На старобългарски глаголът звучи почти като на новобългарски - имамь, имаши и т. н. Разликата между ща и имам е в нюанса - "ща" е за намерение/желание, а "имам" - за задължителност/възможност. Както се употребява и в новобългарски - имам да ходя ~ трябва да ходя, имам да кажа нещо ~ имам какво да кажа, мога да кажа.
В среднобългарските текстове разликата в значенията се размива и "ща" взема надмощие в положителните изречения. Но в отрицателните надделява "имам", чийто нюанс на задължителност е бил подходящ и за забрани (както в новобългарски - няма да ходиш, няма да говориш). Така се стига до днешното положение, при което има различна положителна и отрицателна форма за бъдеще време - ще дойда ~ няма да дойда.