Прав си -- обобщенията са опасни. Наскоро четох в труд за София от наш историк и географ, че от 15-ината хиляди население на днешната столица през 1878 г. под 3000 били българи. От други източници знаех и, че положението е било подобно или още по-наклонено в полза на небългарското население в сума еси градове, сред които Русе, Силистра, Шумен, Варна, Пловдив, Бургас, Ямбол, Сливен. В други -- за Габрово и Търново съм сигурен, май също Казанлък, Калофер и Карлово -- имало преобладаващо българско население.

Та малко "македонизация" и "възродителен процес" са помогнали да се "униформизира" населението около българското ядро. И какво по-лесно за "униформизиране", отколкото да му тръшнеш един Закон за българските имена!

А това за смяната на фамилните имена го знам от личен опит и с абсолютна стопроцентова сигурност. Без да проветрявам лични проблеми в общественото пространство, съм и пряк, и косвен свидетел на такива промени.

Например, случай из средното течение на Дунава: макар родът да е известен от поколения като (да кажем) "Воденичарови", по закон ги заставят за фамилно име на новородено дете да вземат това на дядото с приставката
"-ов/а". Та -- чао, "Воденичаров" и хелоу, "Иванов".

Не зная какви са били мотивите на съставителите на закона, но най-близо до разума е да предположа, че са искали именно да прекъснат обичаите и да въведат уравниловка -- след поколение-две никой да няма знатна в селото или града стара фамилия и всички да носят безкрайно повтарящи се, анонимни и еднообразни фамилни варианти на сравнително ограничен контингент от християнски български първи имена. Не зная и кога тоя закон е въведен, но със сигурност след Девети -- у дома той бе предмет на чести разизквания като "комунистически".

Прилагането на закона бе доста селективно -- ако семейството е с влашки или туркси произход или пък са изселени от пиринския край за македонстване, разпоредбите му се прилагаха неумолимо и до буквата. Никакви там Флориановци, никакви Селимоолу-вци, никакви Сандроски-ци -- точка! Но ако семейството бе българско, малко ходатайства, по някоя връзчица и едно шише "Коняк обикновен" стигаха за запазване на исконната фамилия. В София и из големите градове с предимно българско население не се стигаше и до нуждата за ходатайства -- просто едно по-строго настояване пред служебното лице бе достатъчно (освен за обичайните заподозрени -- роми-мюсюлмани, турци и българи-мюсюлмани след 1984 г., както и гърци и власи).

Законът разрешаваше на турците (до 1984 г.), евреите и арменците да запазят традиционните си имена, но и те май бяха длъжни да ползват патроними и фамилни имена според имената на бащите и дядовците, което сигурно не съвпада с установените в културите им практики на именуване -- сред 60-те милиона турски турци няма да намериш бари един-единствен "Селим Рашидов Сюлейманов", та ако ще и сто годин да дириш! (Па и "Селим Рашид Сюлейманоглу" не ще намериш...)

С евреите след пристигането от СССР на известна засилваща се доза антисемитизъм от 60-те години нататък положението взе да се променя. Правеха опити -- често успешни, особено из провинцията -- да кандардисват млади еврейски или смесени семейства с баща-евреин да приемат български имена. Тъй например цялото семейство на мой близък-евреин си смени имената, когато се премести на нов адрес в София. Разбира се, направили го напълно "доброволно". Сигурно просто са се вслушали в намеците за напредък в кариерата; за висшето образование на децата; за това колко е тежка военната служба на младежи, които с името си се открояват от масата българи; за това колко би било добре едно местене на нов адрес да съвпадне с една малка промяна на името...