Имам предвид точно различна функция на падежните форми в старите езици (тоест различни семантични падежи, ако така ще е по-добре). Така не стават 8, а сигурно ще станат към 50, ако не и повече, ако решим да броим и глаголните и именните класове, които изискват определени падежи. Поне засвидетелстваното това показва.
Тези употреби ги има, с някои промени, и в гръцки, и в латински и прочие. Общото между употребите им са няколко семантични характеристики, които се отразяват и в наименованието на някои падежи, както и в граматичната им форма.

Именителният падеж например:
именителен при подлога (включително именителен при подлога при страдателни изречения):
Конят е бял.
именителен при предиката (тоест именната част на сказуемото/ и при сказуемното определение):
Това е човекът.
Конят е бял (бял е в именителен падеж).
Той мислеше намусен.

именителен в апозиция:
той, иван, дойде.
чаша вода

именителен абсолютен:
в заглавия, назовавания;

именителен в позиция на звателен
именителен във възклицания
именителен при глаголи за назоваване: наричам го Иван;

Във всичките тези употреби имаме назоваване, определяне на нещо като такова, дефиниция, затова се нарича и "именителен" (или "номинативен").

Различните падежни окончания в рамките на един падеж в никакъв случай не са просто така взаимозаменяеми, а зависят от семантични и фонетични условия. Когато започват да стават заменями без определена причина, вече имаме някакви процеси в рамките на падежната система, които водят до промени - като прегрупиране или изчезване...

За пример - в старите паметници има едни и същи думи, които се срещат в различни форми в една и съща позиция, в един и същи контекст - с различни падежни окончания, това е знак, че текат някакви процеси, които разколебават системата. Когато освен коне, мъже, решим, че е нормално да казваме ключе или книге, това е знак, че настъпват промени... (чуждите думи винаги са били нестабилни, те не са фактор).