Сиропирани Фантазии на тема Спящата красавица - / Култура и изкуство / Литература

2012 година.
1.
Великият маг Боснър бродеше сред гъста мъгла. Стиснал в ръка стъклено шишенце, приятно студенеещо в дланта. Сякаш нeзнайна Сила изтръгна шишенцето, което цопна в дълбока, невидима вода. Всъщност този плисък, долетял сякаш от дъното на кладенец, го изтръгна от мъглата. Отвори око, за да види брега. Имаше чувството, че е корабокрушенец.

Брегът бе тапициран с дамаска, зад която се разстилаше пода, водещ след здрача към белееща в далечината стена. В квартирата съм, каза си с облекчение Боснър. В двореца. Моето гнезденце в двореца.

Сънувал съм. Спал съм дълго, векове съм спал, а сега лежа свит на кравай на фотьойла в уютната си стаичка, разположена близо до кралските покои. Защо? Защо имам усещането, че се връщам от някакъв враждебен свят? Какво съм правил там? Дланта му все още пазеше спомена за хладината на стъклото, за малкото тумбесто шишенце. На което се мъдреше надпис: ВЕЧНА МЛАДОСТ…
Дори в съня си беше наясно, че си има работа с измама. Било е сън, да. Не съществува елексир за вечна младост.

Тъй като се колебаеше дали не е пребивавал в друга реалност този детайл окончателно го убеди, че е сънувал. Странното беше, че никога не беше имал натрапчивото желание да бъде вечно млад, просто защото се чувстваше такъв – и ето ти изненада.

Започнал съм да сънувам елексири за вечна младост. Значи нещо не е наред. С мен. Някакъв упадък… Нещо ме е изкарало от равновесие преди да заспя, със сигурност. Но какво ли? Все още не можеше да мисли по въпроса. Но и за миг не му хрумна да си въобрази, че нещото еликсир за вечна младост съществува. Елексирът... Човек си го прави сам. Никой не може да ти даде такъв цяр, това не се намира под път и над път, след лутания и събеседвания с царе на котките, птиците, мишките и прочее приключения, съпътствани от особени и алогични събития, това бе изводът. Няма, както си му е редът в приказна страна. Поради което Великият маг Боснър заряза разсъжденията по въпроса за тази странност в съня си.

Чувстваше се смъртно уморен. Изтерзан. Все пак беше радостен, че се е завърнал към действителността, макар и леко бутафорна. И не копнееше да узнае къде е бил в съня си, как това шише се е озовало в ръката му. Предпочиташе тази доста виртуална понякога, но все пак действителност. Реалност. Пет пари не даваше кой и как му е връчил еликсира на вечната младост в съня.

Със сигурност се е намесил някой коварен враг, решен да го забаламоса. Само ще да е бил някой джуджуляк, тия си падат по намесите в сънищата.
Някой е успял да ми влезе под кожата и да ми вмени този странен сън, това не ми харесва, рече си магът. Случвало се е и друг път, но до чак толкова зловредна намеса не се е стигало.

Трябва да разбера каква е тази работа. Но после. Когато се разсъня достатъчно. Налучквам обяснението. Но е твърде половинчато. Даде си ясна сметка, че е бил подложен на добре замаскирано въздействие. Запратило го може би в нечий чужд свят.

А сега стига разсъждава, хладно си рече Боснър.
Обаче не можеше да спре разбъркания поток на мислите си.

Не ме утешава, че така сме били ние, фините натури, сиреч аз. Великите магове със сетива за невидимия свят и неведомото. Мразя да се връщам незнайно от къде. Писна ми. Не ме грее, че съм фина натура, това ми пречи. Вечно те преследват разни мераклии, да им правиш компания в техните приключения, натрапват ти се в сънищата, влачиш се из лабиринти...

Писна ми от тия вълшебници, от тия гномчета и джуджета и техните магии... Някой пак ме е мислил и ме е замъкнал в мъглявия си свят, каза си с въздишка Боснър. А сега ще ме преследва, за да ми иска шишенцето... Да ми търси сметка, защо съм го изпуснал... Вълшебния му еликсир...

Боснър обичаше да си измисля. Мислеше колкото да измисля разни небивалици. Въпреки това се чувстваше някак командван от нечия воля. Впримчен. На кого съм интересен, кой се е захванал за мене. Какво иска?

