За много неща съм съгласна с теб. Най-вече с това, че Роулинг "пораства" заедно с героя си. За мен лично книгите престанаха да бъдат детски някъде от средата на третата /с появата на дименторите/. И то определено не само заради страховития им вид, а заради това, което олицетворяват. И за мен те определено не са само една страховита измислица - аз лично познавам хора, които мога да нарека "диментори в човешки образ". Мисля, че точно оттук започва изграждането на тази по-тъмна атмосфера.
Сигурно съм го казала, но пак ще го кажа - за мен финалът не беше чак толкова предвидим. Всъщност усещането беше много странно. От спойлери, слухове и други подобни вече знаех, че финалът няма да е чак толкова трагичен, и в същото време почти докрая ми се струваше, че няма начин да има традиционен хепиенд. Наистина беше странно. Знаеш какво ще стане, а в същото време ти се струва, че просто няма начин да стане. Но имаш право за това, че са малко онези, които четат дадена книга само "за да видят какво ще стане". Отдавна вече не чета само заради това, и имаш право, че точно детайлите или загатнатите неща правят повествованието на Роулинг силно и въздействащо. Точно последният поглед и разказът на Снейп ме разтърсиха най-силно, точно това го четох на почивки, защото емоциите ми дойдоха в повече. А също и разговорът на Хари с Дъмбълдор. Всъщност като се замисля, май е по-добре да спра да изброявам, защото няма и цяла нощ да ми стигне.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите