По въпроса за механизма, по който от старобългарските показателните местоимения са се получили днешните членни форми, бяхте точен. Но тук не Ви разбирам съвсем добре.

Естествено, всяка дума може да има много значения (дори 50, дори и повече). В частност, всеки предлог може да има много значения. Но си е един предлог, една лексикална единица. И всеки падеж може да има много значения, но си е един падеж, една морфологична единица.

Да разгледаме предлога "в". В книжовния български език той има вариант "във", който семантично не се отличава от "в". Правилото кога да се употребява "в" и кога "във" е изкуствено и не се спазва. Можем да приемем, че "в" и "във" са две форми на един и същ предлог. В книжовния български език има и предлог "у", който има различно значение. А пък в някои (може би в повечето) диалекти между формите "в", "във" и "у" няма смислова разлика. Е, в този случай казваме, че в книжовния български език имаме два предлога "в" (с вариант "във") и "у", а в някои диалекти има само един предлог (евентуално с различни фонетични варианти). Бройката се дава там на границата между формата и смисъла.

Да се върнем на падежите. Един падеж може да има много значения. Един падеж може да има различни окончания за различните думи (думите се делят примерно на три или повече "склонения"). Един падеж може да има различни окончания дори за една и съща дума (сравнете с предлога в/във). Но си остава един падеж. Този падеж е абстракция, с която описваме, че за даден набор от значения можем да употребим дадено множество от форми.

Ако обаче има смислова диференциация вътре в множеството от форми за един падеж, какъв смисъл има това да се брои за един падеж? Ако има такава практика (става дума за руския език), то тя се обяснява с традицията и с историята на езика. Но за да се опише точно фактическото положение, е нужно да разделим падежа на две (или на повече): да разделим стария набор значения на два набора и старото множество от форми на две множества и да ги съпоставим поотделно.

В старославянски определено има един родителен падеж и един предложен (местен) падеж. Но в съвременния руски език има вече два родителни падежа и два предложни падежа. Можем да се питаме кога падежите са се разроили. Естествено процесът е бил продължителен. Най-напред двете окончания "-а" и "-у" (конкретно да разгледаме родителния падеж, м.р.ед.ч.) са се употребявали за различни думи. Думите от о-склонението приемали окончание "-а" ("Господа Бога", "Въ имя Отьца .."), а думите от (кратко)у-склонението - окончание "-у" (".. и Съиноу", "меду"). После при всички думи (м.р.ед.ч.) двете окончания започнали да се употребяват взаимно-заменяемо. (".. и Съина"). после пък функциите на двете окончания се диференцирали и така родитеният падеж се разроил на две. Разбира се, всяка от така описаните фази на изменения не била рязка. Например, дълго време едни хора (например, по-старите) продължавали да слагат окончанията "-а" и "-у" според старото правило, докато други (по-младите) вече ги омесвали. После, пак дълго време, някои омесвали тези окончания (например, по-старите хора до смъртта си), докато повечето млади хора вече ги употребявали с различно значение.

Вероятно това сте имали пред вид.

Аз нямам много конкретни познания и друг случай за такова роене на падежи, както в руския език, не знам. Вие също не давате пример.