|
Паркинсъновата евроинтеграция
Движещите сили на един процес обикновено нямат нищо общо с публичното му лице. Най-блестящ пример е анализът на професор Паркинсън за бюрократичните пирамиди, показал, че увеличението на броя на чиновниците няма нищо общо с работата, която се върши (ако въобще има работа). Един поглед от паркинсънов тип, хвърлен например върху нашата интеграция с ЕС, може да открие твърде интересни неща.
Движеща сила на евроинтеграцията, естествено, е държавният апарат и надстроилата се над него политическа класа (а последната не представя ничии интереси освен своите собствени). Основното, което ги движи, е страстната и всеизгаряща любов към командировки в чужбина. Процесът, наричан от някои наивни души “докосване до цивилизацията”, всъщност си е чиста проба байганьовско пестене от командировъчни пари, и другояче не би могло и да бъде - при положение че еврокомандировъчните за един ден са колкото половин тукашна месечна заплата… Колкото по-здрави и оплетени връзки с Европа, толкова повече ходения в чужбина със съответния свръхдоход. Дори накрая да не влезем в ЕС, никой политик няма да си върне командировъчните…
Друг архиважен мотив са огромните (по наши мерки) еврофондове, които действат на нашия хилав обществен сектор страшно разлагащо. Един пример: в западната практика обучението на държавни кадри за сметка на частна фирма или чужда държава се смята за форма на корупция - защото се купува лоялността на кадрите. Приложено към наши условия, би трябвало да признаем, че корумпиран се явява целият ни висш държавен апарат, тъй като лоялността му е купена от външни спонсори - европейски фондове или големи корпорации.
(Всъщност кой е “работодател” на апарата? По идея уж е народът - като висш суверен. Реално обаче всичко е съвсем другояче. Демокрация значи не власт на народа, а власт ПОСРЕДСТВОМ народа - така е не само у нас, но в почти целия свят. (Като изключение ми идва наум само Швейцария с нейните кантони и референдуми по всякакъв повод.) Власт посредством народа - това значи, че общественото мнение, или някаква негова видимост, е управляем параметър; че съществува система за формирането му съгласно текущата поръчка отгоре и текущите финансови инжекции; че така подгоненото обществено мнение се използва като висш аргумент за обосновка на решенията, заради чието налагане всъщност мнението е било настройвано. Реалният суверен е формировчикът на общественото мнение: в различни ситуации той може да бъде различен, но у нас най-често това е собствената ни политическа класа, “усвояваща” външни пари.)
Наведеното положение на елита ни спрямо Европа е закономерно и ако се съди по всичко - неизправимо: просто разликата в концентрацията на парите “тук” и “там” е прекалено голяма в наша вреда. Поради малкия мащаб на нашия уж “едър” бизнес неговите подкупи не могат реално да конкурират огромните еврофондове (за разлика например от Украйна и Русия, където политиката се диктува от местни икономически кланове). Ние сме обречени на зависимост от Европа също както село Къртожабене е обречено на зависимост от град Плевен: разликата в икономическите мащаби е горе-долу такава. Икономическият сателит почти винаги става и политически такъв. Но у нас има нещо друго интересно: нашият елит се намества като комисионер в еврокорупцията - във веригите, преразпределящи отнетите от европейците данъци в полза на също европейския едър бизнес.
За какво става дума? Ако ни приемат в ЕС, ще получаваме различни субсидии в размер до 4% от БНП (взети от европейските данъкоплатци). Но приемането го решават чиновниците и политиците, а съвсем не данъкоплатците.
На практика е решаващо лобирането на едрия европейски бизнес - което, естествено, зависи от обещаните му гарантирано печеливши позиции в страната-кандидат. Пример: като условие се поставя затваряне на половината АЕЦ “Козлодуй”, с което се отваря ниша за западни капитали да се наместят у нас с енергийни проекти (Белене, “Марица-изток”), гарантираната печалба от които се създава тъкмо от затварянето на козлодуйските блокове. При това е много трудно да се познае дали ще спечелим повече от преки трансфери, отколкото ще налеем в сметките на еврокорпорациите. Най-вероятно, както винаги, някои ще спечелят, а други ще загубиме. Гарантирана далавера от процеса имат нашите политически комисионери - нали те ще разпределят трансферите, все ще намерят начин да утаят нещо за себе си. Но независимо дали сметката платим ние или пък я поемат европейските данъкоплатци, си имаме работа все с механизма, описан от Ноам Чомски като “Вземи от бедния и дай на алчния”. Преразпределя се - с решаващата помощ на държавата - от простия данъкоплатец към големите корпорации.
Естествено, европейските данъкоплатци имат сероизни подозрения - къде смътни, къде съвсем явни - за този механизъм. На никого не се нрави идеята взетото от него да се дава на източноевропейските продажни чиновници, а пък далаверата от това да я има едрият бизнес. Съпротивата срещу разширяването там е от същия род, както нашата срещу НАТО: никой не иска да плаща чужди сметки. Но т.нар. “обществено мнение” в полза на разширяването се формира по същия начин, както у нас - мнението в полза на пакта. Бизнес-елитът и бюрократите лобират, отделят фондове, спонсорират медии, обалъчват с рекламни материали… Пропагандни акции се водят не само у нас, но и в Европа - със същите методи и поръчители.
От тази позиция може да погледнем и разните перипетии около влизането в НАТО - от унищожаването на ракетите до скандала с прокурора Филчев и Брус Джаксън. Влизането ни в пакта отново се лобира от корпорации, този път от военно-промишления комплекс, а те лобират само доколкото им е осигурена хранителна ниша (отново, може би, частично спонсорирана от външни фондове, тоест пак от многострадалните западни данъкоплатци). Може да наричаме това подкуп, а може и куверт за приемането ни в стройните редици на Запада, в който, ако се съди по всичко, се влиза като в заведение: за да ни пуснат, трябва да си поръчаме, и “келнерите” - европолитици ни гледат накриво или направо в зависимост каква сметка им правим…
Процесът е много явен поради факта, че поръчваме зорлем. Че за да създадем нужда от поръчваното, ни се налага да рушим напълно функциониращи и рентабилни неща (и “Козлодуй”, и ракетите по съотношение “цена-резултат” бият убедително всички предлагани от Запада алтернативи). Всъщност повечето преговори около европрисъединяването представляват налагане на изкуствено завишени стандарти за обществено потребление. Ако може да се измисли повод за премахване на нещо евтино в полза на нещо скъпо, той се използва. Тук са и екологичните изисквания (заради които АЕЦ-ът частично ще гушне букета), и оръжейните стандарти на НАТО, и истерията около свободния софтуер, и смешният казус със зачисляването на шкембе-чорбата към забранените психотропи… Тази политика е приоритет на Европа в последно време; целта явно е изкуствено поддържане на хилавия икономически растеж на гърба на потребители и данъкоплатци. И ако се съди по всичко, скоро и ние ще се гърбим редом с европейците.
Иван Попов
Редактирано от ad miral на 30.05.23 22:28.
|
Паркинсъновата евроинтеграция