Отново бях в Бургас и се превърнах
в незрима песъчинка, в морски фар,
маскиран като палав бриз прегърнах
короната на стария чинар.

Предреших се в забравена тетрадка
под плота на случаен школски чин,
бях тихия дъждец, мъглата кратка
и облак в небосвода сиво–син.

За дълго станал шепа пръст студена
полегнах върху дядовия гроб,
а после плаках с грижата стаена
в портфейла празен в бабиния джоб.

Промъкнал се сред гларусово ято
летях над къщи, хора и вълни
напразно търсещ улица, която
да води все към детските ми дни.

Накрая щом си тръгвах като струна
се скъсах и от болка премалях;
Бургас ми каза: “Спри, да те целуна !”,
но аз безмълвен, тягостен не спрях.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите