Има една държава. Странно, всяка година тя разпределя зелени карти в България. Кандидатите са в пъти повече от местата. Забравящите да се върнат от бригади, обучения, разходки, екскурзии и визити - още повече.
Тоест - там май се живеело добре.
Но ако се вярва на част от българския народ /съответно - и от пишещите в този форум/, същата тази държава е най-мракобесническата в световен мащаб. Там няма никаква свобода, няма свобода да се говори за свободата дори, всичко е изпълнено с пребити негри, пияни от кока-кола извратени войници и готови да продадат децата си капиталистически утрепки.
Най-болезнената тема е, че тази държава се опитва да наложи своето виждане за свобода в други кътчета на света.
Нали се сещате за коя държава става въпрос? Няма какво да я описвам повече - добре я познаваме. Искам да ви опиша една от държавите, потенциални "жертви на гнусната агресия". Ще препечатам един фейлетон, с извинение към авторите, тъй като нямам съгласието им.
Пък нека всички скачащи срещу "гнъсните имприлисти" да си кажат - къде предпочитат да живеят. Очаквам с нетърпение отговорите ви в полза на братската ви държавица!!!
И още една бележка... Тук можете да видите бъдещето на България по пътя на социализЪма.... Добре че това бъдеще така и не се състоя.

Ето го и фейлетона:

1988 година. На път за Китай двама стършели – Румен Белчев и Михаил Вешим, се озовават в Северна Корея, страната на Ким Ир Сен. Макар че идват от държава, където е победил реалният социализъм, тук Белчев и Вешим се чувстват като в роман на Оруел. Навсякъде ги следи портретът на Биг Брадър – Ким Ир Сен, и по-малкото портретче на сина му Ким Чен Ир, наречен “любимият ръководител”. В хотелския си апартамент стършелите имат шест портрета – по два в хола, спалнята и банята. Когато тръгват из града, двамата сатирици забелязват, че хората по улиците са еднакво облечени, различават се само по значките на Вожда върху реверите. Оказва се, че храна, дрехи и обувки не се продават в магазините, а се получават по месторабота. В Централния Универсален Магазин, който е на няколко етажа, на всеки щанд се продават само два артикула – корейски ножици и луксозна тоалетна хартия. Обикновеното население не разполага с пари, защото получава купони от предприятията. Ако не работиш, умираш от глад. В Северна Корея няма професии – ако едно момиче работи като готвачка в стол, то това е само за шест месеца, после бива пратена в селското стопанство. По широките корейски улици и булеварди няма надписи на други езици, освен на корейски. Стършелите си купуват карта на Пхенян и когато я разгръщат, установяват, че всички улици се казват Ким Ир Сн, булевардите – също, а също и площадите. От българското посолство ги предупреждават да не спират местни хора на улицата и да не ги питат нищо. Кореец, който разговаря с чужденци, бива пращан в оризищата...
Водени от професионален интерес, стършелите разпитват в посолството дали има хумористични издания. Естествено, че няма – кореецът не трябва да се смее, а да претворява в живота идеите на Вожда. Но в Северна Корея има писатели. Всички писатели живеят в един блок и започват работа едновременно сутрин в 5:30 часа, както всички корейци. Първо физзарядка – бягане по алеяте на здравето, носеща името, сещате се, на Ким Ир Сен, после задължителноти учене на книжката с идеи, чак тогава – зад машинката. Писането продължава цял работен ден, колкото и работният ден на обикновения кореец. Писателят, който напише повече страници, е добър писател. Който не може да напише определен брой страници, бива пращан на оризищата. Всъщност писатели в Северна Корея няма, защото книгите излизат подписани с името – сещате се, на Ким Ир Сен или просто “авторски колектив”.
Три дни двамата стършели трескаво записват в бележниците си абсурдите на системата. Мислят си наивно, че когато се върнат в София, “Стършел” ще публикува пътеписа им за страната на Ким Ир Сен...
Млади са били тогава Белчев и Вешим, млади и наивни....