|
В тази тема ще публикувам прогресът на превода. Ако някой иска да помогне може да се запише тук защото иначе ще отнеме цяла вечност докато го завърша сам.
ПРОЛОГ
Господин Сив надникна иззад ъгъла и огледа коридора. Краят му се губеше в далечината, а отгоре се носеха сфери хвърлящи сребриста светлина. На господин Сив му беше казано, че сферите съдържат блатен огън омагьосан във времева примка, което ги правеше незагасяеми. Той никога преди не беше чувал за блатен огън, камо ли за времеви примки, но и никога не беше бил на място наподобяващо отдел Мистерии. Побиваха го тръпки.
- Не виждам никой - прошепна той на двете фигури зад него. - Освен това няма нито врати, нито ключалки. Мислите ли, че е възможно да използват невидими прегради или нещо такова?
- Няа - отговори някой с раздразнен глас. - Казаха ни точните места където са разположени маяците. Тоз район е чист. Трябва да се тревожим единствено за пазачите. Ако не ги скиваш наоколо продължавай напред.
Господин Сив запристъпва нервно.
- Знам какво ни беше казано, но имам странно предчувствие Бистъл. Мама винаги ми казваше, че имам дарба да усещам такива неща.
- Не ме наричай Бистъл, тъпак такъв! - изръмжа гласът, който принадлежеше на прошарен гоблин облечен с черна риза и панталони, още по-раздразнено. - Аз съм господин Жълт когато сме на работа. Заври си шестото чувство там където слънце не огрява. Голям си бъзльо когато се окажеш на непознато място. Колкото по-бързо свършим работата, толкова по-скоро ще се върнем в бърлогата да празнуваме.
Третата фигура, висок и възрастен мъж с подчертана козя брадичка, заобиколи господин Жълт и небрежно се запъти по коридора, проучвайки всяка врата, покрай която минаваше.
- Виждаш ли как го прави господин Розов? - каза господин Жълт и тръгна по коридора. - Доверява се на наличната информация. Няма пазачи, няма проблеми. Нали така господин Розов?
Господин Сив с нежелание последва господин Жълт и смръщено заоглежда мистериозните врати. От тях имаше стотици, може би хиляди разположени в безкрайния коридор. На никоя от тях нямаше име или каквато и да била маркировка. Господин Розов, водача на групата, броеше вратите на глас мънкайки под носа си.
- Защо аз трябва да бъда господин Сив? - сприхаво измърмори последният от групата - Никой не обича сивото. Дори е трудно да го наречеш цвят.
Гоблинът не обърна внимание на мърморенето. Няколко минути по-късно господин Розов спря. Господин Жълт и господин Сив направиха същото като не спираха да оглеждат коридора смръщили вежди.
- Няма начин това да е мястото господин Розов - каза гоблинът. - Няма никакви врати в тази част на коридора. Сигурен ли си, че ги преброи правилно?
- Броих внимателно - каза господин Розов. Той започна да оглежда внимателно пода и подбутна с крак една мраморна плоча. В единия си край тя беше счупена и липсваше малко парче. Господин Розов изсумтя и коленичи. Започна да човърка повредения ъгъл с пръст и кимна самодоволно. Бръкна в дупката и започна да дърпа. Една правоъгълна част от плочата се надигна и господин Розов я плъзна нагоре. Разнесе се стържещо боботене докато мрамора най-накрая не стигна до тавана и спря с прищракване сякаш се намести на мястото си. Плочата беше висока и широка колкото нормална врата, но само няколко сантиметра дебела. Господин Сив заоглежда плочата от всички страни.
- Откъде разбра, че е тук? - попита с настоятелен тон господин Жълт, гледайки господин Розов с присвити очи.
- Тя ми каза - отговори господин Розов свивайки рамене.
- Каза ти значи? Да има още нещо, което ние не знаем?
- Знаех достатъчно за да стигнем дотук - каза господин Розов. - Ти си разбивача на ключалки, господин Сив е тежката ръка, а аз съм водача. Всички знаем това, което е необходимо и нищо повече.
- Да бе, помня - промърмори гоблинът. - В такъв случай ме остави да се оправя с това.
Господин Розов се отмести и направи място на господин Жълт, който се доближи до дебелото парче мистериозен камък. Той започна да го проучва с кривогледите си очи като едновременно си мърмореше нещо под носа. Залепи едно от големите си уши за камъка и започна да почуква тук и там. Накрая бръкна в един джоб на ризата си и извади сложно устройство направено от дузина месингови части. Отмести една от частите, която приличаше на лупа и погледна камъка през нея.
