|
Един призрак броди из Европа - призрака на национализма 
Един коментар на в. "Нова ЗОРА":
Австрийски синдром над цяла Европа
Традиционните политически демагози удариха своя печат - “популисти”, “ксенофоби”, “изолационисти”, “реакционери”, “расисти”, “антисемити” и дори “фашисти”.
Така дамгосват многобройните националистически формации в Европа, които събират все повече гласове.
Защитниците на “традиционната” измама, т. нар. демократични партии, леви и десни, ги представят като чуждо тяло, несъвместимо с модерните социаллиберални ценности, като заплаха за правата на човека и за самата демокрация, и т.н.
Там, където може, дори не се свенят да упражнят и пряк политически натиск върху съответните правителства, да злепоставят или изключат от властта някой “популист”, като Йорг Хайдер в Австрия.
Понякога партии, с уж противоположни политически доктрини, се обединяват срещу тях под мотото: “По-добре мошеник, отколкото фашист!”
Пример за първото е ултиматумът на ЕС към правителството на австрийския канцлер Волфганг Шусел да изключи от кабинета “фашиста” Йорг Хайдер, който бе председател на Австрийската партия на свободата (АПС). Пример за второто е обединението на левите и десните във Франция, за да не допуснат лидера на Националния фронт - Жан-Мари льо Пен, да победи Ширак на балотажа за президентския пост.
Демокрацията бе “спасена”
Светлият пример бе приложен от десните у нас за кметските избори в София през 2003 г. Тогава за балотажа бе издигнат лозунгът: “По-добре мошеник и помияр (Ст. Софиянски), отколкото завръщането на “нереформираната БСП!”.
Докога “ще спасяват” демокрацията с лъжи?
Въпреки всичко “популистите”, както полупрезрително “демократите” именуват патриотите, са на път да завоюват Европа.
В Италия, Австрия, Дания, Португалия, а отскоро и в Швейцария, те участват в централната власт. Във Франция, Белгия, Холандия и Норвегия получават висок процент от гласовете при различни избори.
Кой е вярвал, че в доскоро алпийска Швейцария Демократичният съюз на центъра (ДСЦ) ще се превърне в първа политическа сила в страната? А на парламентарните избори от 19 октомври 2003 г. партията ДСЦ (на Кристоф Блошер) получи 27,7% от гласовете.
Току-виж “популистите” объркали плановете за обединена Европа. Не е тайна, че някои от националистическите партии и движения в Европа са и “евроскептични”, дори противници на ЕС. Въпреки това, когато търсят подкрепа, “традиционните демократи” не се свенят да прибегнат до помощта им, за да си осигурят парламентарно мнозинство (както в Дания). В правителството дори допускат представители на “популистките” движения.
В Италия лидерът на Северната лига, Умберто Боси, е министър на реформите в правителството на Берлускони, макар да настоява за все по-голяма децентрализация. В Португалия лидерът на Народната партия (НП) Пауло Портас, спечелил 8,75% от гласовете на парламентарните избори през 2002 г., стана министър на отбраната.
В Австрия, до намесата на ЕС, Йорг Хайдер бе член на кабинета на Шусел след впечатляващата си победа на парламентарните избори през 1999 г. (октомври). Днес той не е нито министър, нито председател на АПС, а само губернатор на провинция Каринтия.
В Дания, със своите 12% от гласовете на парламентарните избори през 2001 г. Партията на датския народ (ПДН) на Пиа Кяерсгаард е трета политическа сила. Тя е особено необходима на сегашното либерално-консервативно правителство на Андерс Фогх Расмуссен, за да поддържа някакво мнозинство в парламента. 55-годишната Пиа Кяерсгаард обаче успя да наложи на премиера безпрецедентно втвърдяване на датските закони за имиграцията.
В Полша за званието “популистки” се конкурират две формации - Лигата на полските семейства, и движението “Самоотбрана”. На парламентарните избори през 2001 г. “Самоотбрана” спечели 10,2% от гласовете.
В Белгия спокойствието на “традиционните” партии разваля “Влаамс блок” на Филип Девинтер. Заклеймяван като “популистки”, “расистки”, “ксенофобски” и т.н., блокът въпреки това е ухажван от “демократичните” партии. Идват европейските избори на 13 юни 2004 г. и гласоподавателите на “Влаамс блок” стават все по-интересни.
Пропуква се и “санитарният кордон”, който “демократите” бяха издигнали около т.нар. крайна десница.
“Санитарният кордон” е в клинична смърт - “екстремистките” лидери отдавна имат широка трибуна в масмедиите, а “демократите”, като виждат, че сатанизирането им не върши работа. Дори му признават заслугата, че “изразява истинските проблеми на хората”.
“Политиците, които се надяват да победят Блока чрез оневиняване на неговия електорат или с маневри за сближаване, рискуват да заменят “санитарния кордон” с въже, с което накрая екстремистката партия ще ги обеси”, плаши Арно.
Силни националистически тежнения намират своите изразители в Норвегия (Карл Хаген), Словакия (Владимир Мечиар), Румъния (Корнелиу Вадим Тудор), Унгария (Ищван Чурка), Русия (Владимир Жириновски, Сергей Глазев и Дмитрий Рогозин), Сърбия (Сръбската радикална партия на Воислав Шешел), Турция и др.
Да речем, че ние, българите, сме глупави, нямаме достатъчно демократично мислене и все още сме “народ”, вместо “гражданско общество”. Но заклеймяваният “популизъм”
вирее и в страни с богати
демократични традиции
Не създава ли именно модерната (лъже)демокрация предпоставки за възхода на истинско патриотично чувство, неглижирано обаче като “националистически” и “популистки” идеи? Нали демокрацията означава именно участие на народа в решаването на проблемите? Какво ако не лъжедемокрация, е бягството на българския “политически елит” от референдум за членството на България в НАТО, в ЕС или за съдбата на АЕЦ “Козлодуй”?..
Защо толкова се плашат от “популизма” традиционните “демократични” партии? Дали не е защото съдържа и антиглобализъм, и антиевропеизъм или готовност за защита на националните интереси, на интересите на средните и бедни слоеве от населението, на националната икономика и култура и изобщо на националния суверенитет! Ако е така, значи и Дьо Гол, който ратуваше за Европа на отечествата, е бил “популист”.
Харесван или не, “популизмът” е част от политическия пейзаж на Стария континент и с него трябва да се съобразяват.
“Европа е заплашена от
призрака на национализма
пише Виеслав Владика във варшавския “Политика”. Льо Пен, във Франция, Карл Хаген в Норвегия, Йорг Хайдер в Австрия, Умберто Боси в Италия, Владимир Мечиар в Словакия, партията на Пим Фортюн в Холандия, Корнелиу Вадим Тудор в Румъния, Ищван Чурка в Унгария, Анджей Леппер у нас. Разглеждани донеотдавна като “мечтатели безумни”, които просперират в края на политическия си живот, ето ги днес как пълнят хамбара с успехите си на изборите и при сондажите на общественото мнение...
Популизмът води демокрацията за носа. Той нахлу с гръм, нарушавайки традиционните политически разслоения между левица и десница, потъпква консенсусите, възползва се от демокрацията за постигане на своите цели. И трябва да признаем, с определен успех. В много отношения модерната демокрация е твърде безпомощна срещу популизма. Тя също се изразява от името на “народа” и за да не си противоречи, на всяка цена трябва да зачита волята на урните.”
Спокойно можем да перифразираме забравеното днес изречение - един призрак броди из Европа, призракът на... популизма! И всички сили на Стария свят се обединяват за свещена война срещу този призрак. Но него го улесняват много неща.
