Въпросът кой как ще влезе в третото хилядолетие не е традиционно-рутинен за края на изтичащия ХХ век. Този път той съдържа заплащително предизвикателство кой как ще бъде разпознаван в глобално интегриращия се свят.
Историята, науката за хората и за тяхната драма, никога не ще се примири, че един народ, който и да е той, ще се остави да бъде идентифициран на екран като фигура в електронна игра. Затова, онези, които са в навалицата пред прага на осветената приемна зала, да си припомнят притчата, че ще бъдат пуснати да влязат, ако зачитат самите себе си. Да зачита себе си един народ - това означава да съзнава достойнството си в съизмеримост с достойнството на другите народи.
Достойнството не е технологически или жизнен стандарт. То е въплътено в културата, но не в самобитната, която е оградена в дувари, а в смелата, взаимодействената и съзнателнатанултура като творческо социално поведение.

Народът и неговата култура са живи и жизнени в историческата непрекъснатост и приемственост. Те не могат да бъдат спрени нито от местни, нито от чуждоземни сили, защото са наситени с енергията на носителите си, независимо от това къде те живеят - в ядрото на етнодемографския състав или в неговата диаспора. Цялото е образувано от частите си. Клио, музата на Историята, отдавна е отхвърлила всички географски, политически, културни и религиозни показатели, които конюнктурно раздробяват таво Цяло.
Енергията на един народ, която възпламенява неговата култура, не може да бъде унищожена. Тя само стихва, временно сломена. Когато тя се освободи от идеологемите на блоковото мислене, от съскането на политическите страсти и от внушаваната предопределеност на желаната от други т. нар. историческа съдба, постигнатото придобива винаги национално значение. Такива са смисълът и целта на благородното съперничество по полето на духовността - единствената схватка, в която всеки участник печели.
Историята не е завършен строеж. Тя е вековно съизграждане, в което някои са архитекти, други донасят по един камък, но нито едно име не е зачеркнато.
Историята е Припомняне, припомнянето е Познание, познанието е Вяра, вярата е Битие. То съществува като непрекъснато протичане на историческото време на империите и имперските провинции. Никой няма право да съди бързо или бавно тече времето на един народ, защото само пресичането на историческите времена на народите, дори и на изчезналите, създава ритъма на Историята.
Този ритъм не подхранва враждебност, а учестява взаимността и взаимодействеността, които са истинските условия за самосъзнанието.
Ако някой възпрепятства Другия да се стреми към самопознанието и да го постигне, той унищожава себе си.
Историческата наука и образуваната от нейните импулси общност са призвани да създават тези условия, а не да изчакват дърдорковците да се надърдорят ка да освежат овехтелите идеи - образи. Стари митове не се отхвърлят с нови, псевдопатриотизмът на барабанния бой не се отстранява с цинизъм, забравени периоди не се запълват с публицистика, премълчаното не проговаря с коридорно шушукане.
Историята е величествена буря, когато борави с истинските си категории:
Началото, а не датировката му на парче земя,
Държавността, а не една военно-политическа организация,
Властта, а не кой колко дълго е управлявал,
Монотеизмът, а не танц на шаманите,
Покръстването, а не кой кого надхитрил,
Книжовността, а не азбуката,
Другият, а не коварните съседи,
Борбата, а не игото,
Възраждането на духа, а не беднотията на хъшовете,
Партньорите, а не дипломатическите доклади,
Перспективата, а не светлото бъдеще
и Светът, а не пътят към него.
Тези категории не са риторически фигури. Те са втъкани в материята на Историята на България, но очакват да бъдат преосмислени и да образуват нови проблемни кръгове.Да се издирват и откриват нови източници е разбира се необходимо, но дали за всички периоди от историята ни това е възможно? Очевидно не трябва да се пренебрегва реинтерпретацията на редица факти, които било поради едностранчивост, било поради недооценка са създали невярна представа за битието на Българите.
Съществена част от историята на българите до VІІ век отсъства от историографската литература. Липсва задълбочено научно представяне на цели дялове от диаспората на древнобългарското семейство. Превратната и изкривена в негативен смисъл е представата за културното равнище и държавността у Българите в този период. Отсъства оценка за важната им роля в световните обществено-икономически, политически и културни процеси от онези бурни епохи.За периода след раждането на Дунавска България историографията борави с многобройни и достоверни факти, но не отчита в достатъчна степен надрегионалния характер, роля и значение на българската история в изграждането на ранносредновековната европейска култура, а това е ключът за интегрирането на България към модерната европейска култура.
Казват, че отец Паисий бил родоначалникът на национално-романтичната историография на Българите. Всеки народ има своя Паисий и той си стои на мястото, не защото е бленувал, а защото е ре-проблематизирал миналото, съзнавайки отлично защо неговият герой трябва да се гордее с българското си име.
В третото хилядолетие достойно ще влезем като се гордеем с името си.