Следва да отбелязваме разликата между даден национален разказ или етос и историческите факти.

Българският разказ твърди, че езикът е оцелял петвековно подтисничество. Образованието ни поднася профанизирани версийки на този национален разказ. От друга страна знаем, че допреди 19 в. националното чувство из Европа не е било силно развито, че за обикновените хора е имало малко значение дали се смятали за българи или за други. (Религията е друг въпрос и именно тя е заемала мястото на патриотизма такъв, какъвто го знаем днес!)

Особено из многонационалната Отоманска империя хората са имали силно релаксирани национални самоусещания. Турският етнос на практика започва да се оформя не по-рано от 1908 г. Арабски национализъм из Леванта, Басръ, Палестиня и Хиджаз възниква по същото време. Дотогава е било обида да наречеш един отомански джентълмен "турчин". Половин век по-късно идва оформянето на македонски етнос и език, възникването на кюрдски национализъм. Почти век по-късно говорим за своеобразно желиране на албанския национализъм.

От тоя график може и да се твърди, че външните влияния са инструментални при възникването на национализмите. Арабите са подтикнати към действие от британци и французи, македонците са спонсорирани от сърбите, кюрдите са продукт на сложни вражди между персийци и турци, както и на арабския социализъм. Национализмът на турците е реакция спрямо оголените колониални ножове на Русия, Англия и Франция и възниква по аналогичен път на гръцкия, сръбски и българскии назионализми. (Неслучайно Ататюрк обявява турският народ за последният, освободил се от отоманско робство; от гледището на българския национален разказ това твърдене е абсурдно, а от турско гледище то е напълно естествено.)

И българският национализъм е подтикнат отвън. И неговият разказ е толкова скалъпен, колкото останалите. И неговите монети и медали са сплав от благородни и прости метали. И днешният български език е толкова синтетичен, колкото македонския -- само разликата от къде един век му придава известна благородна патина в сравнение с въздигнатия наскоро диалект.

---

Българска граматика в съвременен вид се появява едва през ХІХ в. Допреди това е имало сложна църковна граматика, която виждаме из черкви и монастири. Трудно я проумяваме, защото тя е своего рода "катаревуса" -- висш език за просветения елит, нежели съвременен демотически език за всички.

Руският е бил преподаван като задължителен предмет в държавните училища из България до 1919 г. и после пак от 1944 до 1990 г.

Членуването в българския най-вероятно идва от простонародния турски език (военен турски ["на ордата"; оттам и... езика урду], кучешки турски, низката лингва франка на чиновничеството и особено воинството из Империята). По форма то е идентично с членуването в албанския и различно от останалите близки до България членувания. Пристига в българския език сравнително късно -- преди три века. До днес има дивергетнтни диалектни форми (-во, -но).

На руски също е имало пълен член из владимирския край, вероятно повлиян от търгуване с ханзеатската общност. Днес той е загубен.

Да се нарече един език "напреднал", "еволюирал" е неправилно от научно гледище, тъй като това го поставя в сравнително положение спрямо останалите езици. "Напредналостта" на българския е сред компрометираните клаузи на националния разказ, нежели научно доказуемо негово свойство. Днес е прието е да се смята всеки език за еднакво напреднал.