Лек против самотията – има, разбира се, човек трябва да се обърне към човек, не трябва да остава сам – трябва да се обърне към себеподобните. Нали всички хора са братя по между си. Най-лошо е когато човек сам се бори за нещо. Като се бори сам за нещо, като го печели – за какво го печели тогава, и човек непрекъснато трябва да се сродява с хората, с които живее. Ние никога не знаем кой човек върви – иде по пътя насреща ни, кого ще срещнемпо пътя си, и кого ще настигнем по пътя си. Ние казваме “случайна среща”, те не са случайни разбира се, когато все пак се срещат, обаче не знаят за какво се срещат. Като млад журналист пътувах из Сибир, правеше ми много силно впечатление тово огромно пространство, населено с малко хора... Затова там човек като срещне човека – все едно, че среща Господа.

Камъни има разхвърляни из човешката реч, когато камъните и думите се смесват, се предполага, че думите имат по-голяма енергия и по-голяма сила. Като говори за камъка обаче народът казва обикновено, че с камък се замеря кучето, а че човекът се замеря с думи. В родния ми край споменават Иван Вазов. Няма народни песни, но има много клетви. Тъкмо тези клетви са в основата на поемата “Грамада”. Може да се каже, че в грамадата от камъни е имало колкото и камъни, толкова и думи, защото всеки пътник, минаващ от там, е хвърлял камък с думите:”Проклет да е Цеко”... Аз и до сега гледам, че по сила и тежест думата не отстъпва на камъка и че когато се произнася проклятие, думата се запраща като камък и може да закачи човека, към когото е запратена. Проклятието пътува бавно, но рано или късно пристига, където трябва.