар” намираме на с.103, това е допълнение направено по-късно: Мим тук е наречен командир на стражата, оставена от дракона да пази съкровището. Следващ път Мим се явява отново след смъртта на Турин в качеството си на страж на омагьосаното от дракона съкровище. Когато отнасят съкровището, а него самия убиват, Мим предсмъртно проклина златото: “И хора и елфи, ще се разкайват за това деяние, заради смъртта на гнома Мим, смъртта ще следва това злато докато то е на земята, и същата участ ще има всяка негова част и частица”. Виждаме, че в началото образът на Мим е бил близък към образа на гнома Андвари, пазача на златното съкровище: Локи, хванал Андвари в образа на щука плуваща във водопад, и му отнема като откуп всичкото злато. В своето съкровище Андвари особено отделя един златен пръстен – в една от черновите на “Книга на изгубените сказания”, в историята за съкровището на дракона фигурира някакъв “Пръстен на съдбата”, който е поправен на “Колието на гномите”, което става предметът, с който най-основно е свързано проклятието на гнома Мим, стражът на драконовото съкровище. Когато Локи взема пръстена на Андвари той казва, че всеки, който владее пръстенът, ще намери смъртта си, както и златото ("Корените на Игдрасил", с.201).
В следващите версии ролята на Мим нараства. Хванат от Турин, като откуп за живота си той му предлага да живее в пещерите на планината Амон Руд. От своя страна Турин му обещава отплата заради убития син Мим. Впоследствие Мим предава Турин. Тук Мим явно придобива чертите на Регин, който в началото помага на Сигурд /възпитава го, прековава за него Грам/, но после се опитва да го убие, като отмъщение за смъртта на брат си Фафнир.
Това ни дава добър пример как Толкин, използвайки източниците обогатява и задълбочава оригиналния творчески замисъл.
След по-маловажните паралели можем да споменем магическата “напитка”. В по-ранните си версии на “Сказание за Турамбар”, загубата на памет при майката и сестрата на Турин се дължи на среща със злия магьосник Куруки, който им дава отровно питие. Те забравят имената си и блуждаят, лишени от разсъдъка си из горите.” При Сигурд, имам мотив, когато героят изпива напитка, забравя за Брунхилда и се жени за Гудрун – което накрая става причина за гибелта му.
Но най-важното сходство между историите на Сигурд и Турин е свързано с комплексът от “драконоборчески” мотиви. .
Драконите вълнуват Толкин-ученият през целият му живот /”Чудовища и критици” 1937/ както и Толкин-писателя /по неговите думи, първата му история, написана на седем години била за един зелен дракон/ (писмо 163, Letters, с.214). Толкин нееднократно се е връщал към тази теми ("Хобит" (1937), "Фермерът Джайлс от Хам" (1949), стихотворението “Долетя дракон” в два варианта през 1937 и 1965) в сериозна и хумористична трактовка. Но най-класическият развитата му тема за дракони е тази в историята на Турин – Драконобореца par excellence.

За Толкин целият комплекс “драконоборчески” мотиви дълбоко и тясно се свързват първо със Северна Европа, с духа на Рагнарьок, получил максимално изражение, по мнението на Толкин, в “Беовулф”. Затова е крайно интересно и важно за се сравнят “драконоборческите” могиви от историята на Турин и другите “германски” инваранти на битки с дракони, в това число и с “Беовулф”.
Драконът Глаурунг, противникът на Турин, както Фафнир, противникът на Сигурд, нямат крила / за разлика от дракона в “Беовулф” и другите Толкинови дракони – Анкалагон, Смог, Хризофилакс и др./, а ходещия/пълзящия дракон, начинът на убийството му, а също и детайлите на самото събитие са много близки до тези в “Сага за Велсунгите”.

няма