|
За да не ви отегчавам само с презентации на нови книги - ето малко лично творчество:
Убийство в библиотеката
разказ
Тя излезе от сумрачното фоайе на блока и примижа, заслепена от ярката дневна светлина. Заля я вълна на несигурност. Дали да не се върне? Не. Трябваше да продължи. Трябваше да го направи днес.
Тръгна колебливо по затопления от слънчевите лъчи тротоар. Скритите в съзнанието й паранои се размърдаха. Пропълзяха надолу по краката й и я задърпаха назад. Назад към прохладния уют на апартамента.
Тя промени амплитудата на движенията си. Съсредоточи се. Стъпка по стъпка напред. Преливане със сенки, хора, звуци, атоми враждебно трептяща енергия. Вече е мокра от паранои и всяка крачка й коства титанични усилия.
Гласове покълват в главата й. Ниски, пискливи, високи. Всякакви. Те й нашепват: “Към библиотеката! Към библиотеката!”
Стълби. Изкачва ги. И ето - глътка тишина. Присвива очи от другата страна на остъклената врата и ги разтваря широко в приглушената светлина на библиотеката.
Пристъпва бавно напред и прокарва ръка по прашните книги, които я зовят тихо. Това са гласовете от главата й. Те мъркат, доволни от присъствието й, после се извисяват в нестроен писък.
Нечовешки крясък раздира грубо тишината с нокти и се впива в ушите й.
- Иииий!
- Убиий!
- Убиий гооо!
Тя вдигна сепнато глава и се огледа уплашено. Неразбиращо.
“Кого? - попита едно невинно гласче в главата й. - Кого трябва да убия?”
- Наистина кого? - повтори тя на висок глас. И веднага се смути от дързостта си. Все пак се намираше в храм. Храм, пълен с мълчаливата плът на книгопоклонници.
- Наистина кого? - повториха в хор книгопоклонниците, които бяха надигнали глави и я опипваха с мокри от съпричастност погледи.
“Опипват ме с погледи” - каза си тя и потръпна от студ и отвращение.
- Наистина КОГО? - повториха като ехо сенките, скрити в ъглите на библиотеката, където очакваха с нетърпение развръзката на тази история.
Десетки мисли запърхаха объркано в главата й като ято нощни пеперуди, заслепени от светлината на прожектор. “Какво, по дяволите, става с мен? Как попаднах тук? Защо съм в това отблъскващо място? Защо всички ме гледат така? Защо…?”
Претъпканите с книги рафтове се извисяваха над нея като бастиони на човешкото знание и я наблюдаваха в злокобно мълчание, досущ като десетината читатели, втренчили лъскавите си любопитни очи в нея.
Тя пристъпи неловко от крак на крак, преглътна и извади смачкан пакет цигари от джоба на дънките си. Когато беше нервна, винаги пушеше.
- Имате ли огънче? – попита колебливо съсухрения мъж, който се бе облегнал на старинното бюро пред нея и я гледаше подозрително през малките си кръгли очила.
Тънкият като клечка библиотекар се намръщи още повече, после посочи сърдито голямата табела, която висеше над главата му: “ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО!”
- О!... – Тя се усмихна смутено, натъпка припряно пакета в джоба си и се отдалечи с бързи крачки.
Изведнъж помещението й се стори огромно като хангар и горещо като пещ. По челото й избиха капки пот. Тя свали трескаво дънковото си яке и разкопча яката на бялата си ленена риза, за да се освободи от невидимата ръка, която я душеше. Усети, че й се вие свят и се отпусна със свито гърло върху най-близкия свободен стол. После грабна една книга и я разтвори пред лицето си, за да скрие от книгопоклонниците горещите сълзи, които рукнаха от очите й.
“Наблюдение 11. П., домоуправител, женен, 53-годишен, без тежка наследствена обремененост и епилептични прояви, умерен гуляйджия, според жена му през цялото време на брачния им живот (от 28-годишна възраст) проявявал прекалена полова страст, рязка похотливост, значителна потентност и бил ненаситен в половите удоволствия. По време на полов акт “приличал на звяр, бил див, треперел с цялото си тяло, сумтял”, така че малко студената му жена изпитвала отвращение и изпълнението на съпружеските й задължения било истинско мъчение за нея.”
Тя преглътна сълзите си, затвори дебелия 679 страници медицински труд, озаглавен “Сексуална психопатия”, и се втренчи в злокобното човекоподобно същество с вид на стар мошеник, което нахълта шумно в читалнята. Несъмнено дебелият, плешив, грозен мъж, чието крещящо присъствие я бе смутило току-що, беше въпросният 53-годишен П. или някой, който приличаше поразително на него.
Тя потръпна. Този изверг, това чудовище… Задъха се от ярост. Лицето й почервеня. Дори не се замисли кога е извадила отвертката от джоба си.
Купи я преди три дни за пет лева. Тогава за пръв път събра кураж да влезе в библиотеката. Тишината на книгите и техните консуматори просто крещеше да бъде изпълнена с писъци на болка и страдание.
Викове. Капки кръв. Уплашени очи. Умоляващи думи. Мърдащи се устни.
Картината плуваше пред очите й, обагрена в червено.
- Да, да! - крещяха окуражително сенките - зрители на този театър.
- О, да! - извика победоносно тя и с усещане за връхлитащ оргазъм заби за пореден път отвертката в тресящата се, бликаща страдание плът.
“Ще кръстя този акт на удовлетворение Убийство в библиотеката” - помисли си щастливо тя и се засмя заедно с гласовете в главата й:
- Ха-ха-ха.
deadface © 2001 г.
|
Убийство в библиотеката (разказ)
