|
КРАЯТ НА ИНТЕРЕСНОTO СИМЕНОФФ ВИЛИДЖ КИНО
(разказ)
Фишек се обърна на десен хълбок и пак заспа. Като си поръча сън за връщане в загърбения свят, за да се отбие на Канарче 15. В съня мъкнеше раница. Пак ли? И тук ли?
Мъкнеше раницата навсякъде, дори в оная прокълната квартира, която нае в китното планинско село Сименофф вилидж.
С идеята да вкара в ред поразклатеното си здраве. След сбъдването на мечтата, за която го бяха тренирали в кръчмето Подковата, триумфално сбъдната. Със съвместни усилия.
Мисията след безчет фалстартове най-после се оказа възможна и Фишек се озова в нещото, наричано от него и дружината от Подковата оазис. Където изживя наистина вълнуващи приключения и битки. И лишения. В които си имаше свой чар.
Понеже когато избяга оттам, прилагайки няколко от стратегемите си, като най-болезнената предвид възможния провал и отлагане на възирането във времето беше смазващ за бюджета му подкуп в размер на цената на три кутии цигари без бандерол. Заболя го сърцето, когато връчваше на ангела на свободата десетачката в замяна на жадувания документ за самоличност, без който теглене от банковата сметка ставаше мисия нешзпълнима. Озари го парадоксално прозрение,сатори... Фишек проумя защо някои парии толкова са копнели да си хапват банани. Да, това ако не беше ирония на съдбата… Здраве му кажи.
Глезльото, баровецът Фишек, носещ винаги бала пари у себе си и чудещ се за какво да похарчи тая мека, приятно шумоляща зелена шума, внезапно се озова в небрано лозе. Освен това, престоят в оазисчето руинира тялото му на солджър ъф форчън по-ефикасно от парещите пясъци на пустинята, дългите преходи и огнедишащите меллета в джунглата.
Преживяването беше по екстремно от битките в африканските жарки нощи, когато дори приятелски огън можеше да ти свети маслото, какво остава за настървените врагове.
Другият парадокс беше, че Фишек нямаше така наречения синдром на ветераните наемници в битките, ала в оазисчето му разбиха нервите с шарени боклуци, които се налагаше да поглъща под бдителния поглед на санитаря звероукротител, надничащ в отворената му като лъвска паст уста. За да се убеди, че горчивите хапове са погълнати. Със задължителната интродукция:
- Хайде, момко, време е за бонбонките.
Остави това… В Африка беше лесно. Ако си на зор – джунгла, дървета и шубраци бол. Влизането в тези помещения в оазисчето подлагаше на сериозно изпитание бившата бяла якичка Фишек. Баровеца, свикнал на лъскави мраморни подове, със стъклен квадрат в средата, под което плуваха златни рибки, привикнал на галещи окото и не само гледки като хромирани аксесоари, розови плочки, мека подсветка на кръглите огледала, копринена разноцветна тоалетна хартия на розови цветенца, ухание на виолетки… Контрастът беше съсипващ.
Фишек си забрани да се сеща, защото докато се насочваше към пейката в дъното на алеята, на която седеше познайницата му Файни, си спомни като наяве за подробности от интериора на масивната сива сграда, мержелееща се в дъното на парка. Сети се дори за основната нишка от разговора им. На съседната пейка. И за някои свои прозрения от друг житейски момент, престоя и прокуждането му от квартирата в планинското Симеонофф селце. Откъдето го екскортираха отново в оазисчето. Което престойче всъщност си беше голяма придобивка. С оглед борбата му, неговата тайна битка, в името на връщането в цивилизацията.
Защото дори наяве, при това наяве даже в страната на обединените приказни кралства, наречена Сиропиния, дори Шефа, брейнът му, подмяташе по някоя реплика, че в това негово внезапно преселване, по-скоро изгнание, имат пръст не какви да е персонажи, а кукловоди, направили опит да го зомбират по метода на сугестопедията в миналото. В една зала в Полиграфа в столицата на империята на злото, както наричаше онази част от света, към която Фишек тъпо и упорито търсеше пътя обратно. За да се спаси от света на съвършената сладникава досада.
Леко се ядоса. От какъв зор сънят го беше запокитил тук? Искаше да иде на Канарче 15 в столицата. Да види как я карат Дънкан, Мишел и останалите. Но се примири. Наясно беше, че неговият мозък, брейнът му, е по-умен от него, и в крайна сметка той, неговият Шеф, решава кое е по-важното да сънува подчиненият му Фишек в момента. Да, бе, за Фишек било по-важно… Каза си дипломираният Велик маг…
Не познаваше по-голям егоист, от сметалото си. Което наричаше Шефа. Това цинично и пресметливо сметало-мизантроп третираше Фишек не като господар, а като ракета носител, при това калпава и неуправляема на моменти совалка, която може да попречи на оцеляването му. На мозъка, на Негово Величество Брейна, не на дипломираното келешче, което ни се води, ни се кара. Понеже й изнасяше тази постановка на въпроса, ракетата-носител не протестираше особено.
Защото владетелят и върховен главнокомандваш, безмилостният тиранин Брейн, нееднократно беше измъквал разхайтения си подчинен от големи бананови каши, каквито умееше да забърква само Фишек.
Общата идея, която ги сплотяваше, се наричаше Мисията оцеляване - възможна. Въпреки ексцентричността, поривистите резки движения и малоумието на совалката-носител. И така, Фишек се примири, че сънят, сервиран от неговия личен Господар на сънищата, коварния и безмилостен мозък го е запокитил на пътеката, където на пейката седи пишман художничката Файни.
Която също беше се озовала в оазисчето. Сигурно съзерцанието на дъската с капките акварел, дара, който дължеше на тайнствения Трабс, беше предизвикал тази забравена среща и повторението на разговора, по време на който Фишек беше научил как и защо Файни се е озовала тук. В озисчето. В пророческия му сън. В който Шефа го е тикнал с доста труд. Защото Фишек всяка веер си поръчваше менюто на съня за предстоящата нощ.
А пък Файни направо са долетели с линейка да я приберат. Наяве. По сигнал на съседи и юзъри, както обикновено. За нирвана с бонбонки в жадуваното от Фишек оазисче, в което се озова след много оспорвани битки. Нея пък я бяха вкарали в заведението заради мрежата. Вездесъщата мрежа. Където й били пускали някакви филмчета…
Но май не са били само филмчета... То ако ставаше с гледане на кинце в мрежата, Фишек нямаше да извърви толкова трънлив път, да потроши имущество за поне две хиляди нещо си там, беше забравил как се казва. Зелени такива парички с форма на тухлички. Нейният случай беше различен, не точно като неговия път на пилигрим.
Филмчетата, които му бяха пускали,пилотирайки компютъра му, бяха по така за мъже и воини. Нищо особено. Захили се. Защото беше почнал и в съня си да лъже, като в Сиропиния. За да избегне санкциите на Шефа. Той, дипломираният понастоящем Маг си ги беше намерил, докато се носеше като перце из мрежата по време на опитите да се самоподлуди.
С особен интерес изгледа кинцето за пакистански велможа паралия с пещера, пълна с богатства и красиви автентични килими по стените, за каквито му беше разправял Фарт. Ръчно изработени дебели килими, сигурно струващи цяло състояние. Мани-мани... Ами колекцията от антики, от оръжия, накачулени по тях. Трябваше тоя достолепен човек да е бил богат като Крез. За да си позволи такива килими.
Голямо ровене беше паднало, за да наброди на този кино шедьовър. Не - бестселър. Спомни си с умиление за богатия и екзотичен пазар за плодове, зеленчуци и разни сувенири. Пусто, не можеше да се сети къде се развива действието, в кой град. По принцип си забрани да запомня много.
Защото все да беше наемник из далечните горещи като жарава пустинни пясъци и да беше научил, че многото знание ражда големи мъки.
Обаче помнеше веселото намигване на симпатягата, който му заприлича на Али Баба. Или на хитреца от приказката от босоногото му детство. Пакистани бро явно беше доверен слуга на господаря, владетел на пещерата. Там, в това филмче, бившият солджър ъф форчън се озова на особено, спешъл място. В чужда далечна страна. Непозната страна.
Фишек инстинктивно усещаше, че не трябва да се застоява в мрежата, защото гледа нещо реално, а не приказка. Пичът продаваше пушкала, оръжия всякакви. Не само антики. Освен това броячът на гледанията и на фолоуърите беше доста особеничък. Което го предпази, благодарение на мозъка му, от рискована стъпка да се регистрира. НВ брейнът му забрани да се отдаде на порива да се идентифицира там. Шефът пусна в ход дори най-рядко прилаганото си средство – вътрешния глас. Който изсъска:
- Абе, ахмак, ти полудя ли?!. Да не искаш да ни опаткат с някое от видените от теб оръжия?! Да не мислиш, че няма да те открият по скапаното ти Айпи? С което светиш като звезда на небосклона.
Вътрешният глас замълча и допълни:
- Те си имат проследяваща лампа на Аладин за бунаци като тебе.
И Фишек се сети светкавично за своя идол Анди и за оная Лампа. Lamb of God.
Направи пауза да си пусне любимото парче Walk With Me In Hell , което си пускаше в знак на съпротива срещу тирнанията на Шефа, което и НВ повелителят на импулсите му обичаше да му пуска, за да потуши бунта на анархистично настроения си дипломиран подчинен. Понеже Шефа и Анди си бяха лика прилика като темперамент, когато пощурееха. - Хем се надяваше след музикалната пауза-самокритика да се поразреди напрежението...
Хем да намекне на Шефа, че е наясно с последствията. Знае къде ще го прати НВ, ако не спре да прекалява... Не, че е наясно с алтернативата да бъде зарязан отмъстително от Боса. Омерта...
Неведнъж му беше казвал, че предпочита да пукне, да ритне камбаната предмъчението да мъждука в чутурата на идиот, който го тормози с глупостта си.
- Тъпите да мрат! - заяви му безкомпромисно вътрешният глас в края на нотацията. И разнообрази менюто, като му пусна вместо Walk With Me In Hell химна на брейновете - Laid to Rest.
- Гарантирам ти, че лично аз ще забравя пътя, по който се движеше колата из някакви възвишения, докато се озоват клиентите и Али Баба пред входа на пещерата със съкровищата. А вътре – от пиле мляко… Ами забрави, идиот, какво от пиле от мляко е имало там. Имало е само колекция на килима на стената. Ферщейн?
И Фишек, комуто любезно разрешиха отново да изгледа екзотичното кино, забрави. Сигурен беше, че дори да го налеят в оазиса с нещото сироп на истината, да го хипнотизират, нямаше да се сети.
Най-важното беше, че не изпита грам страх от Али Баба, комуто явно добре вървеше алъш-веришът, интереснатау ухаеща на оръжейна смазка търговия. Чийто слуга с тюрбан приятелски му намигна. Или просто намигаше, защото е доволен, обаче Фишек изпита чувството, че типът с един златен зъб го харесва и е добронамерен. После... Забрави дори за килима на стената.
Да не говорим, че в съня си разбра, че е забравил даже маршрута как се стига до намигащия пакистани бро. Не помнеше как е издирил тоя бисер, след дълги лутания с филмчета на яки стрелби, на които е наслаждаваше от цялото си сърце. И за тях беше забравил. Как най се кефеше на стрелбите с автомати и пушки с оптичен мерник. Можеше с часове да гледа, как якиятпечен мъжага брули мишената в чест на Калашников. Хем не беше руснак. От този клип хвана незнайни пътеки и се добра до намигащия с тюрбана. Това си бяха клубчета по интереси. На фенове на патлаци, пушки и автомати най-различни марки.
Разбира се, беше в час, че е безинтересно да разказва на една дама тези глупости, освен това на Файни хич не й трябваше покрай него да се набутва в бананови каши. Не че Фишек помнеше нещо, обаче да не вземе да й хрумне да се рови из мрежата – и да налети на тоя пакистански бро... Защото дори той, Великият маг, все пак бивш наемник, изкарал две години на чист въздух нейде из Африка, след известно време се отказа да обикаля из скришните лабиринти на тези примамливи и потйни джунгли.
За Фишек собственият му биологичен мозък беше загадка, никога не знаеше как ще реагира на неговите хобита и шляенета. Не беше наясно кога, защо и как може да създаде на мозъка, демек на Боса си, кофти проблеми. Заради които избухваше поредния скандал. Като оная караница.
Впрочем, тогава се сдобриха. Но случаят беше съвсем различен. При това киното беше съвсем безобидно поне наглед, че и религиозно. Призвано да устреми душата на Фишек към възвишеното и земното. Мелодията беше адски въздействаща. В крайна сметка нямаше дори лица. Имаше само непознат огромен флаг, който се развяваше на фона на красив екзотичен залез.
Фишек дори не знаеше езика, на който пеят, призивно и протяжно, обаче отколе обичаше тези магически ритми.