- Дори не си струва да опитваш, наистина - изръмжа той. - Това е хомункулусен катинар. Отваря се само когато поредица от фактори са налице. Възможно е да се отваря само когато червенокоса девойка пее химна на Атлантида в три часа следобед, в Четвъртък. Или когато светлината на изгряващото слънце се отразява от счупено огледало във формата на козел. Или когато господин Сив танцува буги пред пурпурен тритон. Виждал съм много добри хомункулусни фактори през живота си, мда.
- Този хомункулус от добрите ли е? - попита господин Сив с надежда.
Гоблинът се озъби в усмивка разкриваща многобройните му малки зъби, всички сочещи в различна посока.
- За щастие, както каза господин Розов, всички знаем каквото е необходимо за да свършим работата.
Той бръкна в друг джоб и извади стъкленица пълна с някакъв червен прах. Гоблинът внимателно извади корковата тапа и изсипа съдържанието на стъкленицата върху пода, точно пред дебелото парче камък. Прахът се завихряше и усукваше докато падаше и когато падна долу придоби неестествено правилна форма. Господин Сив видя, че се е образувало изображение на кости във формата на ръка. Единия от пръстите сочеше към плочата.
Господин Жълт извади друг месингов инструмент и измърмори:
- Акулумос.
Тесен зеленикав лъч излезе от края на устройството. Гоблинът клекна и внимателно го положи до костеливата ръка, така че лъчът да сочи в същата посока като пръста.
Господин Сив изпъшка и отстъпи назад. Грубата повърхност на плочата вече не изглеждаше неравна видяна под зелените лъчи от уреда на господин Жълт. Играта на светлина и сенки разкри гравирани орнаменти във формата на ухилен скелет обграден с дяволити форми. Дясната ръка на скелета беше протегната и оформяше нещо като брава. Лявата ръка липсва, помисли си господин Розов и в следващия момент осъзна че всъщност тя е образувана от червения прах долу.
- Това е страховит танц - каза господин Жълт, изучавайки гравюрата. - Танцът на смъртта, разкрит с малко драконова кръв на прах и пещерна светлина. Това е яко, а Сив?
- Сега е отключена, така ли? - попита нетърпеливо господин Розов.
- Никога не е била заключена - отговори гоблинът. - Просто трябваше да знаем къде е дръжката. Искаш ли честта да я отвориш господин Розов?
Високия брадат мъж доближи дръжката внимавайки да не разбута източника на зелената светлина. Обви ръка около разтворената длан на гравирания скелет. Завъртя своеобразната брава и се чу глухо изщракване. Гравюрата във форма на врата се люшна навътре разкривайки голям и мрачно пространство. В далечината се чуваше шум от капеща вода. През отворената врата нахлу хладен въздух, който изпълни коридора и накъдри черната риза на господин Жълт. Потта по челото на господин Сив изстина и той потрепери.
- Накъде води тази врата? Това пространство дори не се намира тук, разбирате какво искам да кажа.
- Разбира се, че не се намира тук - отговори му господин Жълт, който също беше разтърсен от гледката. - Това е един от скритите складове. Бяхме предупредени за него, както и за всичко останало. Ковчежето се намира някъде там. Да тръгваме, няма много време.
Господин Розов ги поведе през вратата. Специфичната миризма и ехото от стъпките им ги наведе на мисълта, че се намират в някаква голяма пещера. Той извади магическата си пръчка и освети част от околното пространство. Видяха само мокри камъни под краката си, а околния мрак погълна останалата светлина. Господин Сив имаше чувството, че това място се намира толкова дълбоко под земята, че тук никога не е прониквала слънчева светлина. Въздухът беше влажен и плесенясал. Студ щипеше кожата по телата им, което беше неприятно, особено след като бяха свикнали с топлината на коридора. Господин Сив хвърли поглед назад, колкото да види очертанията на вратата, които светеха със сребриста светлина. Напомня на мираж, помисли си той.
- К-къде мислите, че се намираме? - попита господин Сив.
- Въздушен джоб в пещера под Атлантическия океан - мимоходом му отговори господин Розов.
- Под... - едва смотолеви господин Сив и преглътна. - Имам лошо предчувствие за цялата тази работа. Много лошо. Искам да се върна Бистъл.
- Не ме наричай Бистъл! - отговори гоблинът механично.
