|
Честно казано, идеята я взех от един стар фейлетон на Васил Цонев - много добре ми пасваше!
Хари Потър и Проклятието на Сет
- Рон! Рон, събуди се!
Трепна и едва не падна от стола. Гласът на Хърмаяни – уморен и полумъртъв – го изтръгна от внезапната дрямка, той дори не можеше да разбере къде се намира и какво се се е случило. Но после откри, че главата му лежи върху отворена книга, и реальността се върна. По-добре да не се беше връщала…
- Трябва да побързаме, Рон.
Той стана от масата и се олюля. Хърмаяни го хвана за лакътя – и сама едва не рухна.
- Абе ти вече не се държиш на крака, - промърмори Рон. – Трябва ти поне малко сън…
- Няма време, - отряза тя. – Да вървим при МакГонагол. Ох… Помогни ми, Рон!
Той я хвана за талията, прехвъли ръката й през раменете си и почти я понесе към вратата.
- Нищо, ще мине… - трескаво шепнеше Хърмаяни, - просто краката ми се схванаха, ще мине…
- Има си хас да не се схванат – две денонощия в библиотеката! Без сън… и ти поне нещо яла ли си?
- А ти?
- Аз какво… Аз седях в лазарета, мадам Помфри ми даде Усилваща отвара … Ох, как не се сетих да взема и за теб!
- Как е той, Рон? Зле?
- Много… все по-лошо! Парализата се распространява. Вече не може да говори.
Олюлявайки се, двамата се влачеха през празния коридор. Нямаше жива душа – сякаш всички в Хогвартс бяха измрели.
- Няма никой… - с вяло учудване прошепна Хърмаяни. – Къде са всички?
- Къде ще са? Половината народ се е стълпила в коридора на лазарета, останалите са в двора под прозорците! Едва си пробих път!
Известно време те вървяха, без да проронят дума. Хърмаяни малко дойде на себе си и тръгна с по-сигурна крачка, като се държеше за лакътя му. Рон от време на време я поглеждаше с тревога – момичето изглеждаше не много по-добре от Хари.
- Накъде ме водиш? – изведнъж попита Хърмаяни. – Трябва ни МакГонагол!
- А тя е там, заедно с мадам Помфри.
- А, добре… Какво?
Рон задържа крачка и с отворена уста се втренчи в нея.
- А… за какво ти е МакГонагол? – запъна се той. – Хърмаяни! Ти… намери ли нещо?
- Да вървим, - тихо го помоли тя.
Рон се подчини. Възникналата надежда угасваше.
- Стой! – тя внезапно се спря. - Там Снейп ли мина?
Рон се озърна:
- Не знам… Защо?
- Той беше! Рон, бързо! – с неочаквна сила тя го помъкна след себе си.
- Той пък за какво ти е притрябвал?! – възкликна Рон.
Задъхани, те направо се сринаха по стълбата и успяха да видят как се затваря вратата на кабинета на Снейп..
- Сега… - изхриптя Хърмаяни и се спря. – Малко да си поема дъх…
- Значи все пак си намерила нещо? Някаква отвара или какво
- Не знам, Рон… Може би… Хайде! Алохомора!
- Много интересно! – посрещна ги със студен глас Снейп. – И на какво дължа такова любезно нахълтване?
- Сър… - с пресипнал глас каза Хърмаяни.
- И защо сте тук, - невозмутимо продолжи Снейп, сякаш не я чу,- а не до леглото на умиращия герой?
- Как смеете?! – побеснял изкрещя Рон.
- Рон, недей – помоли го Хърмаяни.
Снейп я погледна с леко учудване, отиде до етажерката и започна да разглежда бурканчетата и флаконите.
- Предполагам, - каза той след отмерена пауза, - че чте дошли да ме молите за помощ? Не си правете труд, мис Грейнджър, мен вече ме молиха. Молиха ме!!! – през зъби повтори той. – А има неща, които аз понасям лошо. Не обичам да показвам безпомощност пред хора, на които не мога да откажа. Не става дума за вас, сами разбирате, - ехидно добави той. - Беше ми крайно неприятно да разочаровам директора на Хогвартс и самия Министър на Магията, който ми обеща Орден на Мерлина първа степен, ако спася живота на победителя на Черния Лорд. Как ме молиха и мисис МакГонагол, и Руфус Скриджмър… На какво се надявте?
Рон стиса зуби. И юмруци. Кръвта нахлу в главата му, беше готов да се нахвърли върху Снейп!
- Зарежи го, Хърмаяни, - посъветва той. – Сериозно ли мислиш, че той ще пожелае да помогне? Той винаги е мразел Хари…
Побеснял, Снейп се обърна към него и вдигна ръка със стиснат в нея флакон – двамата дори се отдръпнаха. За няколко секунли всичко замря като на картина, после професорът метна флакона през Рамо с такава сила, че той прелетя през целия кабинет, удари се в стената и експлодира.
- Аз исках да помогна, представете си! – изкрещя той. – И аз не мразя Потър, мистър Уизли! Аз просто не мога да го понясям, нищо повече!
- Голяма разлика, няма що! - промърмори Рон, който се мъчеше да се овладее.
- Да, представете си, голяма! – Снейп се овладя също толкова бързо, колкото избухна. С вид на страшно изморен човек той седна на стола. – Не знам що за проклятие е това. Прегледах Потър още когато беше без съзнание, но така и не можах да разбера. Черният Лорд си имаше свои тайни. Трябва да призная, че в областта на Черната магия той беше надминал всички, дори мен. И отнесе тези тайни в гроба! Ако Потър не го беше убил…
- Тогава той щеше да убие Хари, - възрази Хърмаяни.
- А той и без това го уби! Потър няма да доживее до залез слънце, мис Грейнджър. Пак повтарям – аз не знам това проклятие, и…
- Проклятието на Сет, - прекъсна го тя.
Снейп онемя. Рон се възползува от паузата, за да придърпа един стол и да накара Хърмаяни да седне. Момичето машинално се подчини – не можеше да отмести очи от шокирания професор. Както и Рон. Снейп с отворена уста и кръгли от изненада очи – такова нещо не всеки ден можеш да видиш!
Обаче Снейп бързо се овладя.
- Аз ви подценявах, мис Грейнджър, - каза той с обичайна студенина. – Да, на мен и през ум не можеше да ми мине, че Черният Лорд ще използува толкова старо заклинание! Но всичко съвпада, симптомите са налице. Е, и какво по-нататък? Известно ли ви е, че проклятията на Сет са осем? И че информацията за тяхното неутрализиране е изгубена отдавна? Известно е само това, что пациентът трябва да чуе, илида види, или да докосне нещо точно определено… или да помирише например? Нещо точно определенно, мис Грейнджър!
- Знам… - с уморен глас се съгласи Хърмаяни. – Това е Третото проклятие, сър. Хари е парализиран…
- Къде намерихте тези сведения? – настойчиво попита профессорът. – Такива подробности няма нито в една книга! Уверявам ви, мис Грейнджър, прочел съм всичко в нашата библиотека…
Хърмаяни въздъхна:
- Значи не всичко. Изглежда не сте търсили в резервния фонд.
- Как не, ще се ровя в боклуци! Какво може да има там?
- Папируси.
- Аха! Е, и?.. Какво намерихте конкретно?
Рон, обхванат от странен трепет, гледаше Хърмаяни. А тя се колебаеше.
- Това звучи мног глупаво, сър… - каза тя най-сетне.
- Не се учудвам, - Снейп се подсмихна с ъгълчето на устата си. – По онва време са обичали да се изразяват много двусмслено.
- О не, там всичко е просто. За да се излекува, Хари трябва да види…
- Да, какво именно?
- …най-киселото нещо на света, - с отслабнал глас каза Хърмаяни.
- Какво-какво? – подскочи Рон.
- Нали ви казвах, че звучи много глупаво…
Рон вдигна поглед към Снейп – надяваше се отново да го види с шашнато лице. Но видя само гърба му. Снейп вече стоеше пред етажерката и отново се ровеше във флаконите и бурканите.
- Остроумно, - промърмори той, - остроумно… Така, какво имаме тук? Киселини… Оцет… Цитрусов сок… Кой можеше да се сети? Ако не беше нашата мис Всезнайка…
И изведнъж рязко се обърна:
- Повече не ви задържам. Ще бъдете ли така любезни да се махнете от кабинета?