Леко застана нащрек, когато от един момент нататък в дъното се замержеляха стройни редици на мъжаги с дълги одежди, после внезапно ги видя отблизо, те вървяха към него с плам в очите. Викаха го под звуците на омайна музика, да се присъедини към тях. Въодушевени. Добронамерени. Фишек изпита топлото учувство, че му желаят само доброто. Че с тях светът ще му покаже най-хубавата си страна… Завладяваща гледка, каза си Фишек…
Ех, защо и аз не съм там, да повървя и да попея с тях. Нищо, че не рtазбирам за какво пеят. Усети в гърдите си въодушевление и готовност да се присъедини. Имаха вид на хора с възвишена кауза. И в тоя момент грубо се намеси мозъкът му, вътрешният му глас кресна:
– Спри веднага това damned кино! Идиот! Аз ли да ти обяснявам, че дори във филмите го има номера да ти пробутат незабележим за тебе кадър, за да ти хързулнат някакъв ненужен артикул, ако щеш. А тука ти си ми пуснал прожекция на реклама, дето ти не я вдяваш, от какъв зор ме караш аз да вдена? Първо научи езика, после гледай и слушай каквото щеш.
Направи пауза и продължи с леден тон:
-Лично аз имам достатъчно акъл да не допyсна да ми натрапват пряко волята ми в неразбираеми каузи. Не се ли сещаш за просветното предаване, дето тиранинът Теодорос Живкас ти показа когато беше малък, а неговият зет, печеният бохем Джим Славкович командареше държавната телевизия!?!
Фишек трепна и веднага се сети. Когато беше под преса, особено ако се разгневеше Шефът, совалката-носител се сещаше светкавично. Мале, каза си Фишек, добре, че не казах на Файни миналия път за тия филмчета, момичето и без това кой знае какви караконджули са го налазили в интернет. Само тия Фата Моргани й липсват.
Освен това дълбоко в себе се усъмни, че й се е разминало само с караконджулски фолкхорър, като оня, който му бяха показали доста преди екзотичното сериалче за луксозните конюшни на концерна, търгуващ с леснозапалими продукти. Потрепери при спомена за противопожарната инсталаия, която истреично започваше да вие още непомирисала третото кръгче на тютюнев дим.
Фишек се беше пристрастил към гледането на сериали докато се ширеше щастливо вече като непридружен баровец в луксозния си апартамент. На петия етаж. Тогава се увличаше от обикаляне в интернет на исторически забележителности, които заради прищевките на придружителката си не беше успял да посети заради мъкнене по казина, скъпи ресторанти и барове, за да ги огледа като хората.
Сега можеше свободно да се отдаде на магията на разнищването на загадки и тайни, свързани с акостирането на богове от небесата.
Платото космодрум Наска и идолите на Великденските острови, вперили погледи в небето, египетските пирамиди и пирамидите на маите, абе не се сещаше дали им викат точно пирамиди, в момента, тогавашния, му убягваше дали грандиозните градежи не бяха на инките… Фишек обожаваше с чаша уиски и цигара с часове да се лута из разните омагьосани кътчета.
В търсене на отговорите си дали наистина местните туземци са чакали боговете от небето, да ги научат да си изработят слънчевия календар, безпогрешно отброяващ времето, както е станало ясно по-късно на учените глави. Слънчев лъч, който влиза в отредения час и минута под определен ъгъл през отвор високо горе, като приз дупка в небесния хоризонт, за да е точен като световния часовник… Имаше си повод за размисъл…
Точно по време на тия туристически лутания, внезапно от само себе си започна да му се прожектира филм, в който мъже с челни плащове и с лица, чиито черти бяха невидими, понеже тънеха в сянка, събрали се край кръгла маса от масивно дърво, го заговориха. Да, заприказваха него, представи си, бялата якичка и бивш наемник от Легиона Фишек…
И му казаха, че те са господарите на земята, дошли от космоса, да помагат на земните жители, в каквито са се преобразили, за да разговарят с избраници като него, дипломирания понастоящем Маг. Пътешествали с грамадния си като Ноев ковчег кораб сред звездите и обикаляли Земята. Сега желаели да установят контакт със земната раса, с представители на различни народи, чрез които посланици да общуват с всички хора, населяващи земята. Проектът им се наричал Вавилон. Запомни добре думата Вавилон, защото и във вилидж Симеонофф му пуснаха същия филм. Когато слушаше любимата си група Соната Арктика. Май - The End of This Chapter. Или по-скоро ... Понеже му идваше от вътре да слуша The cage след развода.
А гсподарите знаели за мита за кулата, Вавилонската, адски разстроени били от разрушаването й Сега щели да я съградят отново. Наистина. Реално. Събирали помощници за благородната си мисия.
Кой знае защо Фишек болезнено го присви под лъжичката и много, ама много го достраша. При това му говореха някак по телепатия. И упорито криеха лицата си. Фишек винаги беше странял от разни групи, секти, общности – и нещо никак не му понрави в целия този разговор. Поклати глава в знак на отрицание и някак от само себе си киното се смени. Същото втория път.
Всъщност преди това беше гледал, за да си отдъхне от поредното вълнуващо пътешествие в съвършено непозната нему страна. С разхвърляни тук и там, на брега на морето им, из полята и планините малки къщурки-гъбки. Понеже клипът беше много красив и завладяващ, Фишек временно се потопи в съвремието.
Предлагаха на туристи да отседнат там, за да усетят екзотиката, в гъбките имаше удобни легла, всичко както се полага за туристи. своя любима група, с най-добрия им концерт. Тъкмо беше изгледал отново Дъ кейдж. И после се вмести странният клип с разговора с непознатите. А след края на разговора от част 1 Dark Chest Of Wonders - концертът продължи направо с 11част - Slaying The Dreamer.
Песните започнаха да се редуват като в калейдоскоп, направляван от нечия невидима ръка.
Фишек беше се занимавал с глупости като ученик, когато дъщерята на Рижия, директора на гимназията, му стори едва ли не благодеяние и му даде листове, напечатени под индиго, с нещото нумерология. Раздаде ги на де що има нейни приятелки в даскалото, в художествената гимназия, и кой знае защо не подмина Фишек, който не беше приятелка.
Нямаше си работа да зачете написаното на тези листове от евтина хартия. Наука да гадаеш бъдещето си и дарбите си по числата и техния сбор… Знаеше основните значения и нещо го напрегна тоя скок от 1 на 11, което както се сети внезапно наричаха царско число. Което символизирало господство над света в духовните измерения. Освен това иначе любимото видео внезапно го напрегна и той изключи компютъра. При това адски го напрегна.
Запита се защо всъщност този концерт се състои само от 18 части… Едно и осем правят девет, числото на края… Имаше някакво скрито послание в тоя концерт. Изведнъж се сети че Файни нещо беше споменала за групата, че много харесва точно този концерт, с изключение на едно-две парчета, които избягва да слуша и гледа. С пушеци и огньове на фона, с разлюлени морски дълбини и напластьваши се и редуващи се на фона горе писани с готически шрифт послания, унищожени, разпарчадосани и хвърчащи като конфети на сцената.
Чакай, кое парче спомена? Ами да, Гостът в операта… Абе не беше ли призракът в операта? Както и да е, реши тоя път да не отваря приказка за Найтуиш, защото в онзи, предишен разговор я забеляза, че се разтрепери като спомена кое парче не харесва. И на лицето й за секунда се изписа ужас.
Впрочем Фишек след оная случка престана да гледа и да слуша този концерт. Дори Шефът мълчеше зловещо. Пътят до пейката му се стори безкраен. Нищо чудно. В съня времето не подлежеше на управление, то налагаше своя ритъм. И течеше по свой каприз. Случвало му се беше с часове да се катери кой знае защо по спиралата на къщичката на един огромен охлюв.
Бавно като мравка. Макар че искаше да се озове най отгоре час по-скоро. И пълзеше с вътрешното чувство, че покатерването на този връх, най-високата точка на черупката, е постигане на заветна цел… Обикновено му се натрапваше този сън като подсещане наяве да не бърза чак толкова.
За днес стига толкова си каза Фишек, който умееше да прекъсва киното но бога на сънищата Морфей. Изплува като тапа от съня. И си пи кафето с видеото « Don’t Get In My Way" () и филмчето "Prepare for Tomorrow's Threats, Today".
И си зарече: ПОВЕЧЕ НИКАКВО СИМЕОНОФФ ВИЛИДЖ КИНО! Ако пак се опитат да ми го пуснат, дърпам кабела и им спирам кранчето! Аз съм господар на филмотеката си - не те!
Този път Босът си замълча, че са му спрели любимата спешъл форсис прожекция. Одобрително
ps
Iron Maiden - Somewhere in Time (Full Album)
Редактирано от siropino на 12.02.21 11:58.
|
КРАЯТ НА ИНТЕРЕСНОTO СИМЕНОФФ ВИЛИДЖ КИНО [re: smocker77]
