За книгите, филмите и избора
Иван Голев

Tия дни гледах по телевизията „Цялото кралско войнство” на режисьора Стивън Зейлиън. И да съм го гледал преди, забравил съм. Чудесен филм, Шон Пен прави, по мое скромно мнение, страхотен образ. През седемдесетте години на миналия век прочетох романа на Робърт Пен Уорън, издаден от „Народна култура”, и помня, че ме бе възхитил. Сега, гледайки филма, разбирах защо. Още повече, когато вече имам възможността да сравнявам героя Уили Старк с разни нашенски, все още не вдъхновили някой добър романист прототипове (или просто ти пове) от околния пейзаж.

Азбучна истина е, че за да стане хубав един филм, нужна му е стабилна текстова основа. Дали това ще е добра книга или добър сценарий със многопластов сюжет, убедителни типажи и умни диалози е подробност. Важното е, преди да е заснет добрият филм, да е измислена добрата история. „Голият остров” на Кането Шиндо, в който отсъстват диалозите, е по-скоро изключение от правилото. Но дори и в него историята е плътна, истинска.

Ние, книголюбите, често пъти гледаме с насмешка филмолюбите, които не си правят труда да прочетат книгата, послужила за филма, и нерядко го превъзнасят, без да имат базата за сравнение. Не искам да влизам в този изтъркан спор. Киното е изкуство, две мнения няма. И аз самият съм му фен. Но не мога да кажа, че бих гледал филма, за да не чета книгата. Защото това са различни неща.

Изкуство например е и прoповедта, която възпламенява вярващите, когато от амвона проповедникът разяснява текстовете в Библията. Да, той си служи с първоизточника, но прави нещо ново, различно, често пъти изключително завладяващо. Но не бих казал, че той е по-голям от Библията. Изкуство е и драматизацията по литературна творба в театъра – защото е нов, често пъти много различен неин прочит. Изкуство е и актьорската игра – героят, който актьорът създава, може да не е онзи от въображението ни, но ако не го приемаме, какво дирим тогава в залата или пред екрана?

Така че напълно оправдавам всички, които предпочитат по-визуалното пред по-словесното. Да го наблюдават, вместо да го изграждат в мозъка си. На малкото дете му трябват месеци и години, за да превърне гледането в мислене. Камо ли пък да се научи да чете. Мисленето натоварва повече, уморява повече, изисква тишина, съсредоточеност, докато гледането може и пo така. Но – това е положението.

Смятам все пак, особено днес, когато току-що сме празнували Деня на детето, че е особено важно да разяснявме на децата си защо трябва да четат книги, а не само да гледат филми. Нека да знаят, че четенето развива мозъка им така, както малко други неща го правят. Ала по-същественото е, че в литературните или – хайде нека е по-общо – в записаните текстове те участват активно в действието, докато при филмите остават в значителна степен пасивни. Деца, които само гледат (телевизия или кино), развиват агресивност – то е същото, ако от двама души единият само говори, а другият слуша. Накрая на втория му писва и му иде да обърше един шамар на първия. А после се питаме каква е тая агресия, дето все повече се шири сред нас.

В началото, в пещерите, хората са рисували картинки, а много по-късно са започнали да изписват на камък или папирус думи. Устно разказваните истории, навярно включващи и актьорски елементи, векове наред са били основната достъпна литература. Разните народни обичаи игри също говорят в полза на театрото, на киното. После обаче се появява Гутенберг и ето че сега ние с вас си говорим за книги и четене.

Хронологията е ясна. За нас остава изборът. А в него най- важни са ползата и мярката.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите