Софрония в действителност се състои от два града. В единия са шарените вагонетки, летящи по стръмните улеи на пързалката, въртележката с бягащите спици, плуващите във въздуха гондоли на виенското колело, фунията в която мотоциклетистите летят с галава надолу в шеметен кръг, куполът на цирка с висящите под него акробати. Другият град е от камък, мрамор и бетон, с фасадата на банката, фабриката с димящи комини, дворецът от метал и стъкло, кланницата, училището и всичко останало. Единят от градовете е постоянен, другия - временен, и когато времето на неговия престой свърши, хората го разглобяват, подреждат го, а след това го откарват надалеч, в някой друг полу-град където го очакват. И така всяка година идва денят когато работниците вдигат мраморните постаменти, свалят каменните стени, бетонните колони, разглобяват министерството, паметника, доковете, петролната рафинерия, болницата, натоварват ги на дълги влекачи, които поемат по своя обичаен за всяка година път – от град на град. Тук остава другата половина на Софрония, тази на подвижните мишени в стрелбищата, въртележките и виковете заглушавани от грохота на летящите вагончета на пързалката, а продавачите на билети започват да отброяват месеците до завръщането на кервана от дъгли влекачи. Тогава, когато истинския живот ще започне отново.