начинът, по който възприемахте поредицата за Хари Потър в самото й начало, различно ли я възприемате сега? За себе си признавам, че ме увлече истински от средата на третата книга нататък. Не че преди това не ми беше интересно, но нещата бяха някак си по-предвидими, дори бих казала "по-класически". От третата книга нататък вече имаше неща, които ме стряскаха не само защото бяха страховито описани, а защото намирах в тях известна аналогия с "истинския" свят. След четвъртата книга вече се връщах по няколко пъти към едни и същи неща и се улавях, че се опитвам да открия какво може да е подтикнало авторката към създаване точно на тези образи. Сега, след седмата и последна книга, определено намирам промяна не само в това - разбираемо е защо вече няма въведени нови образи, но откривам някои похвати, които правят книгата вече съвсем не детска. И в същото време, в самия край на книгата, сякаш детското и недетското се сливат, смесват се някак си. Аз почти настръхнах точно от тази комбинация - тази решимост да се изправиш срещу противника, защото знаеш, че ти, именно и само ти трябва да го направиш, и в същото време този детински въпрос: "Does it hurt"? Не знам, не знам, просто тази книга ми разби представите...
Oh, tell me how many roads must a man walk down, before you call him a man... Редактирано от denny на 16.08.07 17:51.
|