Хърмаяни кимна, скочи на крака и помъкна Рон към вратата.
- И имате предвид, - извика Снейп подире им, - нищо не обещавам!
- Как мислиш – ще може ли да направи нещо?..
Вече се приближаваха до болничното крило.
- Не знам, Рон… - уморено и печално се отзова Хърмаяни. – Много се надявам. Във всеки случай той явно се увлече, значи има надежда…
- Пък и Ордена на Мерлин, - с ирония добави Рон.
Хърмаяни го погледна с упрек, после се позамисли и се съгласи:
- Да, и това също.
Студентите в коридорра мълчаливо се отдръпваха от пътя им и ги съпровождаха с погледи – едни с недоумение, други с належда… Вратата беше заключена, и Хърмаяни решително почука. Възмутената мадам Помфри изскочи:
- Кой посмя?! А, вие ли сте… Влизайте, къде се загубихте?
- Търсехме…
- Какво, мис Грейнджър? – попита МакГонагол.
Мадам Помфри отново заключи вратата. Без да отговори, Хърмаяни се метна към леглото на Хари. Наложи се Рон да разкаже всичко.
- Най-киселото?.. – повтори мадам Помфри. – Хм… Ще надникна в аптеката, може и да намеряя нещо
Рон и МакГонагол че гледаха в мълчание.
- Вие направихте всичко, каквото можехте, мистър Уизли, - каза директорката. – Благодаря ви и на вас, и на мис Грейнджър.
- Преди всичко на нея… Ако може, помолете мадам Помфри за малко Усилваща отвара. Хърмаяни е едва жива… пък и на мен ще ми дойде добре.
- Да, разбира се! – като почукваше с бастуна, МакГонагол отиде до втората врата. – Попи!
Рон се доближи до леглото на приятеля си.
Чувствуваше страх и непоносима тежест. Беше отсъствувал половин час. Или един? Преди колко време беше излязъл? Кога Хари, сопротивлявайки се на проклятието, едва можа да прошепне: «Няма смисъл… Повикай я тук по-добре… Да поседим тримата, като едно време»?
За изминалото време Хари сякаш бе остарял с много години. Лицо му беше неподвижно, като на мъртвец. Живи бяха само очите, и от време на време потръпваха лицевите мускули. Рон изведнъж разбра, че той се опитва да се усмихне, да успокои Хърмаяни, която, загубила последни сили, вече плачеше неудържимо и с трепереща ръка галеше лицето му. Гърлото на Рон също се стегна и той, стиснал зъби, отново и отново преглъщаше, за да задържи плача в себе си. Хвана ръката на Хари, напипа едва различимия пулс – и изведнъж разбра, че техният приятел продължава да се бори с настъпващата смърт, със всички останали му сили удържа живота в тялото си – защото беше и си оставаше Момчето-Което-Оцеля, и не можеше да се предаде без бой… Рон трепна – мадам Помфри докосна рамото му и и мълчаливо подаде на него и на Хърмаяни две флакончета. Седна на свободния стол, внимателно надяна на Хари очилата и отвори лекарската си чанта. Хърмаяни изхлипа и на един дъх изпи Усилващата отвара, Рон последва примера й. Мадам Помфри все така мълчаливо започна да вади от чантата флакони и бурканчета, показваше ги на Хари и ги прибираше обратно.
- Струваше си да опитам, - с въздишка каза тя на застаналата зад гърба й МакГонагол и затвори чантата. – Значи ще чакаме Снейп…
- Знаеш ли, - замислено каза МакГонагол, - аз ще помоля ония отвън да отидат и да потърсят в нещата си нещо подходящо…
- Едва ли ще намерят, Минерва.
- Разбира се, - въздъхна директорката и тръгна към вратата, но поне ще се разотидат. – Тяхното присъствие много потиска, а да ги изгоня – сърцето не ми дава…
Тя излезе. «Добра идея», - помисли си Рон. МакГонагол скоро се върна и той почти физически почувствува как малко по малко се рассейва обкръжаващата ги като облак печал и тревога. Поолекна му – макар че, изглежда, просто беше подействувала отварата. Хърмаяни също се поободри, изтри сълзите и тихо, с ласкав глас започна да разказва на Хари за своите търсения и за появилата се надежда. И все едно минутите течаха непоносимо бавно. В един момент се появиха Невил Лонгботъм и Луна Лавгуд. Мадам Помфри им позволи да останат, но се съгласи да вземе донесените кесия с лимони и бутилка вкиснато мляко. Също така непреклонно отпрати и сестрата на Рон, която донесе пакетче кисели бонбони.
