|
Писмо от Ирак, или Животът на морския пехотинец такъв, какъвто е
Искрен и ироничен, този човешки разказ за случващото се в Ирак контрастира с всичко онова, което представят двете страни в дебатите за войната там, пише сп. "Тайм"
16.10.2006
Писмото на един морски пехотинец обикаля електронните пощи на генерали, офицери от Пентагона, служители в Капитолия. Неговото откровено описание на ежедневието в Ирак е било изпратено миналия месец най-напред до семейството му и до малка група приятели.
Искреният, ироничен разказ и подробният критичен анализ на случващото се контрастира с всичко онова, което представят двете страни в дебатите за войната в Ирак - пиар специалистите в Пентагона и нейните яростни критици.
Авторът на "Писмо от Ирак" потвърди автентичността му пред сп. "Тайм", но пожела да остане анонимен. Ето и текста на самото писмо с известни съкращения.
"Привет! Не съм ви писал особено много от Ирак. Всъщност няма и какво толкова да се пише. За да съм по-точен, не е много онова, за което да мога да пиша, защото практически всичко, което върша, чета или чувам, е класифицирана военна информация или е до такава степен депресиращо, че по-скоро бих го забравил веднага вместо да седна да го описвам.
Пролуките пък са изпълнени с еднообразното ежедневие във военния лагер. Затова никак не е лесно да се сетиш за нещо, което да си струва да се прочете.
По-лошото е, че това място направо те унищожава.
Работя по 18-20 часа на ден, всеки ден. Нямат край усилията ни да разберем какво кроят бунтовниците. Проблемите и трудностите никнат по-бързо, отколкото намирането на решение за тях. Всяко предизвикателство изисква незабавен отговор. И така всеки ден.
Но не мога да го намеря, мисълта ми не тече гладко, защото е почти четири сутринта, работя вече 20 часа без прекъсване и пак стана така, че пропуснах вечерята. Отново не написах писмо на никого. След четири часа всичко започва отначало. И изобщо не е Сретение Господне, а по-скоро кръг от Дантевия ад.
Вместо да се опитвам да разкажа накратко какво се случи през последните седем месеца, струва ми се по-добре ще е да се спра на онези жалони, които маркираха войната през 2006 г. Те са сред събитията и случките, които най-добре ще запомня.
Най-ужасният случай на "дежавю"
Мислех, че ми е познато чувството на "дежавю", докато не се върнах тук, във Фалуджа, през февруари. В мига, когато излязох от хеликоптера - тъкмо при изгрев слънце, и видях лагера какъвто го бях оставил преди десет месеца - това беше истинско "дежавю".
Стана ми страшно. Сякаш никога не бях го напускал. Същата канцелария, същото разнебитено бюро, същият стол, същият компютър, същата стая, същата скърцаща закачалка... всичко беше същото.
И същото щеше да си остане и през следващата година. Сякаш влизах в паралелен свят. Домът ми не беше на 10 000 мили оттук. Той беше в друго измерение.
Най-сюрреалистичният момент
Когато видях как в моя център за задържане пристигнаха с един камион морски пехотинци и започнаха да разтоварват група много ниски на ръст хора с белезници. Двайсет и шест, за да съм по-точен.
По-рано същия ден бяхме известили морските пехотинци във Фалуджа, че издирваме "Лошия човек Х", когото им описахме като много нисък на ръст.
Как да знам, че във Фалуджа живее цяла малка колония от дребосъци, които се бяха скупчили на едно място, за да се подкрепят един друг, тъй като обществото ги бе отхвърлило.
Морските пехотинци горяха от нетърпение да се върнат час по-скоро в колонията им, за да докарат и останалите от заподозрените, но аз отмених претърсването, преценявайки, че издирваният отдавна вече е избягал с късите си крачета, след като е видял как неверниците гиганти прибират неговите събратя.
Най-прозорливият човек в Ирак
Неизвестен фермер в доста отдалечен район. Когато морските пехотинци от разузнавателния отряд го попитали дали е виждал чужди бойци в района, той отговорил: "Да, вас."
Най-ужасният град в провинция Анбар
Рамади. Провинциална столица, в която живеят 400 000 души. Твърде много бунтовници бяха убити там, откакто пристигнахме през февруари. Всеки ден гадна стрелба.
Те ни убиват с гигантски бомби по пътищата, със снайпери, миномети и стрелково оръжие. Ние ги убиваме с танкове, с бойни хеликоптери, с артилерия; убиват ги нашите снайперисти (много по-добри от техните); преследваме ги с всякакво друго оръжие, което може да носи един пехотинец.