Първо, различията между левица и десница стават все по-трудно доловими за обикновения избирател (доколкото между тях все още има такива). Популизмът, за разлика от тях, лесно отхвърля всякакви идеологически рамки и слага ударението на непосредствените проблеми на хората.
Стилът му е дори антиполитически - “популистите” предпочитат да говорят за “движения”, “фронтове”, а не за партии.
Всички те са свързани с кризата на съвременната демокрация, която улучи смъртоносно и държавността.
Както стана в Швейцария.
Далеч преди изборите, в сп. “Кооперасион” (от 8.10.2003) Клаус Стьолкер (наричан Цюрихският Сегела или “Гуруто от Банхофщрасе”) предрече победата на Кристоф Блошер и ДСЦ. Както в интервю, така и в книгите си “Швейцария в беда” и “Сбогом, Швейцария, добро утро Суицърланд” той обяснява причините - обедняване на средната класа, банкрут на средните и дребни преприятия, упадък на швейцарската механична индустрия, растяща несигурност и т.н. (Според Стьолкер над 300 000 средни и дребни предприятия са в лошо състояние.)
Преди още Блошер да влезе във Федералния съвет (правителството), агенция АП предупреди, че включването на лидера на ДСЦ в кабинета ще “втвърди правителствената политика към имигрантите и ще попари стремежите за присъединяване на Швейцария към ЕС”.
Чии стрмежи? На “традиционния” политически истаблишмънт, на бюрократите в Брюксел или на обикновените швейцарци? Ако става въпрос за традиции, неутралитетът и необвързването на Швейцария са най-старите традиции в алпийската република. Нали съвсем скоро влезе в ООН, и то с референдум!
Ако за еврочиновниците и агентите на глобализма Блошер е заплаха, за обикновените швейцарци той е защитник на националния суверенитет. Когато го обвиняват в ксенофобия, да не забравят, че днешното си благополучие Швейцария дължи на швейцарците, не на имигрантите.
Веднага след изборите на 19 октомври 2003 г. цюрихският “Ди Вохенцайтунг” изпрати репортери и анализатори в кантона Тюргови, където повече от 2/3 гласуваха за ДСЦ на Блошер. “Ди Вохенцайтунг” се поинтересувал защо. На този въпрос пенсионер от гр. Фрауенфелд (на западната граница на кантона Тюргови) отговорил следното: “Сталин намери работа за всички. Знаете ли какво е демокрация? Власт на народа, ето какво е!” Този човек, дошъл в Швейцария от Хърватско преди 40 години, се оказва и първият, който се съгласил да обясни своя вот. “Първият тюрговинец, готов да се изкаже, е сталинист!”, възкликва потресен Никол Зиглер от страниците на “Ди Вохенцайтунг”.
Швейцария, класическата страна на средната класа, е застрашена! Според Стьолкер средната класа ще бъде подлагана на все по-голям икономически натиск. Накрая Швейцария ще падне в ръцете на световните богаташи, отседнали тук заради благоприятната данъчна политика. А още преди 150 години Готфрид Келер пише, че там не обичат прекалено богатите. Понеже това означава, че Швейцария ще се промени. Както и става... Накрая тя щяла да изхранва само неколцина старци и богаташи, а предприятията щели да изчезнат.
“Швейцарският просперитет върви към своя край, твърди Стьолкер. Средната класа е застрашена от обедняване. Швейцарците едва свързват двата края в собствената си страна. Години наред нашата механична индустрия върви към упадък. До 3 или 5 години ще станем свидетели на редица катастрофи.
Огласява се мълчаливата смърт на малките и средните предприятия. Знам добре какво печелят хората. Защо мислите, че правят все по-малко деца?..”
В навечерието на парламентарните избори от 19. 10.2003 г. Стьолкер отбеляза с тревога политическата апатия, налегнала швейцарците, поради което да гласуват, отивали само възрастни и интелигентни.
Също както и у нас.
