Това, което Вълка имаше предвид, беше според мен, че елините вече са били скъсали с примитивното мислене, описвано в антропологията. Но той да каже все пак дали това е имал предвид.

да, и аз нещо такова разбрах. по-конкретно схванах неговите думи като реплика към моето твърдение, че за древните елини липсата на членоразделно слово е равносилна на липсата на смисъл. не знам дали греша, Вълкът да каже, но според мен именно това означава господство на понятийното мислене.
в този смисъл да, те са били скъсали с това, което антрополозите наричат "примитивно мислене".

Обаче към написаното от теб. Ти правиш един паралел, който не съм убедена, по-точно си задавам въпрос и аз дали може да бъде направен. Това е паралелът между развитието на езиковото съзнание на детето и на обществото (в случая гръцкото).

съвсем не правя такъв паралел. права си да бъдеш скептична, но въпросът е, че никъде не съм говорил за "развитие", защото не си представям нещата просто еволюционистки и исторически еднопосочно.
според мен да се каже, че детето и обществото се развиват по един и същи начин, както и изобщо че онтогенезата повтаря филогенезата (любим принцип на биолозите, май), е опасно подхлъзване върху една метафора. "детството на човечеството" е метафора, която има своето основание, доколкото всяка метафора се основава на някакво сходство. само че не се наемам да твърдя, че обществото като цяло е минало през точно същите процеси и стадии на развитие, през които минава индивидуалното съзнание. също така не вярвам, че обществото може да бъде една "личност" с едно единно "съзнание", "дух" и т.н.
но има нещо общото между някои явления в обществото (сред които религиозният екстаз, трансът, мистерията, карнавалното начало) и някои явления в индивидуалната психика (сред които детското мислене и детската реч) - нещо, което е толкова архетипно, толкова съкровено присъщо на всички хора, че е намерило отражение в обществените практики. предпонятийното мислене, "примитивното" усещане за нещата, което всички сме имали като деца и което отвреме-навреме имаме в сънищата си, винаги си живее някъде в съзнанието ни. и някои институции го канализират.

Например, категориизация от типа: това е жерав - това е гълъб от една страна и това е гълъб - това е птица от друга. Древните и примитивните тръгват от първото и дори може да не стигнат до абстракцията "птица", докато децата, може би под влияние на езика на възрастните", тръгват точно от птицата и после отиват към жерав и гълъб (в градски условия и те не стигат до тази конкретизация)

това е интересно наблюдение. всъщност, никой не може да каже със сигурност дали наистина примитивните са вървели от часното към общото, или от общото към частното, или по някакъв начин при словообразуването са действали и двата процеса. не забравяй също така, че обемът на понятията (и на значенията на думите) непрекъснато се мени и това, което в днешния език е име на род от неща, след няколко поколения може да стесни значението си до име на еди вид от този род, както и да се случи обратното. така че според мен е трудно да се въведе твърдо правило кое от двете движения на смисъла се случва винаги, било то при детето или при колектива.
с интерес наблюдавам сваоя кръщелник, за когото "тати" е както баща му, така и идеята за "брада" и респективно всеки човек, който носи брада, а също така и един определен вид чанта (с каквато баща му ходи на работа), както и всичко, свързано с компютрите.
по същия начин "баба" се асоциира с всичко, свързано с двете му баби, както и с ред по-сложни неща, защото се намесва и идеята за "баба Меца" и оттук "баба" става почти всеобхватно понятие.
не е ли именно същото, което се наблюдава в многозначността в езиците - и то както развитите, така и примитивните? сигурен съм, че и в най-затънтения австралийски език можем да наблюдаваме същата игра на асоциациите и преливане на понятията.

разликата за мен е не че при детето движението винаги е от абстрактно към конкретно, а в обществото непременно е обратното, а в нещо друго: едно дете изгражда полисемията и връзките между думите и понятията въз основата на всякакви шантави асоциации, които имат смисъл единствено в личния му опит (напр. чантата на тати и т.н.); в една общност, където думите се разпространяват от човек на човек, подобни полисемии, основани само на лични асоциации, биха звучали абсурдно. за да хване дикиш, разширяването или стесняването на значението на една дума, метафоричната й употреба и т.н. трябва да е основана на прости логически операции, разбираеми за всички.

Ако се върна към темата, от която се почна: логос като синкретично понятие, което трудно може да бъде разчленено и преведено на съвременен език, вероятно е възникнало в този предкатегоризационно мислене на древните гърци: светлина-тъмнина, ляво-дясно и т.н. (между другото, това много хубаво е обиграно при Кундера в "Непоносимата лекота на битието", като цялата му книга е постороена точно на тези двойки противоположности). Може да се проследи как още при елеатите има такава синкретичност, която после изчезва.

да, има нещо такова - синкретичността в "примитивните" стадии специално на елинското мислене (а може би и при други, или при всички?) се изразява преди всичко в неспособността да се отдели външна проява от вътрешно състояние. нямаш какво да кажеш - значи и главата ти е празна. имаш дар-слово - значи и умът ти пращи от идеи. вариантът да можеш да мислиш, но да не можеш да изразиш мислите си просто е немислим: по традиция елините не са били особено силни в интроспекцията.
още по-добре от ранните философи това се вижда у Омир: там всяко вътрешно чувство трябва да има външна изява, а лошото деяние навлича срам (външно опозоряване), а не вина (вътрешно терзание) - оттук някои изследователи говорят за shame culture и guilt culturе, но според мен това първото си го има с пълна сила и в много днешни общества.
в индивидуален план това има връзка с авто-рефлексията: единствено индивид, усвоил умението да се самонаблюдава и осъзнал се като субект, може да си помисли или да изпита нещо, без да го прояви. при децата и при Омировите герои всяко чувство избликва, защото няма рефлексия. в този смисъл те са "невинни".

Между другото, кога е написано еванг. от Йоана? (т.е. не откога е първият намерен препис, а кога горе-долу е създадено)

Н.Антонов по-добре би могъл да отговори на този въпрос, но, доколкото аз си спомням, някъде около края на 1. в. сл.Хр.

my soul swims gently in her pool