През нощта беше валял проливен дъжд. Небето беше като изцедено. Надвиснало, мрачно и тежко, захлупило с дебели сиви облаци целия град. Градът изглеждаше неприветлив и грозен. Тъжен. Кални локви и тротоари, забързани хора с уморени лица и чадъри в ръце. Тролеи, които пуфтяха по улиците и трамваи, които скрибуцаха по мокрите линии. Само автобусите изглеждаха невъзмутимо и се тътреха по улицата, натъпкани с хора догоре. От време на време се чуваше някой изнервен клаксон или сирена на линейка.. и виковете на циганката, която продаваше цветя на ъгъла. Прегърбена баба с бастунче се спря до пластмасовата кофа пълна с измокрени и поизмачкани градински цветя, загледа се сякаш се сети за градинката си на село, а после отмина.

§§§

Беше закъснял само с петнайсет минути. Тя го чакаше. Беше толкова красива, облечена в бежовия си шлифер. Беше се свила под козирката на спирката и се оглеждаше. Лицето й изпъкваше някак безгрижно на фона на мрачните лица наоколо. Слезе от автобуса, затича се, прегърна я, извини се набързо и я целуна. Как обичаше да я целува. Тя започна да го разпитва нещо. После веднага започна да му разказва нещо друго. Не спираше да говори и да се усмихва. Като малко момиче. Стрелкаше го с палав поглед, целуваше го и продължаваше да говори. Вървяха нагоре по улицата, всичко беше в кал и локви. Мръсно. Той се опитваше да избягва локвите и ги прескачаше умело без да я пуска. Тя вървеше бързо и сякаш не обръщаше внимание на нищо. От време на време стъпваше в някоя локва и се разсмиваше. Той й разказа за ужасния си ден днес, за шефа, за работата и проблемите. Тя го слушаше без да сваля очи от него с усмихнат поглед. Погалваше го, целуваше го и казваше, че всичко ще се оправи. Ах, колко много я обичаше. Беше толкова невинна. Този смях, и тези бляскави очи.
Привечер я изпрати до спирката. Беше уморен. След като се прибра набързо хапна, пусна си телевизора и заспа на дивана.

§§§

Навън пак беше започнало да ръми. Обичаше дъжда. Реши да ходи пеша последните две спирки до вкъщи. Всички бързаха. Само тя вървеше бавно под дъжда. Оглеждаше хората, колите, дишаше дълбоко. Спря се, разпери ръце и погледна към небето. Вятърът се усили, миришеше на буря. Някъде в далечината се чу гръм. Дъждът се усили още повече. Тя все още стоеше почти неподвижно и се радваше на дъжда. Чувстваше се жива. Животът е толкова хубав. И кратък.
Само да не го беше срещнала. Него. Той беше толкова тъжен. Уплашен от живота. Объркан. Не можеше да му причини това. Трябваше да му каже утре, че заминава далече. Да измисли нещо. Трябваше да го накара да я забрави. Утре. Боже, колко е хубав дъжда. И продължи да крачи все така бавно.

§§§

Лечението действаше. Докторите казаха, че така може да живее с години. Дори сестрата се пошегува, че може да ги надживее всичките. Две години. Не повече. Тя го знаеше. И все пак това са две години. По дяволите как обичаше живота.