Но че хората се насочват към националните идеи и против евробюрократите, звучи оптимистично. Страхът понякога е полезен: историята ще отсъди дали е подействал регресивно или напротив.
И в България все по-малко хора вярват на “традиционните” и на управляващата партия. Все повече стават недоволните от ултиматумите за АЕЦ “Козлодуй”, НАТО и ЕС. Но тъй като още не се е появил българският аналог на Блошер, реагират с отказ от гласуване.
И нашият “елит”, както този в Швейцария, не съответства на потребностите на страната и на духа на времето. Ако швейцарската нация, както твърди Стьолкер, е “осъдена да затъне в посредственост и бедност”, тази в “Балканска Швейцария” отдавна е в блатото...
И още едно предупреждение на Стьоклер: “Капитализмът ще става все по-жесток. Социалните осигуровки ще бъдат сведени до нулата, а младото поколение ще стане свидетел на големи битки. Със социалния мир е свършено!”
Блошер говори на хората неща, които ги вълнуват. Бившият полковник от армията (Блошер е на 63 години) за швейцарците е само “един от нас”. Нищо че е син на пастор, доктор по право и собственик на предприятие с над 3000 работници. Швейцарците уважават хората, които са постигнали всичко сами. Блошер добре разбира къде ги “стяга чепикът” неговите съотечественици. Това е недоверието в ЕС, опасенията от чужденците, особено след 11 септември 2001 г., прекалената бюрокрация и данъците, негодуванието срещу ултралиберализма на “юпитата” и др.
Рецептата му може да изглежда груба, но след него вървят земеделци и занаятчии, губещи от глобализацията, смутените от промените в стандарта на живот, успелите предприемачи и много други.
Швейцария отдавна не е онзи рай, какъвто бе в очите на своите граждани. Продължават фалитите, цари безработица, пенсионните каси са празни, националната авиокомпания “Суисеър”, подобно на “Балкан”, отлетя в небитието. Всичко това засегна и самочувствието на швейцарците; оттам дойде стремежът към самозатваряне срещу чужбина, добре познат и в Австрия.
Швейцарците се барикадират, чувстват се застрашени и ето че се явява водач, който твърди, че знае пътя. Естествено, политическите опоненти на Блошер няма да го хвалят. Някои го наричат “реакционер”, който се прави на Русо. Защо реакционер? Защото отстоява здравословния консерватизъм и националната традиция ли? Или може би защото е алергичен към всякакво чуждо влияние?
Блошер не отрича Парламента и правителството, но не уважава всички, които са там. Особено тия, които не си изпълняват задълженията. Отказал се е да убеждава двете инстанции в правотата на своите идеи. “Това е губене на време!” - отсича той.
В Швейцария Кристоф Блошер е поредното доказателство за ролята на личността в историята и политиката. Бележитите исторически личности винаги се появяват при определени исторически обстоятелства. Това, разбира се, не означава, че всички лидери, наметнали блестящата тога на патриотизма, са велики личности.
Желана или не, една отрезвяваща буря прекосява цяла Европа и вече достига до нашите граници. Които нали утре ще бъдат и граници на ЕС?!
Това се вижда от по-далновидните хора обаче, не от политици и балъци, заслепени от химерата на евроатлантическата интеграция. Затова в България термини като “патриотизъм”, “национализъм” и други, биват дамгосвани като “популизъм”. Въпреки очевидното отвращение на избирателите от “традиционните” политици и партии, политическите шарлатани успяват засега да се задържат по върховете и чакат бурята да ги отмине.
Напразни надежди. Защото да бъдеш националист или патриот, да болееш и страдаш с тегобите на народа си и да се бориш срещу тях заради него, означава да си в челото на човешкия прогрес и никакви заклинания на вътрешни и външни паразитни сили не могат да очернят благородното ти дело.
Автор: Людмил НЕДЯЛКОВ
|
Надигането на национализма в Европа