Цитатът на Конфуций е колкото верен, толкова и тъжен като констатация.
Възниква въпросът: Кой, кога и по какъв начин определя "средното равнище"?
Интересен момент - когато се извисиш над средното равнище започваш да го виждаш. Едва тогава добиваш критерия за средно равнище.
Повечето хора не достигат дори подножието на въпросното средно равнище.
Много от тези, които се считат или, по-точно, усещат над средното ниво имат и ужасното усещане на космонавт в открития космос.
Пояснявам, усещането каква космическа пропаст ( в интелектуален смисъл ) те дели от толкова много хора не е от най-приятните усещания. То не стига, че човек се ражда, за да е обществено животно, впоследствие добива усета, че е сам на тази земя,ами и смъртта е твърде самотно занятие...
Когато цял живот си се старал да се извисиш, да се научиш да слушаш класическа музика, да мислиш самостоятелно с мозъка си, доста трудно ще ти бъде да започнеш да слушаш чалга или чалгообразното творение на природата, наречено Слави Трифонов.
Защо ли се ядосвам, знайно е, че интелекта има лимит, а простотията е безгранична и бездънна.
Нашата задача е да отворим очите и съзнанието на повече хора, като при това не се опитваме да ги променяме. А това е доста непосилна и особено неблагодарна задача.

"Свободата не може да се симулира..."