Периодично изпитваше чувството, че разни обсебени хорица го набутват в своите мечти, за да им ги сбъдва. Чувстваше се изтерзан. Поставен на тясно. От един нищо и никакъв сън. Мразеше да се чувства натясно. Дори от един фотьойл. Почувства се ограбен, че не се шири в любимото си легло. За да съзерцава с леност кокетното балдахинче с къдрички. Какъв е този здрач по никое време? Обземаше го познатата мания да бъде господар на света... Виж ако беше утро, или ранен следобед... Колко зле уреден от някого свят... Единственото хубаво нещо е нежеланието му да става. Останалото е провал.

Няма хубав сън, за който да си спомня. Няма го под ръка мечока Джонатан, да го дръпнеш за плюшеното ухо. Има пружина, впита в гърба. Има спомен за еликсир, който не ми върши работа. Но какво толкова е станало, по дяволите, че съм спал като упоен в тоя фотьойл? запита се някак вяло и обречено Боснър. Чувствам се като жертва на заговор на обединени зли сили. Кой ме преследва? С каква цел?

По навик се опита да изрови поне намек за смислен отговор в съня. Нищо определено, нищо за тълкуване. Някакви лабиринти, някакво бродене. Безпътица, каза си Боснър. Чувстваше се някак използван и измамен. Нито беше търсил, нито беше намерил шишенцето, не вдяваше защо оная Сила му го беше отнела. Като някаква тайна, която той, великият маг Боснър, не бива да узнава. Поне да беше златен пръстен, поне да беше пръстен, даряващ Сила, или меч, нещо ценно, някакъв символ на власт и могъщество.

Отговорът е – безпътица, заключи той. Нямам идея защо се събуждам свит на кълбо във фотьойла, а не в собственото си легло. При това замаян. С празна глава. Време е да си поставя велика цел, каза си Боснър. Дали да не си основа своя държава? Това си беше негова шега.

Толкова беше мислил по въпросите на властта, толкова се беше наситил да анализира ставащото в кралството и в съседните земи, че го досмешаваше само при мисълта, че цяла орда загубеняци от гилдията се суетят, пилеят сили и време, за да завладеят света и за да го управляват и усъвършенстват.

Така че прибягват и до непозволени похвати.

Някой ме е ползвал като момче за всичко. Този някой си знае какво и що, какъв еликсир е имало в шишенцето... Така че този някой ще си го намери в кладенеца. Забрави за тоя глупав сън, той не те засяга. Засяга те това, че някой те използва. При това насън. Нещата не отиват на добро. Не съм се усетил за слабостта

Прилича ми на внезапен пристъп на болестта на растежа. Пристъпът означава, че съм в задънена улица. Всъщност какъв ми е случаят? Какво толкова стана?

В някаква гънка се разшава догадка. Паметта се задейства. Изплуват реплики от монолога на Флорела. Вездесъщата добра орисница, досадна и многословна както обикновено. С нейния монотонен възторжен глас. С нейния възвишен морал. С нейните пориви да ощастливява с дарбите си.

Боснър разговаря с Флорела от учтивост и възпитание. Не обичаше всички тези предсказания и обещания във вид на дарове, гарантиращи безоблачно бъдеще. Наистина много му е провървяло, че няма спомени какви са ги наприказвали тия женици при неговото раждане. Сто на сто хубави думички за щастие, успех, имоти и таланти...

Идват някакви, докато си лежищ в люлката, дрънкат ти врели-некипели. Прогнозират какви ще ги дробиш. С кого ще направиш партия. Зомбират те. Ти си въобразяваш, че сам си редиш нещата, а се водиш от някакви прогнози и възвишени думи.

При това някаква си вълшебница дори ти обсъжда така да се каже съдбата с разни непознати. Не помнеше какво й е казал. Помнеше само възторженото възклицание „Чудесно!” Пак си взех белята, каза си Боснър. И спомена с лоши думи техните прогнози и възвишени слова, които ще свият своето свраче гнездо в нечий ум. За да изваят поредното послушно и възпитано дете. Съвършеното човече, което не лъже, премълчава истината и спазва правилата. За да е добре в живота. И за да е все по-нещастно колкото е по-съвършено.

Сам се изненада от бунтовническите си мисли. Дали наистина му е провървяло, че няма спомени за повечето чути думи? Какво толкова са могли да кажат за него, Боснър, орисниците? Някакви красиви думи от изтъркания си репертоар. Тогава защо, до му се незнае, непрекъснато се озовава в задънена улица. Как да се спре т тия пристъпи?

А иначе с ромолящия поток на Флорела нещата бяха ясно. Имаше си подход. Както беше смятал – безпогрешен. Приложил е стария си изпитан трик. Престорил се е, че слуша. С вид на умно куче. Понякога ти коства доста усилия. Уморяваш се. Прекъснали са те в крачка. Обмисляш свои въпроси. Пристига ти някой. За да те омаломощи, да ти вземе Силата.

Много енергия се хаби, каза си Боснър. Подценил съм източването на Сила. Актьорът ми той... Играещ с лекота сценката внимателен слушател, който не губи време, защото обмисля своите си работи.

Преди разговора с Флорела си бях наред. Заспал съм след тайнствено източване на Сила. Събуждам се като упоен... Значи това била цената... На преструвките ми. Гледам дрънкалото в очите. Превключвам на друга вълна. Въобразявам си, че обмислям важни въпроси... Така ли се прави, когато работиш за изгодна продажба на имот?

Ами ако някой се е преобразил? Ами ако не е била Флорела? Има нещо много мътно... Как така? Само един разговор – и такива последици... Погодили са ми номер... Някоя зла магьосница, която ме е проучила отлично. Напоследък имах чувството, че някой ме следи... Мернах на няколко пъти един подозрителен джуджуляк. Не, Флорела си беше... Обаче тя не носи капели закриващи лицето. И знае, че като я видя, се изключвам... Тя беше с капела, закриваща лицето... Напоследък има много случаи на необясними магически заробвания.
Набелязвали си жертви сред елитните магове, които имали търпението и възпитанието да изслушват... И да попиват.

Беше смъртно уморен... Сякаш го е разпитвал Върховният инквизитор. Страшилището с плащ и качулка от древната книга, открита случайно от Боснър в огромната дворцова библиотека. Забутана под един от далечните рафтове, извисяващи се до тавана. Книга с печат, че е забранена книга, намерена в дворцовата библиотека.

За дивата история на някакви войнствени варвари, които както се казваше с недомлъвки били техните тука предци. На възпитаното и усмихнато местно население. От мрачните митове и легенди за мрачни варвари произтичаше изводът, че най-страшният грях е смехът. Смехът от сърце. Наказван с жестоки мъчения и разпити. Тази мисъл го жегна. Някаква догадка се замержеля в съзнанието му... Дали не е пришълец? Ами ако не е местен?

В миналото имаше нещо, което му убягваше. Добре, защо той няма задължителния за всички спомен за орисниците. Да речем това. Върни се на разговора и мисли, каза си Боснър. Пак започваш с твоите глупости. Просто ти е дошло в повече усилието да търпиш и да чакаш. Да чакаш мъчението да свърши... Просто ти се е изчерпала Силата. Напоследък ти се губеше Сила.

Приспала те е с монотонните си приказки, по-лоши от заклинания за дъжд, отекчен от себе си и от вечното си ровене в несъществени подробности си рече Боснър. Познаваш си я орисницата Флорела. Великата и почитана Флорела, гордееща се с това, че е призната за орисница с най-школуван тон. Влюбената в гласа си съвършена и уважавана вълшебница. Правеща всичко с най-добри намерения. Като нищо съм изглеждал доста скапан и тя от състрадание ми е направила и е направила магия за сън.

Без да ме пита дали искам. Сигурна, че ще ме ощастливи. Да ме беше питала! Не, тия орисници и вълшебници с техните пориви са непредсказуеми. Повече никакви трикове, слушаш какво ти се говори, не разчиташ на никакви защити...

Аз съм си виновен, каза си Боснър. Само аз. Погрешен подход с неприятни последици. Освен това защо трябваше да и ставам слушател. Точно когато бях стигнал до важно откритие, до някаква догадка. Не си спомняше нито какво е откритието, нито каква е догадката. Сънят сякаш беше заличил всичко.

Закономерно наказание, каза си Боснър. Властната и влиятелна Флорела си има безчет обожатели заради школувания глас и красивите думи, които реди. Не й липсват слушатели. Не, ти реши, че тя ти казва истината, че само ти ще я разбереш. Поддаде се на ласкателството. Заспал съм после от умора. Знам си я аз, все едно и също говори. Ти си мисли, че не чуваш думите. Ама те са си нещо като заклинания. Действат.

