В една спокойна, безоблачна вечер в края на април Снусмумрик вече се озова толкова далеч на север, че по северната страна на възвишенията още лежаха снежни петна. Цял ден бе вървял през непокътнати местности, а над себе си чуваше непрестанно виковете на прелетните птици. И те като него се прибираха от юг. Вървеше леко, защото раницата му беше почти празна и нямаше какво да го тревожи. Радваше се на гората, на времето и на себе си. Утрешният и вчерашният ден бяха еднакво далеч, а сега слънцето блестеше яркочервено между брезите и въздухът бе прохладен и мек.
"Такава вечер заслужава една песен", мислеше си Снусмумрик. Една нова песен, в която да има една част очакване и две части пролетна тъга, а останалото да изразява безмерното му блаженство, че може да се скита, да е сам и да му е хубаво, когато е сам със себе си.
Тази мелодия се въртеше под шапката му от няколко дни, но той не се решаваше да я извади наяве. Тя трябваше да улегне, да се превърне в такова весело убеждение, че когато докосне устната хармоника, всички звуци веднага да скочат по местата си. Ако прибърза да ги извади, те можеха да се заинатят и песента му да излезе само полухубава, а можеше и да му мине настроението и вече никога нямаше да успее да ги улови както трябва. Мелодиите са сериозни работи, особено ако трябва да станат хем веселички, хем тъжнички. Но тази вечер Снусмумрик вярваше в своята песен. Тя съществуваше, беше почти готова и щеше да стане по-хубава от всички, които беше измислил до сега. А когато пристигне в Муминската долина, ще я изсвири седнал на моста над реката и Муминтрол веднага ще каже:
- Чудесна е! Ужасно чудесна!

Понякога опитвам да крещя
със бурята, препускаща из здрача,
поглъщаща бездънните недра...