|
Онези хора не са чак дотам различни от нас
Кадафи няма да дойде, но Първанов ще си вдигне рейтинга
Коментарът на Иво БЕРОВ
Трудно е да се брои. Който не вярва, нека опита. До четиристотин и двадесет например. Но без да кръшка. Като произнася изцяло цифрите. И не пропуска нито една.
До петдесет се понася някак. Към седемдесет става леко досадно. След сто е много досадно. След двеста и петдесет е мъчително. Човек съклетясва. Ядосва се. Ще му се да фрасне някого или нещо и да зареже всички тези глупости. Само че това не са глупости. Нито само цифри.
Едно, две три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единадесет…
…седемдесет, двеста седемдесет и едно, двеста седемдесет и две, двеста седемдесет и три, двеста седемдесет и четири, двеста седемдесет и пет…
Досадно, нали..
Двеста и осемдесет, двеста осемдесет и едно, двеста осемдесет и две, двеста осемдесет и три, двеста осемдесет и четири, двеста осемдесет и пет….
Досадно, скучно и тъпо.
Но това не са нито цифри, нито овце преди заспиване. Нито числа от бинго. Не е нивото на река Дунав. Това са четиристотин и двадесет деца. Които ще загинат. Четиристотин и двадесет почернени семейства, за които тези деца са единствената радост и богатство.
Вярно е, че и децата, и семействата са арабски. Но все пак те са същества от биологичен вид, сходен с този на българите. Викат му хомо сапиенс. Човек разумен. Хора, демек.Човеци.
Едно, две… сто… двеста… четиристотин и девет, четиристотин и десет.
Брои ли някой? Чувства ли някой? Разумява ли някой? Сеща ли се някой какво е това? Това е геноцид. Това е изтребление. Това е холокост.
Този който не може да вдене за какво, аджеба, става дума, нека си представи, че в българска болница работят американски медици. Печелят много.
И изведнъж се разчува, че там, където работят, са заразени от неизлечима болест четиристотин и двадесет деца. Какво ще направят българите?
Преди години възмутени вопли заляха страната, защото внесената от Америка царевица била уж заразна. А ако не царевицата е заразена, а са заразени невинни български деца? Какво щеше да последва? Какви чудесии щяха да се случат? То не би било просто рев, вой и псувни. То не биха били само свещопаления, закани, горене на американското знаме и проклетисване на всичко американско до девето коляно. То не би било само разобличения на зловещата ръка на ЦРУ, която си прави биологически опити с невинни българчета. То не биха били само многохилядни митинги за възстановяване на смъртното наказание. То би било общонационална истерия, всеобща лудост и всенародно умопомрачение.
И в цялото това прокопсало, влизащо в НАТО, стремящо се към Европа, оплакващо се от световните неправди и искащо справедливост и по-големи заплати българско общество не се намери барем един майчин или бащин, син или червен, оранжев или жълт, цар или пъдар, интелектуалец или политик, журналист или проститутка, или пък и двете заедно, да отрони с половина уста поне една-единствена
дума на съчувствие към либийските деца
и техните семейства. А първи трябваше да проявят съчувствие към тях именно медиците. Още в началото, когато бяха задържани. Вярно е, че са били уплашени и потиснати. Вярно е също, че са невинни. Но нима невинността изключва безсърдечието? А те са медици, чийто пациенти измират. Една проява на съчувствие към семействата на заболелите и починали деца със сигурност би направила добро впечатление на либийските съдии. Онези хора не са чак дотам различни от нас. Ако в Либия някой беше защитил българските медици и беше казал, че за смъртта на децата е виновно безхаберието и мърлявщината в тамошните държавни болници, за която са отговорни министерството на здравеопазването, либийското правителството и лично Кадафи, то разбеснялата се тълпа тутакси би го пребила с камъни. Ако в България някой беше изразил съчувствие към либийците и беше казал, че медиците ни донякъде също имат вина, защото са били длъжни да спрат нехайството и мърлявщината в либийските болници, то българската тълпа също би го охулила.
В една демократична държава винаги има инакомислещи, които се изправят срещу общоприетите схващания и мнения,
възпират донякъде налудните страсти
без да се страхуват от преследване и саморазправа. Обикновено това са просветените хора и интелектуалците. Дори в студените, свирепи и мрачни простори на Русия се намериха писатели, които застанаха на страната на чеченците въпреки всеруската, вседържавна и всенародна омраза към този чужд на славянството вид.
