А. 1 л. ед. ч. и 3 л. мн.ч. сег. вр. на глаголи от 1 и 2-ро спрежение: чета(т), пиша(т), спя(т), вървя(т), ход(я), мол(я)
Б. определителен член за същ., мъжки род: градъ(т), долъ(т), столъ(т), човекъ(т), деня(т), царя(т), зетя(т), коня(т), учителя(т), другаря(т)
В. определителен член за прил., м.р.: белия(т), синия(т) (срв. диал. новио, старио).
Г. глагол съм, 3 л. мн.ч.: са (срв. стбъл. сонтъ, срб, су, jесу, рус. суть, лат. sunt)
Д. 3 л. мн.ч. мин. вр.: молиха, молеха, писаха, пишеха (срв. стбъл. мин. несв. вр. моляахон, четяахон, или срб. молиху, писаху)
Е. Лично местоимение 3 л., ж.р., вин. п. нея, я (срв. стбъл. нейон, срб. jу, њу, пол. ja,, nia,)
Ж. отделни думи: паяк, паяжина (стбъл. пайонк), бояк (срв. ж.р. бойка, гласната не би могла да изпадне, ако беше "а"), тоя, оня (стбъл. онь-и), тия (стбъл. тыен, срв. мк тие), другъде (срв. къде и стбъл. йонду 'къде', другъ-йоду)
Членът за ж.р. е "-та" (винаги с "а"!). Същевременно има много диалекти, в които за основна форма за ж.р. е взета старата винителна, вместо именителна форма (главъ, ръкъ, ногъ, водъ). Това произношение се среща само при членувани същ. ж.р., които завършват на съгласна (честтъ, целтъ, радосттъ, но никога *главатъ!). Не знам на какво се дължи това, но е възможно да е или влияние на онези диалекти (не много вероятно), или (най-вероятно) аналогия с членуването в м.р. (от градъ и долъ, единствено правилно, да получим гръдтъ и целтъ (от гръд и цел) вместо гръдта, целта) или и двете.
Аз знам, че нищо не знам, ама другите и това не знаятРедактирано от gazibara на 12.02.03 11:24.
|