При жалостта за сръбската съдба,
при ужаса от грозната борба
душата бива поразена йощ
от тайния закон, кой този мир
невидим управлява и безспир
налага свойта мощ.

Когато Каин благия си брат уби,
главата му със камен кат разби,
обзет на завистта от слепий бяс,
той силно се зарадва в първий час
и си каза: Убих го, той умря!
И Бог ме не съзря!

Когато Сърбия съюза с нас
свърза и клетва даде за любов,
Зад наший гръб тя свързоваше нов
с душмани наши. О, ужасен час:
прозирахме ли в свойта простота
кой готви ни смъртта?

Когато при Чаталджа, Булаир
кръв леяхме, във наший бащин дом
коварен тат се вмъкна крадишком
и забеснува тамо в кървав пир
и рече: Тук съм - тук остаям веч
стопанът е далеч!

О, Боже, и когато с лют кинжал
България разсичаха без жал
пак същий враг меса й подели,
йощ кървави! Със други вълци зли,
и възхитен от подвига жесток,
извика: Няма Бог!

Но ето ударът не закъсня
за лудостта, която побесня...
Де Сърбия? Във гроб се провали!
И как рухна и как се сгръмоли!
О гибел страшна, о ужасен край!
Светът такъв не знай!

И кой твърдеше, че разплата няма тук?
Че празна реч е правдата света?
Че над човешкий съд съд няма друг?
Че няма край за злото във света,
ни божий гняв за Каина, облят
с кръвта на своя брат?