Така е всеки ден. Невероятно е, че рядко чувам името на Рамади в новините. А тук стават толкова нападения, колкото и в Багдад. При това в Багдад живеят 7 млн. души. Нашата провинция има само 1,2 млн.
Провинция Анбар е най-престъпното място в Ирак по нападения на глава от населението. Мисля, че не случайно през 2003 г. тук бяха изпратени морски пехотинци.
Най-смелият човек в провинция Анбар
Всеки специалист по обезвреждане на експлозиви. Как ви се струва работа, която изисква да обезвреждате бомби в ями посред пътя. Те най-вероятно са капан или са свързани с проводник, който някой бунтовник държи, чакайки само да приближите до бомбата, за да запали фитила.
Всеки ден. Работниците по чистотата в Ню Йорк получават повече от тези момчета. После говорете за смелост и за дълг.
Вторият по смелост човек в провинция Анбар
Всеки от 20-те хиляди морски пехотинци и войници, които всеки ден патрулират по пътищата и в градовете на провинцията, без да знаят дали този ден няма да им е последният, а за някои от тях той е точно такъв.
Най-ужасното съобщение по електронната поща
"Отворена е подвижната кръвна банка. Трябва ни кръвна група А+". Щом получа такова съобщение, веднага тръгвам към медицинското звено, но никога не давам кръв - там винаги, денем и нощем, има опашка от по 80-ина морски пехотинци.
Най-голямата изненада
Иракската полиция. Всички местни. Не можех да си представя, че ще успеем да съберем полицейски сили в градовете на Анбар.
Според моите сметки бунтовниците щяха да избият първите няколко полицаи и повече никой нямаше да се осмели да дойде да работи в полицията.
Бунтовниците наистина избиха първите няколко, но след това продължаваха да идват нови и нови полицаи. Екстремистите не спират да ги преследват. Убиват ги по домовете им и на улицата, но ченгетата не се предават.
Абсолютно невероятна издръжливост. Бунтовниците знаят, че полицаите могат много по-добре от нас да ги откриват и наистина ги откриват. Само ако можехме да ги отучим от навика да бият затворниците, докато ги размажат.
Най-голямото удовлетворение
Запасяването с безумни количества диетична кола от столовата, въпреки подигравателното отношение на моите момчета за това презапасяване.
Малко след това 122-милиметрова ракета се взриви край гигантския контейнер, в който бе всичката газирана напитка за столовата. Да, опит не се купува.
Най-голямата мистерия
Как някои хора успяват да напълнеят тук. Аз съм вече 75 кг. На кой му остава време за ядене?
Другата най-голяма мистерия
След като никой тук не е атеист, защо не се събират повече хора на неделната литургия?
Любимото иракско телевизионно предаване
Опра (Шоуто на Опра Уинфри - бел.ред.). Представа нямам защо. Тук всички имат сателитна телевизия.
Най-хладнокръвната проява на бунтовниците
Когато посред бял ден откраднаха почти 7 млн. долара от централната банка в Рамади. Като излезли навън, крадците махнали с ръка на морските пехотинци във военния пост непосредствено до банката. Пехотинците изобщо нямали представа какво се е случило и отговорили на поздрава. Наистина много хладнокръвно.
Най-паметната сцена
Да гледаш как на прашното летище посред нощ по-голямата част от батальон морски пехотинци са строени и готови да си заминат вкъщи след шест месеца в Анбар, да видиш облекчението, изписано върху младите им лица, което се забелязва дори на лунната светлина.
След това виждаш как тези морски пехотинци разменят погледи със също толкова на брой новодошли, които преминават в строй покрай тях в пълно бойно снаряжение - заместниците им. Никой нищо не казва. Няма какво да се каже.
Военната част с най-висок процент войници, върнали се отново на служба в нея
Всяка военна част, която е била в последно време в Ирак. Цялата тази опасност, всичките трудности, цялото това време далече от дома, пълният ужас, чувството на безнадеждност, породено от боевете тук - над всичко това надделява желанието на младите мъже да принадлежат към едно братство, в което всеки е готов да умре за другия.
Те намериха онова, което търсеха, когато се записаха в армията след училище. Всеки от тях има сега много повече боен опит от всички морски пехотинци в цялата история на Морската пехота.
Нещото, което изненадващо не ми липсва
Бирата. Може би липсата й се компенсира от постоянната полузамаяност поради недостига на сън.
Най-ужасната миризма
Полевите клозети при 50 градуса жега, при това 50 градуса извън тях.
