Глава седма – Хаос, Дракон и Богиня

- И казваш, че най-вече на нас двамата ни е забранено да припарваме до нея, така ли? – заинтригувано попита Ерис, докато се чудеше как да напише писмото до Ордена на Феникса в което им събощаваше, че Сибила заминава на дълго пътуване и не знае колко време ще отсъства.
- Точно това казах. – заяви поне за четвърти път Драко, като едновременно с това отблъскваше опитите на Диана да му издере лицето.
Ерис изпусна едно дълбокомислено “Хм...” и погъделичка носа си с орловото перо, което въртеше вече пета минута без да го ползва. Настъпи мълчание, в което тя надраска една най-обикновена бележка, нави я на руло и я прати на Ордена по бухала, който кротко бе кацнал на рамото й. Драко бе казал, че баща й бе държал ръката си... явно все пак Трелони бе отказала чая... Ккаво ли можеше да е това, което не биваше да се разкрива на никой?
***
Половин час по-късно тя, Драко и Диана разглеждаха бъдещото си жилище, когато в него нахлуха Блейз Цабини и Падма Патил, и двамата задъхани и с вдигнати магически пръчки. Те се ошашавиха като видяха не Сибила Трелони, ами Драко и Ерис, и това им отвличане на вниманието им костваше много. Секунда по-късно двамата лежаха зашеметени на пода.
- Защо и него? – попита заинтригувано Диана, която изобщо не се бе смутила от събитията.
- Рано е да се издаваме. – обясни баща й, гледайки замислено немърдащите тела. – Добре де, как пък точно той... о! – на лицето му проблясна самодоволна усмивка, типична за Малфойевци. – Мисля, че се сещам...
- И аз. – прекъсна го меко Ерис и насочвайки пръчката си към Цабини, изрече лениво: - Енервате!
Блейз се изправи на крака и поотупа шикозната си мантия, все едно нищо не е станало.
- Надявам се да сте ме изтръгнали от съня рано, тая може да се събуди... – заяви той префърцунено.
- Не бъди неблагодарен. – сряза го Драко, рефлексивно притискайки леко Диана до себе си, все едно Цабини се канеше да я изяде. – Защо дотърчахте вие? – и след кратък размисъл додаде: - И защо изобщо дотърчахте?
- Черният Лорд явно не споделя много-много с вас, а? – изхили се Блейз, но очите му стрелнаха злобно малкото момиченце. – Когато някой от Ордена изпрати такова съобщение то е зов за помощ и...
- ... и това още не си го съобщил на баща ми. – сряза го Ерис, неприкривайки откритата си неприязън. – Не се надувай, балончо, винаги някой ще си намери игла да те боцне.
Диана и Драко се закискаха, а Блейз се нацупи, очевидно засрамен. Ерис продължи делово:
- А сега вземай тая патица, свести я някъде далече от тук, направи й магия за забрава и кажете на Ордена, че Трелони наистина е заминала, явно забраяйки, че ползвате таен код. А сега – чупка!
Цабини я изгледа, бърчейки нос, но послушно омагьоса тялото на Падма и я понесе нанякъде.
***
Все още озлобен и ядосан от предсказаното, Воледомор стоеше в покоите си и упорито разглеждаше линиите на ръката си. В ума му постоянно изникваха думите на пророчицата, тормозеха го като досадни мухи и не му даваха мира. Как бе възможно, как, как, как... Но знаеше, че това е истината. Нямаше нужда от легилимантика, за да го разбере. Въпреки че като ученик не бе записвал пророкуване той знаеше основните принципи, въпреки че ги беше позабравил. Всичко останало беше повече и от вярно... Лордът вдигна мъртвешкобледата си ръка и едва ли не я допря до носа си, разглеждайки едвам забележимата, миниатюрна линийка, започваща някъде под показалеца му. Надарен с изключително зрение и вече едва ли не свикнал да се вглежда в нея на Волдемор все му се струваше, че линията става все по-ясна и по-ясна, а това го плашеше. Ако някой от неговите подчинени разбереше... Лордът бе обречен. За миг си помисли какъв ли хаос щеше да настъпи... Изведнъж в ума му изникна една забавна мисъл, която разсея тревогите му както силен вятър раздухва мъглата. Мъничката Диана, заела неговия престол командва магьосническия свят... Представи си и физиономията на Белатрикс, която бе меко казано шокирана, представи си и гордите изражения на дъщеря му и нейния съпруг, предоволни от мъничката си дъщеричка...