Рон не изтърпя и изтича до кабинета по отвари. Вратата беше заключена, а от цепнатините излизаше разноцветен дим с остра миризма. Върна се, съобщи обнадеждаващата новина, и в лазарета сякаш стана по-светло. Но мина половин час, мина един… Надеждата отново угасна, а после отново се появи – заедно със Снейп.
- Е, как е нашият умиращ? – студено попита той.
Без да обръща внимание на бесния поглед на Рон, на разстроенното лице на Хърмаяни и недоволния упрек в очите на двете жени, Снейп акуратно затвори вратата, без да бърза прекоси стаята и застана до леглото.
- Нещо зле излгеждате, Потър! - забеляза той и погледна Хари с отвращение.
Рон почувствува, как Хърмаяни с предупреждение стисна ръката му, и сам здраво стисна ръката на приятеля си. Погледът на Хари спря върху лицето на Снейп. Стори ли му се на Рон – или Хари наистина се помръдна?
- Както вече казах, не обещавам нищо, - продължи Снейп, - и, право да ви кажа, много неохотно се захванах с тази задача… Не се тревожете, аз не се надявам, че вие ще оцените моя труд и похабените сили, - с тези думи той бръкна въ втрешния джоб на мантията, - и мога само да храня малко надежда, че все пак ще ми кажете едно «благодаря»…
- Благодаря ви, професоре…
Дрезгавият измъчен шепот прозвуча като удар на гръм.
Ръката на Снейп замря във вътрешния джоб.
- Какво?!
- Благодаря ви… - отново прошепна Хари. – Напълно искрено…
- Но аз още не съм ви показал!
- Няма значение…
Хари с усилие се размърда. Опитваше се да седне! Объркани, приятелите му го подхванаха, без да знаят какво да направят - дали да му помогнат да стане или да го накарат да легне отново… Мадам Помфри решительно направи второто:
- Още сте много слаб, Потър!
Нито тя, нито МакГонагол не погледнаха Снейп, но той даже не забеляза такова невнимание към своята личност. Шокираният израз – втори за деня – се смени с мрачно недоумение. Той бавно извади флакона с результата от своя труд, известо време го погледа, после бясно го запрати на пода. Раздаде се лек взрив, всички трепнаха. Течността, върху чиято повърхност се преливаха цветове на дъгата, засъска и разяде пода.
- Друго от вас не можеше и да се очаква, Потър! – процедил Снейп през зъби, изскочи от лазарета и затръшна вратата.
Когато Хари най-сетне заспа, Рон и Хърмаяни излязоха на пръсти, спогледаха се – и със всички сили хукнаха към изхода. В главите им имаше само една мисъл – да се озоват колкото се може по-далеч, за да не нарушат съня на Хари… Прекосиха двора и спряха в подножието на кулата, на върха на която беше помещението на совите.
- Тук той няма да ни чуе… - задъхан каза Рон. – Тук няма да го събудим
- Сигурен ли си?
Рон кимна. Няколко секунди двамата се гледаха, а после се закискаха така, че коленете им омекнаха. Наложи се да седнат, да се облегнат на стената и да се прегърнат, за да не паднат. От прозорците на кулата с крясъци се разхвърчаха подплашените сови – а Рон и Хърмаяни продължаваха да се смеят.
Утре ще се смее целият Хогвартс, мислеше си Рон, всички, до последния човек, ще се търкалят от смях, когато научат, как Хари Потър се е спасил от смъртоносното проклятие благодарение на най-киселото нещо на света: физиономията на професор Снейп…
<P ID="edit"><FONT class="small"><EM>Редактирано от Georg55 на 25.01.07 20:56.</EM></FONT></P>Редактирано от Georg55 на 25.01.07 20:59.
|
Проклятието на Сет FF