Най-високата температура
Не знам точно, но мисля, че беше в клозетите. След всяко ходене в тях имаш нужда от рехидратация.
Най-големият тормоз
Високопоставените посетители. Разстройват работата ни повече и от ракетно нападение. ВИП-персоните искат да бъдат информирани и развеждани по "бойните места". (Обикновено ги водим в тихите квартали на Фалуджа, които те намират за доста страшни).
Информацията и коментарите ни очевидно по никакъв начин не променят предварителните им представи за онова, което става в Ирак.
Най-вбесяващото нещо
На практика всичко, което бълват по телевизията за войната в Ирак. Не че много гледам телевизия. Това, което говорят, е и крайно опростено, и политически тенденциозно.
Най-прекаляващият от всички
Бил О'Райли (популярен журналист и коментатор със свое предаване по телевизия "Фокс нюз" и автор на пет книги - бел. прев.)
Най-добре свършената от разузнаването работа
Откриването на похитителите на Джил Каръл, на всичките до един. Бях безумно горд с моите момчета този ден. Мислех си, че след този случай ще започнем да получаваме безплатно "Крисчън сайънс монитър", но още нито един брой не е пристигнал.
(Джил Каръл е журналистка от в. "Крисчън сайънс монитър, която бе отвлечена в Ирак на 7 януари 2006 г. и освободена месец и половина по-късно - бел. прев.)
Най-тъжният момент
Когато командирът на един пехотен батальон ми предаде идентификационните номера на един от моите морски пехотинци, току що убит по време на мисия на неговата част. Улучен бил от 60-милиметрова мина.
Беше страхотен войник. Дълго време се чувствах като разбит. Снимката му сега е закачена на входа към нашите помещения. Ще си я вземем с нас, когато си тръгнем през февруари.
Най-хубавият момент в стил Чък Норис
13 май. Лошите момчета пристигнали в сградата на местната власт в един малък град, за да отвлекат кмета, защото поначало имат проблем с всякаква форма на управление, която не предвижда редовни екзекуции чрез обезглавяване и не задължава жените да носят бурки. Били седмина.
Като извеждали кмета навън, за да го качат на пикапа си и да го отведат да му отрежат главата (и както обикновено да заснемат това на видео), един от лошите си оставил картечницата на земята, за да върже ръцете на пленника.
Кметът мигновено се възползвал от ситуацията, скокнал, грабнал картечницата и опукал петима от лошите. Другите двама избягали.
Един от убитите беше в списъка ни с двайсетимата най-издирвани. Както казват, с бюрокрацията не можеш да воюваш.
Най-ужасният звук
Онзи тътен в далечината, който означава, че току-що е експлодирала мина или самоделно взривно устройство. Чудиш се кой ли е пострадал и се надяваш да не е никой, казваш си дано е било покрай целта, дано не е било пряко попадение.
Следващият най-ужасен звук
Когато нашата артилерия стреля без предупреждение. Гаубиците са доста близо до мястото, където работя. Повярвайте ми, когато те стрелят точно над главите ни, е все едно че по нас стрелят. Направо ще ти избият пломбите от зъбите.
Единственото нещо в Ирак, което е по-хубаво, отколкото в САЩ
Залезите. Грандиозни са. Може би поради всичкия този прах във въздуха.
Моментът, с който най-много се гордея
Такива има всеки ден, когато виждам как нашите морски пехотинци предоставят феноменални разузнавателни данни, които в много голяма степен разстройват операциите на бунтовниците в Анбар.
Всяка нощ морски пехотинци и войници нахълтват през разни врати и залавят бунтовници въз основа на разузнавателните данни, подадени им от нашите разузнавачи.
Много рядко губим морски пехотинец в тези операции, защото те са изключително добре информирани за целта. Едва ли може да се очаква от едни деца, дошли направо от училищната скамейка, да се справят толкова добре, но те наистина се справят.
Най-щастливият миг
Всъщност той не е бил в Ирак. Тук няма истински щастливи мигове. Беше в Калифорния, когато отново можех да прегърна семейството си, докато бях в отпуска през юли.
Най-честата мисъл
За дома. Винаги си мисля за вкъщи, за прекрасната си съпруга и за децата си. Чудя се как се оправят. Съжалявам, че не им пиша по-често. Но винаги си мисля за дома.
Надявам се, че всички сте добре. Ако искате да направите нещо за мен, целунете някой полицай, пуснете водата в тоалетната и изпийте една бира. Ще се опитам отново да ви пиша скоро. Обещавам."
Сп. "Тайм"; превод: БТА
|
ПИСМО ОТ ИРАК!
