Менека и тебека са диалектни форми. Това са всъщност винителните форми мене, тебе с разширител -ка.
Пълните дателни форми на личните местоимения са мене, тебе, нему, ней; нам, вам, тям. С изключение на някои фразеологични изрази (тям подобни, слава вам, герои!, Нему се струваше, че...), те не се употребяват. Кратките (енклитични) форми ми, ти, му, й; ни, ви, ми; си имат изключителна висока честота на употреба. Освен като лични местоимения, тези енклитични форми функционират и като притежателни (книгата му = неговата книга).
Пълните винителни форми са мене, тебе, него, нея; нас, вас, тях; себе си. Кратките (енклитичните) са ме, те, го, я; ни, ви, ги; се.
Енклитични форми означава, че те нямат собствено ударение, а образуват акцентна цялост с думата, към която принадлежат. Според едно старо славянско правило, напълно живо в съвременния българския език, енклитиките заемат винаги второ място в групата - непосредствено след първата ударена дума (независимо към коя принадлежат). Затова имаме Давам му (местоимение след глагола) --- Аз му давам (местоимение преди глагола); книгата ми (местоимение след името) --- новата ми книга (местоимение преди името) --- плъховете ми ядат книгите = плъховете ядат моите книги. На същото правило се дължи мястото на определителния член, но това е друга тема.
Ако те интересува стбъл склонение на личните местоимения, отвори някоя граматика на съвременния руски език. Разликите са несъществени.
Аз знам, че нищо не знам, ама другите и това не знаят
|