Все пак има "А", което етимологично си е на мястото (като барабан, макара, баш и глава, напр.), и "А" което е там, където е, просто поради глупост (като в чета и града). Говоря за точно определени и ясно дефинируеми случаи на такава погрешна употреба.
В много диалекти се казва напр. "главъ", с ударено "ъ" накрая, което също има своето етимологично оправдание: в тези диалекти като основна форма е възприета бившата винителна, а не именителната, както в книжовния език. В случаите със спрежението на глаголите обаче има една-единствена форма както в стбъл (четон), така и във всички диалекти на нвбъл (четъ, съотв. чета, чету, чето в ъ-, а-, -у и о-диалектите). Само че книжовният език е построен на базата на ъ-диалектите (зашото са най-многобройни), затова и единствено правилното произношение е четъ.
За ония "а", които не са баш, в книжовния език има достатъчно примери: както в "кълбо", така и в "казал" неударената гласна не е нито "а", нито "ъ", а нещо посредата. И вместо да създава хаос, книжовният език е надникнал в стбъл. и определил на негова база къде се пише "а" и къде - "ъ", и дори чистото книжовно произношение изисква да се прави разликата. В случая на глаголните окончания и определителния член за м.р. обаче е кривнал в обратния завой (напълно съзнателно), създал е едно изключение от иначе добрите правописни правила и за да обясни разнобоя между писането (чета) и изговарянето (четъ), е създал изкуственото правило, че "а" и "я" под ударение в еди-кои си позиции отбелязват звука "ъ". Точно срещу това протестирам, приятелю.
|