Напълно различен език, с правилата си, с речника си. Предвид казаното по-долу, доколкото знаем, можем да направим аналогия с днешния български език и църковно-славянския език от времената на Симеона или пък дори старобългарския език на Аспаруха.

Грубо казано, език на образования политико-административен елит (двора, маджлиса и "мандарините") на Империята, който не е бил задължителен за никой друг и следователно е бил малоизвестен извън административните центрове.

Изисквал е класическо образование, защото е бил (най-грубо казано) смес от по една трета тюркски, персийски и арабски, с примеси от гръцки и латински, а към края на историята си, от френски и др. западноевропейски езици. Език на държавните и съдебни книжа (от най-висшите съдилища, а не от оликновените), на възвишената поезия.

Народът е говорел на своите езици, било т. нар. "кучешки турски" (модифициран тюркски; езикът, на който класиците ни споменават, че чорбаджии разговаляли с местните си турци. Също така езикът, взет като основа на новосъздадения литературен турски език от Кемал пашъ Ататюрк), български, арменски, гръцки и др.

От народа (и тук става дума дори за местни елити и инак високо образовани люде като търговци, лекари, ) съвсем не е било задължително да изучава отомански. Било е по-скоро съмнително да го стори, както и загуба на време -- с кого освен падишаха и шепа други да си бъбри?

След Младотърската революция през 1908 г., когато младотурците наставят националистическа търска доктрина в дотогава без-националната Империя, езикът почва да губи позиции в полза на народния турски. През 1920-те години, когато Ататюрк обявява турския народ за последен, освободил се от османското иго, народният турски се развива "научно" (имаме опит на запад от България за подобен процес!) като напълно отделен език, с писменост, речник и граматика, напълно отделни от османския. Същевременно, владеенето на осменски език е преследвано като белег за принадлежност към омразния на младотурци и нови турци османски елит.

По тая причина днес разчитането на прилежно пазените османски архиви е сериозен проблем. В София имаше една възрастна дама (Бог да я благослови, ако е жива и да и дава здраве), която бе една от малцината владеещи този език.