Исках да го препиша съвсем точно, но понеже не можах да си намеря книгата, ще цитирам по памет. От един роман на К. Вонегът е, където главният герой разказва, че по време на Втората световна война жена му била в концлагер и понеже знаела много чужди езици я ползвали като преводачка. Веднъж в концлагера докарали някакъв човек и я извикали да превежда. Тя много време го слушала абсолютно безизразно и "изведнъж ръцете й започнаха да се движат в такт с неговите, а лицето й започна да уподобява гримасите на неговото. По-късно ми каза, че човекът бил селянин от Македония, а езикът на който се разбрали бил български" :)
Какво искам да кажа: методиката, помагалата, квалификацията на учителя и мотивацията и умът на ученика спират до "и ръцете й започнаха.. и лицето й..." Дори и дългото пребиваване в езиковата среда рядко води до това ниво на усвояване. Може би става дума за талант в най-общия смисъл, но пък талантът пак е нещо ирационално. Избщо, мисля си, че тоталната езикова комуникация не е дадена всекиму :)

people writing words
that voices never share