Не, това с изключването е грешка. Трябва да се търсят други начини. Всеки може да те омагьоса. А ти не си наясно какво и защо. Отклонява ти вниманието, реди едно и също, успива те, обаче пуска някаква муха... После правиш страгическа грешка. И като нищо осъмваш обран. Тук Сила, там Сила... Няма.
И някак вяло реши - дотук с безсмислените разговори. Стига с тая толерантност. Стига с това добро възпитание.

После се мразиш, че времето ти отива на вятъра. Не по твоя воля, а поради чужди капризи. Друго си е лично ти да си губиш времето, нали?

Чувстваше се замаян, нямаше сили да стане. Болеше го глава. Която беше празна, направо куха. Никакви спомени. Само усещане за зловредно проникване. Сякаш се връща отнякъде, където е обикалял не дни, години...

Години ли? Боснър стана с мъка от фотьойла и огледа стаята. Нищо странно, всичко като че ли си е на мястото. Мастилницата, разбира се, е оставена отворена, за да изсъхне лилавата течност, а тя струва леводори... До нея гъшето перо, изписания лист... Прословутият поменик със задачките, които впрочем често си остават неизпълнени... Време е да се откажа от глупавия, направо вреден навик да се наказвам с угризения на съвестта, каза си Боснър. И да улеснявам живота на гномчета и джуджетате, като ги уведомявам в писмена форма какво съм си наумил. Нека сами се потрудят да ме хванат в крачка!

Не би се учудил, ако догадката се окаже вярна. Задаваше се стогодишният сън. Утвърденият, общо взето безинтересен сценарий за намиране на принца за капризната принцеса Фиолетка беше задействан. Дори имаше оповестяване на населението чрез глашатай. Което означаваше, че работата е сериозна.

Съобщението за предстоящите събития беше направено... Боснър се замисли и някак вяло реши, че това е станало седмица преди разговора му с орисницата.

Излиза, че до изтичането на срока са оставали... Цели три седмици... А обитателите на двореца изрично бяха помолени да опразнят помещенията до месец, ако сценарият не ги устройва. Имало виждате ли опашка от желаещи да се нанесат, така че да били побързали... С изнасянето.

И ти, разбира се, пак отложи нещата с любимия си довод „Има време”, рече си с горчивина Боснър. Ако орисницата ме беше питала с каква дарба искам да ме дари, щях да й кажа: моля ви почитаема, направете така, че да не отлагам наистина важните неща за последния ден. И щях да съм й благодарен, ама истински.

Вбесено излезе, не – вбесено изпълзя от кабинета. Уморен, безкрайно уморен съм, каза си той. Трябва да видя какво става из квартирата. В съзнанието му тя беше придобила размери на кралство, при това застрашено от пълчища тайнствени врагове. Кралство, с години изпуснато от контрол, от неговия, на Боснър контрол. Какво ли е ставало докато е спал непробудно?

Първо се насочи към тайната стаичка за вълшебства. И насмалко не се преби. При паническото си и същевременно забавено нахлуване. Препъна се в изпречилия се на пътя му сандък. Но не падна. Капакът на сандъка беше вдигнат. Боснър се надвеси над някак присмехулно зеещия отвор. С очакване кой знае защо да види вътре оставени от враговете, побягнали при събуждането му, жалки остатъци от съкровища. Не беше ли обикалял в съня из лабиринтите в търсене на скрити съкровища? Не беше ли ги намерил?

Как ли не, съкровища... В сандъка имаше разни грижливо подредени нещица. Предимно вързопчета, пликчета и бурканчета. Покъщнината.

Боснър все още пребиваваше в особено състояние. Хем не спеше, хем сякаш сънуваше. Не владееше погледа си. Който беше някак забавен и се местеше с усилие. Че и се кръстосваше понякога. Видя като през увеличително стъкло на пода скъсано пликче. До него - няколко шепи лилавеещ треволяк. Лъхна го сладникава миризма. В съзнанието му изплува мисълта: Лавандула. Любимата билка на гномчета и джуджетате.

Ароматът на лавандулата му подейства събуждащо. Живна ловните му инстинкти. Не понасяше гномчета и джуджета... Тези щъкащи навсякъде дребосъци, тези слагачи, толкова прятни на мнозина. Бяха му подозрителни. Нямаше им доверие. Нещо в тяхната прекалена готовност да ти услужат и в техните мазни усмивки винаги те караше да застанеш нащрек. Дори им беше заделил специално кътче в паметта си, която без умора и подмолно се трудеше над въпросите и загадките, важни за личната му сигурност.

