Смятам, че книгата е между най-добрите от поредицата - редом със Стаята, Огненият бокал и Half-Blood Prince (не съм сигурна как е на български).

От всичките 600 страници успях да се изморя и да имам желание за почивка само в един момент и мисля, че го споменах - когато Хари и Хърмаяни постоянно сменяха местата си за къмпинг :Р и се чудеха къде ли са останалите хоркрукси. Твърде много се проточи, но отвъд това действие, книгата беше наситена с изненади, движение и даже интересни обрати.

Може би последното се дължи на факта, че не съм прекарала последните две години гадаейки кога Дъмбълдор ходи до тоалетната или защо Рон яде предимно шотландска храна, например.
Но на мен ми се струва, че все пак е виновна Роулинг, защото аз наистина бях на път да се разочаровам от края, ако е щастлив, а тя успя не само да не ме подразни с уж баналния завършек, а успя да ме разчувства много силно.

Макар че очаквах по-важните неща (а как не, извести се във всички възможни сайтове, че Р.А.Б. е Регулус), както и факта, че Хари е хоркрукс, а и предаността на Снейп към Дъмбълдор, това ни най-малко не развали изненадата ми и чистото удовлетворение, когато Хари беше в мислоема и разглеждаше спомените на Северъс, осъзнавайки също, че трябва да умре.

Впрочем идеята за the Deathly Hollows много добре ми се вписваше, защото на героите и най-вече на Хари им трябваше нещо, което да им посочи два пътя. Роу отново много хубаво показа как Потър отказва да се поддаде на изкушението, макар че дори Дъмбълдор го е направил. Наистина, самата легенда беше вкарана малко куцо, но после пасна с другите елементи и на мен лично много ми хареса как Потър успя да докара тази си мания до.. Дразнение за читателя :}. Наистина много добре бяха описани душевните му терзания.

Друго, което не ми хареса особено беше начина, по който избягаха от имението на Малфой. Знам, че гоблинът и Оливандър бяха важни, а и ми беше малко мъчно за Доби, но бягството им изглеждаше като детска игра. Въпреки това ми хареса, че Бела не спести мъченията на Хърмаяни, защото изглеждаше, че ще се измъкнат без особени наранявания, което би било нелогично за толкова мрачна атмосфера.
Затова смъртта на Лупин и Тонкс пасва толкова добре, макар че също беше доста тъжна и неочаквана.
Както и тази на Фред, едно е да умре един герой, обаче Фред и Джордж си бяха.. Заедно.. И това ги раздели и.. Мрън.

Битката за Хогуортс беше много интересна и динамична глава, така че не ми пречи, че самата битка с Волдемор след като Хари оживява втората Авада Кедавра, беше по-кратичка. Обаче честно, изобщо не очаквах това защитно заклинание, което получиха всички след като Хари се жертва. Това общо взето беше една от най-големите ми изненади.

А, Снейп, отново. Винаги си ми е бил между любимците и просто нямаше как да не ми стане ужасно тъжно за смъртта му, по такъв гаден начин и то след всички старания, които положи, за да спаси Хари. Това, което Потър каза на сина си (Албус Северъс), че е кръстен на директор от Слидерин, който е най-смелият човек, който Хари познава просто беше покъртително и нямаше как да не се разрева х)..
Но.. Това беше най-подходящият момент той да си отиде, затова няма да мрънкам, че не остана жив. И без това, едва ли след смъртта на Лили някога е бил способен на истинско щастие..

Ами да, общо взето, мога още много да си говоря. Книгата ще остане в съзнанието ми много дълго време. Изпитах истинско удоволствие от всяка страничка и не съжалявам нито за щастливия край, нито за теориите, които се потвърдиха.

"Do ghouls normally wear pyjamas?"