До края на деня се чувстваше необикновено добре и когато малко преди да заспи погледна отново ръката си, линията, която го плашеше толкова много, едвам се забелязваше... дори от неговото набито око.
***
- Ставай, Бела, ставай!
Някой я ръчкаше и я дърпаше припряно. Белатрикс замахна напосоки с ръка.
- Остави ме!
- Ставай, Бела, Лордът вика всички ни!
Родолфус, който обикновено можеше да се причисли към “благите” смъртожадни сега се чувстваше изключително ядосан. За щастие, думи като “Черния Лорд” или “Лордът” лесно будеха неговата Бела и в момента тя вече бе почти облечена и бърбореше развълнувано.
- Ама защо? Какво е станало? Добри или лоши новини? – редеше тя въпрос след въпрос.
- Стига, ще те заболят устата. – порица я Долохов, който ги настигна по коридора.
Тримата влетяха в покоите на Волдемор – по изключение, без да почукат – но за щастие бяха едни от първите. В стаята бяха само семейство Джъгсън – Брут Младши и Карен, както и двамата Малфой, като този път Драко държеше Диана. Белатрикс някак подразнено си помисли, че обществото на смъртожадните се бе превърнало в свърталище на жестоки брачни двойки. И с тези влюбени погледи, които си разменяха Алунда Бейд и Джон Парсънс...
Когато се събраха всички смъртожадни Волдемор стана от престола си и спря погледа на всеки един от тях. Мнозина потръпнаха, особено по-новите “в занаята”. Победоносният огън в червените очи на Лорда не остана скрит за никой. Най-накрая Волдемор заговори:
- Смъртожадни... вярвате ли в мен?
Този въпрос бе много необичаен, но все пак едно силно хорово “Да!” се понесе из стаята.
- А вярвате ли в предсказания? – тихо, ала ясно попита Лордът и огънят в очите му забушува като горски пожар.
- Накъде биеш? – безцеремонно го попита Ерис, вдигнала една от тънките си черни вежди в недоумение.
Лордът я стрелна с недоволен поглед, но все пак заяви, по-скоро на множеството, а не на дъщеря си:
- Сибила Трелони се оказва много полезна пленница....

Лордът отдавна бе буден, когато августовското слънце се показа иззад хоризонта и огря стаята в червеникава светлина и топлина. Волдемор нямаше обаче никакво намерение да се любува на пейзажите. Неговият ум винаги бе зает с въпроси, стоящи далече от такива сантиментални глупости. Нетърпелив да научи още нещо от пророчицата, той стана и се запъти към стаята й. Както винаги остана доволен от непреодолимия, животински ужас, който всяваше у Сибила Трелони. Тя кимна с глава, колкото й позволяваше изтръпналия врат и попита плачливо:
- Какво искате от мен? Защо ме държите тук?
Лордът положи големи усилия, за да не се изсмее на невероятно простовата и чалната физиономия на жената. Вместо това заяви:
- Знаете добре защо сте тук. Вашата дарба ни е необходима и може би жалкият ви живот ще бъде пощаден, ако се постараете. Трябва да призная, че една част от вашето предсказание успя да ме... впечатли... мисля, че не е много вярно.
- За...
- Няма значение. – сряза я Волдемор и запремята магическата си пръчка между паякообразните си пръсти. – Важното е, че искам да науча още...

Лордът прекъсна разказа си и пусна една зловеща усмивка.
- Трябва да призная, че се... учудих... когато глупавата жена без да иска докосна магическата й пръчка. Не знам дали се е преструвала или не, но това, което ми съобщи, е наистина удивително... – той вдигна победоносно глава.
Ерис не разбра откъде баща й измъкна каменния мислоем, но вече се досещаше, какво ще става. Тя се наведе към Диана и й прошепна: “Сега ще гледаме кино. Шшшшт...” и момиченцето се изкиска тихичко.