Ни в клин, ни в ръкав изплува прозрението, че дребните шикалкавят за техния ритуал, Тържественото въззвание. Което не беше нищо друго, освен изгаряне из разни сокаци и дупки на треви, клончета, съчки, билки, каквото им падне. Нещо да гори и най-вече пушек да се вдига. Под претекст, че викат техния Велик Джуджуран, като закъсат и имат нужда от мъдрия му съвет. Който Велик Джуджуран, Джуджулино, се явявал виждате ли само в отговор на щедри приношения. Щедри, ама не струващи нищо. Приношения във вид на ароматни струйки дим, не задължително издигащ се към небесата, можело и към тавана. Нямало друг начин да общуват с него, да получават неговите мъдри напътствия, виждате ли...

Целият им квартал имаше вид на опушен, стъклата на малките прозорци бяха опушени, стените бяха опушени. Комините бълваха или изпускаха струйки дим денонощно. Тия мошеници явно не можеха да живеят без съвети... Намръщи се като се сети каква смрад те лъхва от някой отворен прозорец... Когато минаваше покрай малките им схлупени къщички понякога преминаваше през същинско изтезание. Боснър имаше обоняние на ловджийско куче, а това му създаваше и някои неудобства. Завиваше му се свят, призляваше му. Не дишам гномчета и джуджета, каза си Боснър.

Тържествено въззвание, няма що... Не на мене тия кьорфишеци и димни завеси, тия за Джуджумео ги разправяйте на наивниците, които баламосвате, каза си Боснър.
Отдавна подозираше спретнатите човечета, подвизаващи се предимно в ролята на готвачи, куриери, продавачи или помощници за дребни поръчки, че наблягат на подмолни дейности. И се съветват с колби, котлета и разни други съдове по тайни алхимични въпроси. А когато се суетят, за да приготвят на господарите си вкусни гозби, упражняват за тяхна, на господарите, сметка пъкленото си хоби да намират средства за въздействие и проникване в мозъка.

И се дрогират с разни миризми за да се вдъхновят като Джуджумео, който явно е бил най-пропадналият им тип. Като нищо тоя Джуджумео се е гътнал поради въздействието на пушека на някой треволяк. Която "билка" неговите другарчета до ден-днешен търсят заради ефикасното въздействие. Докато се съветват дори тогава, когато щъкат покрай печките и огнищата, между тенджери, тигани и гърнета, бълващи аромати на подправки. Понеже гномчетата са жилави, неизтребими. Какво ли е било растението, от което Джуджумео се е гътнал? Попита се някак вяло все още Боснър. И се ухили.

Представи си какво би станало ако сподели с някой лоялен поданик на Техни Величества дори само тази хипотеза. А ги имаше доста, тая за Джуджумео беше само една от многото идеи за подмолния живот на жителите на кралството.
Няма начин тия тайно да не упражняват култ, чийто смисъл няма нищо общо с дрънканиците им за служене на човеците и извисяване на духа.

Смисълът е изучаване на твърде странни и доходоносни въздействия на миризмите и ароматите. От дрешките им винаги лъха смесена смрад, трудно определима дори за Боснър, занимаващ се със същите проучвания. Дължаща се според него на постоянно наслагване на различни летливи компоненти смрад.

Ясни сте ми джудженца с тая ваша мания... Умувате над нови готварски рецепти... Бистрите влиянието на подправките върху вкуса на вареното и печеното... Твърде удобен начин да си уплътнявате работното време с търсене на някое-друго печелившо омагьосващо или отровителско откритие.

Твърде двусмислени бяха тези техни постоянни спевки и шушукания. Покрай всички дрънканици за ползите и вредите от различните подправки се коват най-малкото планове за престъпления. Сладурчетата като нищо са идеални изпълнители за специални поръчки. Тези умозаключения обаче датираха от периода преди избора на сценарий.

Боснър внезапно се досети, че главната причина да не се размърда и да не се изнесе светкавично от двореца, бяха някои странности. Които дотолкова му се изплъзваха и го занимаваха, че беше започнал да действа бавно, да протака нещата. Приковеше ли някаква загадка вниманието му, винаги грешеше и се разтакаваше. Намираше поводи да си свари от любимия си крем и да се настани за кратка почивка на фотьойлчето, за да потъне в размисъл...