Действително, повечето фонетични промени се лесно обясними от гледна точка на артикулацията. Обаче има някои които изглеждат направо абсурдно, напр. прехода й > х на исп. (напр. justitia: лат [юститиа], исп [хустисиа]). От друга страна, ако артикулацията беше определяща, нямаше да имаме такова море от фонетични закони в различните езици (защо напр. в западно-романските езици мекото латинско 'к' дава 'с', а в източните - 'ч' (напр. cielo - исп. [сиело], ит. [чиело])), и дори в един и същ език: в слав. езици мекото 'к' преминава ту в 'ч', ту в 'ц' (срв. ученик - ученици - ученически), ту се запазва (мъка - мъки); на исп. мекото 'л' един път е преминало в 'х' (напр. лат. mulier > исп. mujer), друг път - в 'й' (llano в почти всички диалекти се произнася 'йано'), трети път се е запазило (oliera [ольера] 'да беше/бях мирисал'); в слав. пък има точно обратен процес (j > л: срв. рус. капать - каплю < капати - капjон)? Моля, не ми обяснявайте тези разлики: знам на какво се дължат: на различното време, през което съответният закон е действал. Липсва обаче обяснение защо даден фонетичен закон влиза в сила в даден момент и престава да действа в друг, т.е. точно за първопричината. Значи нещата ще да опират в значително по-голяма степен до случайността, отколкото до артикулацията (ако на дадена група хора Х им е по-лесно да кажат ЧЕ вместо КЕ, няма никаква логика на техните внуци или съседи да им по-лесно ЦЕ вместо КЕ, а пък на праправнуците им или на други съседи да им хрумне, че КЕ е достатъчно удобно и да не го променят, все пак строежът на черепа е все същият, нали?)

Редактирано от gazibara на 30.10.02 14:31.