Драко познаваше тази процедура... нали Ерис често вадеше спомени от нея – а и от него – за Диана. В подобния на сапунен мехур сивата мъгла постепено се разсея и позната фигура на Сибила Трелони се очерта ясно. Тя гледаше някъде в далечината и говореше със странен, дрезгав глас:
- И времето ще се обърне за двама, които служат на Смъртта... Хаос и Дракон ще преминат през векове и времена, Хаос и Дракон ще пътуват по времето както доскоро са пътували по материалните пътища... И Смъртта ще стане неуязвима и ще покрие с крилото си много, защото Хаос и Дракон ще прекършат Воля, за да се доберат до Власт, но Власт е за Смъртта, която е нетърпелива... Ала божествена лолджийка, не е божествена ловджийка, ще бъде жертвана... защото Удар ще убие божествената ловджийка, не е божествена ловджийка... И когато Смъртта вземе Власт, Разрухата ще трябва да умре... и Красавец ще иска да отмъсти за Разрухата, но и той ще я последва във вечен сън...
Сибила Трелони се сгърчи като в предсмъртна конвулсия. Сивата мъгла отново скри тялото й и балонът изчезна. Единствена Ерис изглеждаше потресена, другите по-скоро бяха объркани, а един-двама бяха готови да се разсмеят.
Драко забеляза, че Ерис сякаш не е на себе си. Беше бяла като платно, нещо не чак толкова обичайно за нея. Той хвана ръката й и установи, че е леденостудена. Нямаше време за приказки, защото Лордът насочи вниманието си именно към тях и по-специално: към дъщеря си.
- Виждам, Ерис, че пророчеството ти е направило силно впечатление.
- Как? – попита тя и с този си въпрос успя да шокира абсолютно всеки, дори и самия си баща.
- Какво как? – попита недоволно Волдемор – ядоса се, защото не беше разбрал пророчеството.
Внезапно в главата му зазвуча гласът на Ерис:
“Отпрати всички... Абсолютно всички... ще ти кажа.”
Лордът не чакаше втора покана. Когато вратата се хлопна зад последния човек и стъпките заглъхнаха Ерис заговори с леко пресипнал глас:
- Ти ще пратиш мен и Драко някъде из времето да търсим нещо, чийто име буквално означава “власт”. Явно няма да го намерим ведвага, а ще търсим в различни времена и епохи, ако съм разбрала добре. Ще трябва да убием някой, чийто име означава “воля”, явно той е пазителят на нещото, което ти искаш... То ще ти даде абсолютна власт... което е малко странно, но сега не ми се спори. Колкото до божествената ловджийка... – Ерис се запъна.
- Какво за нея? – подкани я нетърпеливо Лордът.
Ерис с усилие се стърпя да овладее емоциите си и обясни:
- Богинята на лова се е наричала Диана... но има нещо, което не разбирам: “божествената ловджийка, не е божествената ловджийка”... явно ще е Диана и няма да е Диана... оф, даже и на мен ми стана объркано. После ще мисля за това. Следващата част... да, когато се сдобиеш с това нещо, чието име буквално значи “власт” някой ще трябва да умре... някой, който име значи “разруха”...
- Хари Потър. – прошепна Волдемор и пръстите на ръката му се присвиха, все едно вече държи нещото, което ще убие Хари Потър.
- Да... – провлачи Ерис. – И та някой ще се опита да отмъсти за него... ама и него ще убиеш... е, честито! – сепна се тя, все дено излезе от някакъв транс и даже се усмихна. – Ще се оттървем от Потър. Крайно време беше.
- Съгласен съм. – пак така сепнато отвърна Лордът. – Напомни ми да оставим жива бедната женица. Е, свободна си...
- Чакай малко! – вдигна ръка Ерис като полицай на кръстовище без сфетофар. – Ясно е, че пак ще ида с Драко да ти вършим мръсната работа, вярно, този път ще се лашкаме из времето, но... я ми кажи, мило татетце, как ще се разберем с местните ако трябва да ти дирим тая власт примерно в древен Рим? – завърши тя крайно язвително.
Лордът помисли малко и отсече сякаш високомерно:
- Ти научи латински, а Драко да научи гръцки. Свободна си.
- Ами ако попаднем в Индия?
- Свободна си...
- Но...
- ВЪН! – кресна Лордът и запрати едно “Киде!” по дъщеря си, която яростно напусна стаята, затръшвайки вратите.
***
Белатрикс и Родолфус тъкмо обсъждаха невероятното предсказание, когато на вратата се почука. Двамата едновременно извикаха “Влез!” и в стаята се вмъкна Ерис, която за крайно учудване носеше и Диана.
