Тъкмо защото никой не е искал етнически чисти държави и защото много добре са съзнавали че това е невъзможно да стане (единствено Словения може да се сметне че е етнически компактна), никой и не е искал Югославия да се разпада. Фактите си стоят черно на бяло в полтическия живот на Югославия от 1987 година насам и могат да се намерят в многобройни книги по въпроса, които цитират речи, статии от това време и формални политически решения. Има общо взето една принципна разлика между събуждането на национализма в Сърбия и национализма на останалите републики. В Сърбия той е продиктуван и има за пряка цел запазването на статуквото и напрактика непозволяването на реална многопартийна система. Дори когато натиска отдолу в самата Сърбия става неудържим (така както е и във всички останали републики) и управляващите комунисти са принудени да допуснат многопартийна система, дори тогава те не отстъпват от ръководната роля на комунистическата партия. Идеята е за промени, но начело с партията. Следват популистки ходове стил ала Горбачов срещу бюрокрацията, борба срещу корупцията и т.н - нещо което и на нас ни е до болка познато. Освен това те решават да разиграят националистическата карта (нашите също прибягнаха до нея) - цялата кариера на Милошевич се гради тъкмо върху това - разпалване на националистическото чувство у сърбите из цяла Югославия и трансформация на желанието за промени към желание за обединение на сърбите. Тъкмо в сръбската преса започват още през 1986 година нападките срещу останалите националности и републики и великосръбската реторика. Определено може да се каже, че национализма в останалите републики е резултат от желанието да се защитят промените в тези репбулики от намесата на сръбския управляващ елит, от една страна, и от друга резултат от движението срещу господстващите републикански комунистически партии в тези републики, в които партии сръбското представителство исторически е било доминиращо и непропорционално голямо спрямо сръбското население (особено в Хърватско и Босна). При непроменено устройство на Югославия, при наличието на сръбски републикански елит (80% от ръководните постовете в републиканската администрация и медиите в Хърватско са се заемали от сърби, а 40% от състава на комунистическата партия в Хърватско също е бил сръбски), и при позицията на сръбската комунистическа партия за промени, но начело с комунистите, съвсем логично е да се предположи че тъкмо национализма ще стане остта по която републиките ще търсят да защитят реформите към многопартийни системи без да се запазва ръководната роля на партията. И тъкмо това желание за политическа еманципация от социализма, който съвпада по форма с националната еманципация, се използва от сръбската пропаганда, която започва истерията че сърбите в републиките щели да бъдат репресирани. Няма доказателства, че национализма в републиките е бил насочен срещу сръбското население, а не срещу господстващите комунистически партии. Няма нито един член от програмите на новите водещи политиески сили, а след това и от конституциите на републиките, който да е насочен и има за цел да ощети по някакъв начин сръбското население. В литературата по въпроса много ясно се показва, че Туджман никак не е цвете за мирисане и носи вина за идеята за разпокъсването на Босна и подялбата й между Сърбия и Хърватско, но това става чак през 1991. Преди това самият той на няколко пъти е търсил контакти със сръбското малцинство за да ги успокоява и да им гарантира че никой няма да посегне на техните права, съгласен е бил дори с културна автономия на районите населени със сърби (сръбско изписване на улици, официален език, преса и т.н.), но не е отстъпил единствено за политическата автономия, защото е било пределно ясно кой дърпа конците на сръбските партии и кой ще ръководи дефакто автономните области. Една такава политическа автономия манипулирана от Белград при наличието както на компактни така и на разпръснати сръбски общности би била предствлявала бомба за закъснител за взривяването на новите републики. Тъкмо поради тази причина и Туджман и Изетбегович НЕ СА ИСКАЛИ разпадането на Югославия - променена в конфедерация тя е трябвало според техните идеи да служи като гарант за етническия мир в републиките, но в същото време и да гарантира че никоя от републиките няма да се опитва да доминира останалите и да налага политически и икономически модели, които са чужди и неадекватни на конкретната ситуация във всяка една република. По специално за ръководната роля на партията и липсата на реален политически плурализъм, проповядвани от сръбския елит, в политически план, и от налагането на изкуствено преразпределение на икономическия продукт между отделните републики, в икономически план (това е основния мотив на Словения, която с 18% от населението на Юголсвия е произвеждала 25% от БВП). Така че политическите и икономическите корени на националните движения в отделните републики са твърде различни от икономическите и политическите корени на сръбския национализъм. Да не кажем че са диаметрално противопложни. Едните са били в защита на политическия, икономическия и националния плурализъм, другият е бил в защита на еднопартийната система, социалистическия начин на производство и запазване на политическите привилегии на сръбите. Надвам се в скоро време да имам малко повече време за да подредя списъка с факти, които го доказват.