В България обаче такива не се намериха. Може би защото се страхуват, както по времето на Тошо. Може би защото в България демокрацията все още е декоративна. А може би просто защото такива няма. Затова пък има културтрегери, чиито устища мощно зинват винаги, когато трябва да се искат пари за културата. Щото, нали, ако имаха пари, несъмнено щяха да надробят едно такова много голямо изкуство, една такава значима култура щяха да създадат, че съвкупното човечество щеше да се съпикяса и да се покае за греховете си. Но добре прави Абрашев, че никакви пари не им дава.
Човеколюбие с пари не се купува.
И голямото, значимото, хуманното, общочовешкото изкуство също не се прави с пари. Прави се с ум, сърце, талант, смелост, дупе, гащи, достойнство, ум, разум и чест. Има ли ги тях по нашенско?
И да ги има, и да ги няма, ще се намери все пак един българин, който ще изрази състрадание към либийците. И това ще го направи не друг, а президентът на България. Ще го направи, когато Кадафи дойде тук на посещение. Но и българите, и либийците, а и техните президенти ще знаят, че това е преструвка и политическа хитрост. Затова Кадафи няма да дойде. Но Първанов ще си вдигне рейтинга. Така към безсърдечието ще се притурят глупост и лицемерие.
Един журналист се досети все пак да възкликне: “Какво толкова сме направили, та Господ все ни наказва? И все по празниците.” Добър въпрос, на който никой не се нае да отговори. А отговор има. За тези, които имат очи да видят и разум да разберат.
Точно по празниците в България показваха
филма “Страстите Христови“
В него е отговорът. Не че филмът е хубав. Но е направен умело. Въздейства. А най-доброто му е, че някак естествено, непреднамерено и съвсем истински показва какви са били хората, които са измъчвали Христос.
Напразно се твърди, че това са евреи и филмът е обиден за тях. Римските войници бяха показани като по-големи злодеи и негодници. Би трябвало да са обидени италианците. Но и те няма за какво толкова да се обиждат. Защото мъчителите на Христос, така както бяха показани във филма, не бяха нито евреи, нито италианци. Българи бяха. Не сте ли ги виждали? Ами огледайте се. Вижте всичките тези подозрителни, озлобени, навъсени, нахмурени и мрачни люде. Те само чакат да бъде посочен въображаемият виновник за бедите им, за да ревнат с все сила “Разпнете го!” Ами
мерзостите, с които всекидневно обливат
простолюдието четирите медийни одиоза - Трифонов от БиТиВи, Волгин от така нареченото национално радио, доносникът Димитър от така наречената национална телевизия и агента Бор от вестник “Труд”. Това са същите лукави, лицемерни, хитри и скверни пропагандни похвати на клеветниците от Синедриона.
Заслушайте се още в звученето на вулгарния латински, с който си говорят римските надзиратели и войници във филма. Това е същият грозен гърлен гъгнеж , с който днешните нахакани представители на славиюгенд подражават на първобитната бабаитска мъжеподобност на своя идол. Същият вулгарен български, на който този идол изгъгна пред милиони зрители, християни и православни: Аз тва за другата буза не моа го разбера. Аз да ма удари некой, такъв един ша зема да му шибна, че…” (Ама иначе тва, шоумена, много си пада да е православен начи, щот е много българско тва православното, ша знаеш.)
Не вярвате, че тези мутри, бабаити, чалгаджии и псевдопатриоти могат да бият, да убиват, да разпъват, да измъчват и приковават? Могат и още как. Могат също да насекат родителите си на парчета и да ги хвърлят на боклука. Който не вярва, да прочете вестниците. Те и по външния си вид приличат на Христовите мъчители. Както си приличат либийските и американските надзиратели.
Което означава, че те, мъчителите на Христос, нямат националност. Глупостта, злото и жестокостта нямат расови, религиозни и географски предпочитания. Бродят навсякъде. Но кой знае защо твърде много се застояват по тукашните места. Повече, отколкото го позволява благоприличието. И повече, отколкото би могло да понесе все още неустановеното ни върху твърди нравствени начала и ценности общество.
You have to be cruel to be kind.
|
Либия и човечността през погледа на Иво Беров