- Здравейте, Бела, Родолфус... – заяви Ерис някак плахо и додаде: - Руди, може ли да ти отнема Бела за мъничко?
- О, разбира се. – уклончиво се съгласи Лестрандж. – И без това отивах да хапна.
Настана мълчание, докато стъпките му утихнаха по коридора. Най-сетне, когато тишината стана подтискаща, Диана се обади:
- Здравей, лельо.
- Здравей, Диди. – усмихна се мило Белатрикс, отлично осъзнавайки, че съсипва с гръм и трясък едни от най-твърдите си принципи. – Дай да те прегърна.
- Всъщност, точно за това съм дошла. – заяви Ерис, подвайки й момиченцето. – С Драко бихме искали да... а-а-а... поговорим и... та чудех се дали може да ти я оставя за малко?
- Щом трябва. – вдигна рамене Белатрикс. – Хайде, Диди, ела пак да преговорим съзвездията... – заяви тя, защото навън вече се бе стъмнило, а и Ерис явно бързаше.
Ерис им се усмихна и забърза към стаята, където я чакаше Драко. Като я видя, че се връща сама, той въздъхна:
- Значи си решила...
- Естествено! – възкликна Ерис и се тръшна на леглото, придърпвайки Драко в скута си, и започна да го милва. – Имам някакво досадно чувство, че Бела ще се справи мъничко по-добре от баща ми. Нали знаеш, от толкова години не е гледал деца и е загубил тренинг...
Двамата се захилиха.
- Чакай малко, Бела също не е гледала много-много деца. – обади се подозрително Драко, но като срещна категоричният поглед на съпругата си, додаде бързо: - Добре де, не се пали... Бела знае ли, че с Диди ще се гледат повече време, отколкото предполагат…?
- Не. – заяви бързо Ерис и поруменя. – За сега знаем само двамата... не искам да се раздухва предварително... плюс това Бела ще научи малко преди да тръгнем и това ще я постави пред свършен факт... иначе не искам да се караме предварително... Малко е гадничко спрямо нея, но по-добър кандидат не се намери. Пък и тя й е леля в края на краищата!
- Какво стана с въпроса по разбирането с пазача на Власт, или каквото и да беше там...
- Ох... – изпъшка неопределено Ерис и за миг така се разсея, че без да иска бръкна в окото на Драко, но викът му на негодуване и болка бързо я върна в реалността и тя продължи да говори, все едно нищо не се е случило: - Не знам... баща ми казва всеки от нас да научи по един език, но това не е чак толкова добра идея... език се учи трудно...
- Не можем ли да помолим Снейп да ни помогне? – предложи Драко, разтърквайки окото си.
Ерис се пооживи.
- Знаеш ли, прав си! Не е късно, ще ида още сега да го попитам... а ти иди за Диана...
- Хубаво.
Още в началото на коридора двамата се разделиха. Снейп живееше в далечна уединена стая и почти никой, освен Лордът не се виждаше с него. Когато потропа на вратата Ерис се молеше бившият й учител по отвари да не е изфучал пак по някоя задача или да търси състваки за отварите си. Зарадва се, когато чу, макар и раздразнено, познатият й глас да казва “Влез!”. Тя внимателно се вмъкна вътре. Снейп беше проснал на бюрото си някакъв лунен календар и недоволно си мърмореше нещо, пресмятайки сякаш безкрайни числа. Все пак той заряза всичко и се втренчи в Ерис – рядко му се отдавеше “възможността” да има посетители.
Той забеляза, че тя не запечата съзнанието си. Явно нямаше какво да крие и бе дошла с чисти намерения. Отказа се да човърка съзнанието й и измагьоса един стол. Тя се настани на него и заяви:
- Добър вечер, Снейп. Днес не ви забелязах на събирането...
- Не се тревожи, присъствах. – заяви хладно той и додаде, сякаш прочел мислите й: - Подразбрах доста неща... а ти за какво всъщност си дошла?
- Ами... тъй като с Драко ще се лашкаме напред-назад във времето решихме, че може би трябва да търсим това нещо – каквото й да е то – не само на острова и...
- Аха, ясно. Не знаете как ще се разберете с местното население.
- Да. И щях да ви помоля...
- Да ви кажа дали има отвара, с която бързо и лесно да научите няколко езика?
- Знаете ли, защо прсто не ми разглеждате съзнанието, пък аз ще си кротувам? – леко подразнено го прекъсна Ерис. – Да, дойдох да ви попитам именно за това.
