В ЯЙЦЕТО

Живеем в яйце.
Вътрешността на черупката
издраскахме с неприлични рисунки
и с имената на своите врагове.
Нас ни мътят.

Който и да ни мъти,
ще измъти и нашия молив.
Ако някой ден се измъкнем,
веднага ще нарисуваме
образа на мътещия.

Допускаме, че ни мътят.
Представяме си хрисима домашна птица
и пишем школски съчинения
за цвета и породата
на мътещата ни квачка.

Кога ли ще се измъкнем?
Нашите пророци в яйцето
спорят срещу скромно възнаграждение
върху продължителността на мътенето.
Допускат съществуването на ден „Х“.

От скука и реална потребност
измислихме инкубатори.
Загрижени сме за потомството си в яйцето.
На драго сърце ще предложим патента
на онази, която бди над нас.

Все пак над главите си имаме покрив.
Застаряващи пиленца,
ембриони-полиглоти,
дърдорят по цял ден
и тълкуват своите сънища.

Ами ако не ни мътят?
Ако тази черупка не се пропука никога?
Ако хоризонтът ни е само хоризонтът
на нашите драскулки и такъв си остане?
Живеем с надеждата, че ни мътят.

Макар да приказваме само за мътене,
все пак си остава опасността
някой извън черупката да огладнее,
да ни хвърли в тигана и ни поръси със сол.
Какво ще правим тогава, мои братя в яйцето?

1958