Че кво не му е славянското, Белий Кремъко?

В повечето славянски езици не действат закони за формулаични бащини и фамилни имена -- виж старата (до около XVIII-ХIХ в. в.) българска практика -- едно (и в доста случаи две) кръщелни плюс едно фамилно име, което в може би половината случаи не свършва на "-ски/-вски", "-ов/-ев", "-ич/-вич" или "
-оолу/-оглу", а си е произволно и волно като Бундюк или любимите ми Лопата и Круша :)

Формулата "кръщелно-бащино-фамилно" име е донесена в България от русите чак след 1878 г. -- преди това нямало патроним. Така напр. Георги Сава Раковски (за когото ме учеха през 60-те г. г., че бил Георги СТОЙКОВ Раковски, само дето малко нещо сам недознайвал това...) и мн., мн., мн. др.

Подобни формули от разни видове действат освен в руския (набляга се върху райони с татарско, тюркско и прочее население, а в старата Рус тъне в забвение) в македонския (прилага се желязно), донякъде в сръбския (пак с особено старание се прилага в смесени райони) и тук-таме другаде като миноритарна практика.

Излиза, че подобни практики се прилагат именно, където населението има релаксирани виждания за националната си принадлежност. Така например из руските земи по царско и съветско време правилото се прилагаше жестоко из републиките с население от преобладаващо азиатски произход за сметка на местните именни практики; същевременно неруските християнски народи (балтийци, кавказци, малоруси) се оставяха на мира.

В България през 1878 г. има 40 на сто тюркско или проксимно на тюркското население (българите и роми-мюсюлмани) и башка десетина на сто гръцко или гърчеещо се население, като небългарските елементи преобладават до 99 на сто из градовете без В. Търново. Та руската именна практика идва в помощ на управлението, което иска час по-скоро да изгради етос и виждане за българска национална принадлежност из страната и особено из градовете. Демек, уравниловка и квази-"възродителен процес". А именуването бе и в сърцевината на баш-Възродителния процес...

С именуването бе свързана и особена полицейсваща практика по време на НРБ. Затворниците получаваха едно допълнително име -- било на прадядото, било на дядото (в случаи, в които затворникът носеше истинско фамилно име като напр. Кюркчийски, а не това на дядото). Така напр. Иван Петров Иванов Петров. Поне за кисналите в Белене зная, че дори след пускане на свобода те бяха известни на властите (любимите квартални отговорници, ОФ-бабите, партийните секретари и прочее ароматни персонажи) с четирите си имена -- демек, да помнят преживяното и да внимават ко праят, че...

И друг спомен от неотдавнашното минало на българската именна система. След Девети забраниха да се ползва традиционното за даден род фамилно име и заставиха хората да ползват за фамилно име името на дядото. Така вместо да дадат Иванчо Петров да носи фамилията на дядо си (Даскалов, Мандраджиев, Тухларов, Пендачарски или Терзиев да кажем) заставяха родителите му да запишат първото име на дядо му като негово фамилно -- та ако дядото бе Енчо, Иванчо ставаше Иван Петров Енчов (или даже Енчев, че тъй било по-"правилно" -- независимо от това, че дедо Енчо идея си нямал овреме да се прекръсти на "Енче"). Разбира се, идеята бе да изчезнат чувствата за принадлежност към по-стари родове с по-установени адети, родов дълг, наследство и обвързаност; да може всеки един ден да мисли, че произхожда от "скромно семейство на работници и селски ратаи"...

Това правило се прилагаше постоянно и желязно из турските, помашки, македонстващи и влашки краища, а из софийско и други области с установен български облик закачаха хората по-малко или пък само кампанийно, от време на време. Колко ли исконно български фамилни имена са затрити по тоя начин..?

И днес родителите на новородени деца с радостна трепет установяват, че имаме мил роден, демократичен Закон за българските имена, който с желязна десница закриля децата от ненавистните буржоазни, ъъ-ъ-ъ... искам да кажа недемократични... прищявки на собствените им родители. В дадени области е невъзможно децата да се именуват с "небългарски" имена. Така познати -- български протестанти с корени сред американските протестантски мисионери от XVIII-XIX в. в. и далечни родсвеници на поета Вапцаров откриха, че не може да кръстят сина си Мартин. Просто служителката си направила оглушка и го записала Марин (че било _в списъка_ [!] и _наподобявало_ [!] Мартин), а оттам нататък вър са опраяй..!