Снейп се подсмихна криво и се облегна на стола си, сключвайки пръсти в скута си. Дълго време и двамата мълчаха. Най-накрая бившият преподавател по отвари се обади:
- Мислех, че знаеш тази отвара.
- Напротив. – възрази Ерис. – Ако знаех нямаше да ви питам.
За нейна изненада Снейп се изсмя.
- Винаги съм си мислел, че я пиеше в ученическите си години. Резултатите ти не падаха под сто и двадесет процента...
- Не съм пиела никава отвара. – подразнено заяви Ерис. – Слушах в часовете и си водех подробни записки.
- Онази мъгълокръвна Грейнджър също го правеше. – напомни Снейп. – Но винаги оставаше зад теб...
- Вижте, Снейп, с удоволствие ще намина някой път да си поприказваме за миналото на чаша чай, но сега това е последното, което ни е нужно. Кажете ми има ли такава отвара и ако има – какво е нужно за нея.
- Има такава отвара. – нацупено поясни Снейп. – Но има и странични последици като главоболие...
- Е, ще пия една обезболяваща отвара. – подсмихна се Ерис.
- He може. – вече сериозно поясни мъжът. – двете отвари не бива да се смесват, особено в стомаха на човек, иначе от него ще остане само една желирана каша. Главоболието минава само, за около един час...
- A това не е проблем. Продължавайте.
Снейп въздъхна и обясни набързо отварата, нейното правилон консумиране и някои други странични ефекти.
***
Петнадесет минути по-късно Ерис затръшна вратата на спалнята си. Странно, вътре нямаше никой... или...
- БАУ! – извика познат глас и нечий силни ръце я сграбчиха и я повалиха на леглото.
- Драко! – извика Ерис, смеейки се и едновременно с това мъчейки се да се измъкне от силната му хватка. – Къде е Диана?
- Улисали са се в съзвездията. Леля Бела каза, че ще я донесе малко по-късно… разкажи ми сега какво каза Снейп.
- Нищо особено. – Ерис освободи едната си ръка и махна с нея в пренебрежителен жест. – Ще ни цепят главите около един час, и не, не може да пием обезболяваща отвара, защото Диана ще остане при Бела и Родолфус завинаги, а това не е чак толкова препоръчително… А, да, докато с милия Сивиръс си бъбрихме за отварички изникна въпроса как ще се лашкаме с теб из времето… обикновен времевърт няма да свърши работа, та ние ще си имаме работа с векове… - Ерис потръпна и додаде: - Не искам и да си помислям за хилядолетия…
- А как изглежда това, което ще търсим? – полюбопитства Драко нехайно.
Двамата се спогледаха, едва сега осъзнали колко тежка ще е задачата им. Ерис се изправи рязко и занарежда на глас предсказанието:
- Времето ще се обърне за двама, които служат на Смъртта… добре, това сме ние, ясно е вече… Хаос и Дракон, бла-бла-бла… после… ах, как беше после? А, да – Хаос и Дракон ще превършат Воля, за да се доберат до власт… Добре, ще търсим някой, чието име буквално значи “воля”… хм, ще трябва да научим тази и още няколко думички на възможно най-много езици… По-нататък: Власт е за Смъртта, която е нетърпелива… да, ще го дадем т`ва нещо на баща ми, който просто го сърбят ръцете за още власт, въпреки че не виждам колко повече иска от това, станал е алчен… И после…
- Какво има? – полюбопитства Драко, видайки, че Ерис отново пребледнява и се запъва.
- Божествена ловджийка, не е божествена ловджийка ще бъде жертвана… - прошепна младата жена и рамeнете й се разтресоха.
Драко се изправи мълниеносно и я притисна в прегръдките си, но това не им помогна особено… Божествена ловджийка, не е божествена ловджийка… Двамата обожаваха дъщеря си, но все пак не вярваха в богове и подобни работи… Диана трябваше да бъде пожертвана за нещо, в имато на цел, която сега им се струваше глупава и ненужна… Но дали удар щеше да погуби единствената им прескъпа дъщеря или човек, чийто име значеше това?
- Поне Потли ще гушне маргаритките. – промълви Драко в отчаян опит да разсее натежалата като олово тишина.