- Какво толкова има в това ковчеже? - изохка господин Сив. - Надявам се, че е много ценно. Не мога да си представя каквото и да е, заради което да си струва идването на място като това.
- Не се притеснявай - каза господин Жълт с дрезгав глас. - Докопаме ли ковчежето ще имаме всичко, за което някога сме си мечтали. Няма да се налага да работим никога повече. Без среднощни обири за жълти стотинки оттук нататък. Когато приключим ще сме осигурени до живот.
- Но какво е това? - настоя господин Сив. - Какво има в ковчежето?
- Абе що просто не изчакаш и ще видиш сам, а?
Господин Сив спря.
- Изглежда и ти не знаеш.
- Няма значение какво е, тъпо чучело такова! - изломоти господин Жълт. - Беше ни казано, че е по-ценно от всичко, с което сме се занимавали досега. Нали така? Само трябва да свием кутията и да дадем двадесет процента от печалбата на нашия вътрешен информатор. Нямаше да ни помогнат да проникнем в Министерството на магията ако не се надяваха на дял от плячката. Както и да е, господин Розов знае какво има вътре. Защо не попиташ него?
- И аз не знам какво има вътре - каза господин Розов, вдигна рамене отрицателно и продължи напред.
Последва продължително мълчание. Господин Сив слушаше хипнотизиращото и равномерно ехо от капеща вода, носещо се наоколо. Накрая господин Жълт не издържа и попита:
- Значи и ти не знаеш?
Господин Розов бавно обърна глава, едва видим на светлината от собствената си магическа пръчка. Гоблинът добави намръщено:
- Мислех, че всеки от нас знае колкото е необходимо, нали така?
- Всичко, което трябва да знаем е къде да отидем - търпеливо отговори господин Розов. - Когато стигнем до точното място ще знаем какво да направим.
Гоблинът кимна и каза:
- Добре тогава. Да продължаваме господин Розов. Ти си нашия водач.
Повървяха още малко. Времето в тази пещера сякаш беше спряло.
- Пристигнахме - най-накрая каза господин Розов. - Оттук нататък господин Сив е на ход.
Брадатият мъж вдигна магическата си пръчка високо и засили светлината. Ужасното лице на чудовище се появи от мрака, осветено от слабата сребриста светлина. Коленето на господин Сив омекнаха.
- Това е просто статуя мухльо! - изръмжа му господин Жълт. - Това е драконовата глава, за която ни предупредиха. Върви да я отвориш! Сега е момента да заработиш своя дял господин Сив.
- Мразя това име! - промърмори докато вървеше към статуята. Беше по-висока от него, издълбана в зловещите сталактити и сталагмити. - Исках да бъда господин Лилав. Харесвам лилавото.
Той се наведе и пъхна ръка между стърчащите зъби на горната челюст. Господин Сив беше доста силен, но опита му да повдигне челюстта го накара да впрегне цялата си енергия. По челото му изби студена пот, която се стече по лицето, а накрая и по шията му. Въпреки усилията статуята дори не помръдна. Накрая, тъкмо когато господин Сив беше сигурен, че проклетото нещо няма да помръдне, се разнесе звън наподобяващ чупещо се стъкло. Разхвърчаха се счупени сталагмити и сталактити, а челюстите бавно се отвориха. Той ги раздалечи точно толкова, колкото е необходимо за да може да влязат вътре спътниците му.
- Бързо! - извика господин Сив на другите.
- Само гледай да не изпуснеш дяволското нещо върху нас! - изсумтя господин Жълт докато пълзеше през драконовата паст заедно с господин Розов.
С пълзене стигнаха до задната част на главата, която представляваше идеално кръгъл отвор. Скални образувания наподобяващи стълбове подпираха куполообразния таван на залата, в която попаднаха. Изсечени в камъка скални тераси водеха до центъра на помещението. Там се намираше търсения от тях обект.
- Не е ковчеже - убедено каза господин Розов.
- Хич даже - съгласи се гоблинът. - Но е единственото нещо, което се намира тук. Дали ще можем да го вземем с нас?
Господин Розов започна да се спуска по камъните, а господин Жълт го последва като припряно се мъчеше да не изостава. Двамата наобиколиха нещото и го огледаха подробно. После брадатия мъж захапа магическата си пръчка, наведе се и хвана обекта от единия край. Даде знак на гоблина да направи същото. Беше изненадващо леко като се има предвид покрилата го кора от калций и минерали. Бавно, но сигурно те избутаха нещото по скалните тераси. Магическата пръчка на господин Розов трептеше, карайки сенките им да подскачат насам-натам по стените на залата.
