Имало едно време един Падеж. Той бил много нещастен, защото всеки го командвал както си искал, а той самия не смеел да се противопостави, защото бил плах и двуличен (даже триличен и шестличен) и винаги се променял като фурнаджийска лопата – падал, ставал, после падал на другата страна и т.н. Имал си и една непостоянна господарка – Думата, която му викала галено Паж. Много била вятърничава тази Дума, всеки глагол правел с нея каквото си поиска и тя винаги се скланяла и Па(де)жът се скланял с нея. Повечето му роднини се били разбягали в чужбина и там се загубили. Имал даже един братовчед в България, който се преструвал, че не е падеж и никой почти не знаел за произхода му. Другите му славянски братовчеди били по на почит, но това било слаба утеха.
Най-много Падежът искал да стане Член или поне Предлог. Членът си имал много недостатъци, правел се на голям мъж, въпреки че всички знаели, че най-често си седи кротичък и кратичък, но понякога такъв го вадел пълен и голям, че Думата, която иначе била пълновластна и пълнозначна, не смеела да се обади и заставала мирно пред него.
Какво станало накрая? Ами нали приказките имат Happy End, т.е. щастливо окончание, а на Падежа много му вървяло с окончанията, та успял да се уреди и той. Склонил старата и грозна Флексия Казус да му стане съпруга и да му припише всичките си титли и вместо тя да се нарече Флексия Падежка, той се приел името Flex von Kazus. Поне му останала утехата, че не е толкова из-пад-нал, а и Флексия не била лоша компания – знаела разни номера и била много гъвкава. Обществото се разделило на две: едни ги обичали и затова почнали да се наричат флективни, а други не им обръщали внимание.