Детството ми мина в Кърджали:почти всяка ваканция карах там.За късмет и в казармата ме разпределиха да бъда там,така че добре си изкарах.Преди две години имах лична драма в семейството и се наложги няколко месеца да прекарам в болницата тм,за да помагам на баба ми.Тогава за пореден път се убедих,че там живеят достатъчно човечни и откриги хора.И това,което малко хора в страната осъзнават е,че турчинът не е мой враг.Той е мой приятел.Като дете аз се биех до кръв с турчетата,защото в игрите бяхме крайни.Вечер обаче заедно сядахме на една трапеза да се храним,а в горещите следобеди ходехмве или на басейн,или на кино.Сега отстрани,от далеч наблюдавам Кърджали и ми е тъжно че безработицата е висока там и че хората са малко унили...Ще ми се да вярвам че нещата малко ще се пооправят и че улиците отново ще се напълнят със смях...Оббичам Кърджали...