След немалко усилия, те най-накрая избутаха обекта през драконовата уста. Господин Сив обилно се потеше, а коленето му вече се подгъваха от умора. Когато видя, че спътниците му са на безопасно разстояние той пусна горната челюст на дракона. Тя падна надолу с оглушителен трясък вдигайки облак от песъчинки. Господин Сив се свлече изнемощял на каменния пещерен под. Без да обръща внимание на пъшкането му господин Жълт попита:
- Е добре де, какво е това? Не ми прилича на нещо, което струва цяло състояние.
- Никога не съм твърдял, че струва цяло състояние - каза глас идващ от тъмнината зад тях. - Просто казах, че е достатъчно за да не се нуждаете от нищо до края на живота си. Забавно е как такава фраза може да има различни значения, в зависимост от ситуацията.
Господин Жълт се заозърта нервно, търсейки източника на гласа, но Господин Розов се обърна бавно, сякаш не беше изненадан от случващото се. Наметнат с черна мантия мъж изплува от мрака. Лицето му беше закрито от страховита маска. Още две фигури, облечени в същия стил, го последваха.
- Познах гласа ти - каза господин Розов. - Трябваше да се досетя.
- Да - каза гласът утвърдително. - Трябваше господин Флетчър, но не успя. Годините натрупан опит не можаха да надделеят над вродената ти алчност. Сега вече е твърде късно.
- Почакай! - изплака господин Жълт и разтвори умолително ръце. - Имахме уговорка. Не можеш да го направиш! Сключихме сделка!
- Точно така мой гоблински приятелю. Благодаря ти много за свършената работа! Ето го и твоя дял.
Оранжева светлина изскочи с проблясък от една от фигурите и удари господин Жълт в лицето. Той залитна и се хвана за врата, давейки се с хриптене. После падна по гръб и продължи да се гърчи.
Господин Сив се изправи олюлявайки се.
- Това е несправедливо. Не трябваше да правите това на Бистъл. Той просто направи каквото беше необходимо.
- А ние правим каквото сме обещали - любезно отговори гласът зад маската. Последва нов проблясък на оранжева светлина и господин Сив падна тежко.
Трите маскирани фигури бавно доближиха брадатия мъж и го наобиколиха. Той ги огледа съзнавайки безнадеждността на създалата се ситуация.
- Поне ми кажете какво е - каза той. - Защо трябваше ние да го вземем, а не отидохте сами да свършите работата?
- Страхувам се, че не мога да отговоря на последния ти въпрос господин Флетчър - каза фигурата, която едновременно с това обикаляше около него. - Както се казва, ако бяхме ти казали, трябваше да те убием. Това нямаше да доведе до успешен край сделката ни. Обещахме да се грижим за живота ти и смятаме да спазим обещанието. Няма да е кой знае какъв живот, но просителите не могат да избират.
Появи се магическа пръчка сочеща към лицето на господин Розов. Той не беше ползвал името Флетчър от години. Отказа се от него когато прекрати престъпната си кариера. Беше опитал всичко възможно за да стане добър и честен. После се появи това. Работа в сърцевината на Министерството на магията, толкова идеална, с огромно възнаграждение, която не можа да откаже. Със сигурност старите му приятели от Орденът щяха да останат разочаровани от него, но повечето от тях, и без това, бяха мъртви. Никой вече не знаеше истинското му име или поне така си мислеше досега. Очевидно тези хора знаеха коя е истинската му самоличност още от началото. Използваха го и сега щяха да се отърват от него. Изглеждаше логично, въздъхна той. Гласът продължи:
- Колкото до първия въпрос, мисля че можем да ти отговорим. Изглежда справедливо. На кого ще можеш да кажеш след днешния ден? Ти дойде тук за да търсиш ковчеже пълно със съкровища защото си малък човек с малки желания. Ние не сме толкова малки, господин Флетчър. Нашите амбиции са величествени. Благодарение на теб и твоя отряд вече имаме всичко необходимо за изпълнението на нашите цели. Нашата цел е да получим власт, а това тук е средството, което ще ни я донесе. Това тук, господин Флетчър... е просто краят на твоя свят.
Чувство на безнадеждност обзе Мъндънгус Флетчър и той падна на колене. Той приветства струята от оранжева светлина, която го удари и прегърна падащия мрак.Редактирано от hopeless2 на 15.06.08 04:29.
|
"Джеймс Потър и Залата на Древните..." ПРЕВОД