- М-м-м… и какъв е смисълът? – язвително го сряза Ерис. – По-добре да го оставим да си живурка нещастния животец, но поне да не се лишаваме от нашето дяволче… - Ерис се поразмърда, все едно бе обзета от някаква идея, но пак се облегна на рамото на Драко. – Кой ли ще е този красавец, който ще отмъщава за Потър?
- Не знам... и не ме интересува. – заяви Драко – при все, че малко излъга.
Точно тогава на вратата се потропа и Белатрикс донесе Диана. Двете си кискаха нещо и не обясниха причината, когато Ерис ги попита. Като видяха своето момиченце усмихнато двамата Малфой почувстваха някакъв стегнат обръч, който сви сърцата им в желязната си прегръдка и охлади желанието им за предстоящата мисия. Все пак се овладяха и все едно нищо не се е случило поеха Диана от ръцете на леля й.
- Хей, вие двете явно много се забавлявате, а? – подметна засмяно Драко и целуна дъщеричката си по челото.
Диана се закиска доволно и Белатрикс също не си позволи да отговори, само се усмихна на тримата и излезе от стаята. Дългата й, вече леко изсветляла коса им махна за довиждане преди да се хлопне вратата.
***
Минаха три седмици от паметното пророчество на Сибила Трелони. Смъртожадните, начело с Волдемор сякаш бяха забравили всичко, което се бе случило онзи ден, въпреки че Белатрикс и Родолфус поеха много от грижите за Диана, докато родителите й пиеха отварата за помнене и учеха най-различни езици – древни и по-нови.
Ерис тъкмо се канеше да продължи да изучава древните египетски йероглифи, защото главоболието й бе минало, и през прозореца на стаята влетя врана, склещила в човката си малко листче пергамент. Младата жена настани птицата в празния кафез до вратата и любопитно разтвори пергамента.
Елада липсва на атиняните, тъгуващи за елинизацията. Вече Ерос добива новините, Артемида гони агнетата. Благодаря, любезна.
Ерис се изсмя гласно на тази наглед безсмислена бележка. Седна на бюрото и след десетина секунди пред нея пишеше: “Елате веднага. Б. Л.”. Младата жена се замисли. Защо ли Бела ги викаше?
- Драконе! – извика Ерис. – Готви се, викат ни.
- Къде? – обади се гласът на Драко някъде иззад завеската от висулки и след секунда се появи и самият той(въпреки, че зад ухото му все още бяха закачени още няколко – едва ли по негово желание). – Какво е станало?
- Не знам. Бела каза да отидем веднага. Хайде, вземи Диана и да вървим. Имам някакво предчувствие за това.
Драко се усмихна и отиде до стаята, която Диана ползваше за своя детска. Предчувствията на Ерис рядко ги насочваха в грешната посока, а това все по-често се забелязваше и у Диана. Когато Драко й каза, че трябва да отидат за малко до щаба на смъртожадните, тя просто кимна мълчаливо и по обичай протегна ръчички, за да ги обвие около врата на баща си. Двамата често се шегуваха, че малкото момиченце е като някоя панда.
Секунди по-късно вече тропаха по до болка познатите тежки врати. Този път отвори Родолфус. Физиономията му беше мрачна, но той се усмихна любезно на малката внучка на Волдемор и нейните родители. Все така мълчаливо влязоха в покоите на Лорда, където ги чакаха самият Волдемор и крайно нацупената Белатрикс, която нервно си играеше с един тънък кичур коса и за крайно учудване на новодошлите стрелваше с недоволенни погледи Лорда. Той пък сякаш изобщо не я забелязваше.
- Дядо! – извика Диана без да се замисля.
Ерис, Драко, Белатрикс и Родолфус едновремено се закашляха дълго и продължително, за да прикрият напушилия ги смях, а Волдемор се нацупи, все едно бяха тикнали под носа му развалено сирене. Той въздъхна някак ядосано и с неимоверни усилия заговори с обичайния си, мистичен и съскащ глас:
- Мисля, че изгубихме достатъчно време и е крайно време Хаос и Дракон да тръгват по определения им път...
- И как ще пътуваме? – язвително се изсмя Ерис. – Не виждам автобусна спирка... или ще си извикаме такси?
Драко наведе глава, все едно в знак на съгласие, но всъщност само прикри усмивката си, появила се на лицето му при споменаването на думата такси. Изненада се, че още помни това.
_________________