|
политика в Ирак?
Томас Фридман, "Ню Йорк таймс"
Ето я загадката от новините тази седмица. Тя се състои само от един въпрос, но пък голям: кой в действителност ръководи американската политика в Ирак?
Не, говоря сериозно, направете си един прост тест. Не се изисква друго освен да погледнете в огледалото и да кажете следните думи: "Главен координатор и стратег на американската политика в Ирак днес е..." - и ми кажете чий образ ви идва в главата.
Джордж Буш? Доналд Ръмсфелд? Дик Чейни? Конди Райс? Колин Пауъл? Генерал Кейси? Карл Роув? Боно? Арнолд Шварценегер? Томи Франкс?
Никога не ми е било ясно кой е главният американски стратег в Ирак - кой в действителност аранжира разузнавателните и публичните дейности с политиката, дипломацията и военните операции около последователен план, съобщен на иракчаните и на света. Всъщност никога не съм можел да разбера как е възможно администрация, която тъй много желаеше войната и ще бъде оценявана тъй дълбоко от историята за операцията, може да я провежда тъй немарливо.
В Ирак и в Палестина, където Саддам Хюсеин и Ясер Арафат се сгромолясаха като стени, тяхното изчезване не остави зад себе си граждански общества, жадуващи да бъдат свободни, обединени и демократични. Саддам и Арафат бяха продукт на своите общества повече, отколкото ни се ще да признаем, а не изкуствено наложени ръководители.
В дългосрочен план смъртта на Арафат и свалянето на Саддам предоставят огромни благоприятни възможности. В близка перспектива обаче те оставиха зад себе си два врящи котела - две силно трибализирани общества с изобилие от натрупани проблеми, но с малко институции на гражданското общество или консенсусни лидери. Те оставиха зад себе си две големи предизвикателства за възстановяването. Екипът на Буш помогна да бъдат махнати похлупаците и на двата котела. Правило номер едно в готвенето и във войната обаче е: Никога не вдигай похлупака на врящ котел, ако нямаш стратегия за намаляване на огъня! Буш имаше стратегия само за махането на похлупака. До този момент той само импровизира по втората част.
Времето на импровизациите свърши. Положението в момента е критично. Ирак ще бъде спечелен или загубен в близките месеци. Първият вариант няма да стане с високопарно красноречие. Ирак ще бъде спечелен на място в решаващата битка.
Победата в Ирак сега се усмихва на този, който разполага с интелигентните хора, концентрацията, съобразителността, стратегията, координационните умения и замаха да овладее решаващата битка. Може ли Америка да сполучи с прилични избори в Ирак с известно участие на сунитите, и да произведе сравнително легитимно правителство, за което полицията и армията ще бъдат готови да се бият, или бунтовниците ще осуетят този сценарий? Може ли Америка да осигури на населението електричество, канализационна мрежа и повече работни места, така че повече иракчани да бъдат заети с мирни дейности - или бунтовниците ще попречат на това? Може ли Америка да гарантира, че над 570-те избирателни бюра ще бъдат защитени от самоубийствени атентати или бунтовниците ще осуетят и тази задача? И накрая, може ли Америка да осъществи ефективна информационна кампания в Ирак и в арабския свят или вместо това ще отстъпим полето на "Ал Джазира"? Можем ли да неутрализираме намесата на иранците и на сирийците в иракските избори или те ще ни надхитрят?
Войните се водят за политически цели. Войниците могат да направят само толкова. А решаващата битка във всяка война е за това кой ще пожъне политическите успехи. Лошите момчета в Ирак може да загубят всяка миля на всеки път, но ако победят Америка в решаващата битка - защото те умеят да сплашват по-добре, отколкото Америка може да координира, защитава, информира, инвестира и мотивира - те ще спечелят, а тя ще загуби.
|
Кой в действителност ръководи американската
