Глава шеста – Последното предсказание

Тъкмо се мъчеше да си спомни какво бе станало преди да го извадят от реката, когато в стаята му влезе млада жена на не повече от двадесет години. Хари забеляза, че беше хубавичка – дълга коса с цвят на оранжеви есенни листа, кафеви изразителни очи, миловидно лице с приятен за очите лек загар.
- Здравей. – поздрави го непознатата с тих и спокоен глас, който по-скоро пееше, и се настани на края на леглото му. – Как си?
- Ъм... – бе единственото, с което Хари успя да опише състоянието си.
- Ясно. – усмихна му се жената и го стресна малко, като му подаде ръка. – Аз съм Ферин.
- Ами... хубаво.
- Ами ти? – полюбопитства Ферин.
Хари наклони глава унило.
- Не помня.
***
Ферин изобщо не се смути. Ако този човек бе преживял нещо разтърсващо съвсем нормално бе да получи лека амнезия. Тя се зарадва, че той също е магьосник (позна по дрехите), защото в цялото им селце тя единствена бе подобна нему и си прекарваше доста скучно, защото бе мъгълородена и не можеше да обсъжда с родителите си магьосническия свят по простата причина, че те можеха само да я слушат, да кимат с глава и да си мърморят нещо под нос. “Чудесно! Ето някой, който да ми опресни отпуската!” – зарадва се младата жена. Тази й мечта бързо се стопи – непознатият бе като ударен от гръм когато разбра, че е магьосник. Все пак успя да преодолее някак тази новина и разговорът им като че ли не течеше хубаво. Ферин му обясни надълго и нашироко какво бе станало, след като бяха извадили странника от реката. И тъй като й омръзна да го изненадва му измисли и име – само на първо време, докато той си възвърне паметта.
- Ривър. – повтори Хари. – Хубаво.
Той като че ли нямаше желание за разговор, каза си Ферин. Сбогува се набързо с него и излезе.
Хари учудено гледаше вратата. “Какво направих?” – запита се той.
***
Шон стоеше затворен в стаята си и сълзите си стичаха по лицето му. Татко му, неговият прескъп татко... Майка му не бе казала, че е мъртъв, но това “не е сред нас” звучеше достатъчно страшно. Кой знае защо Шон се сети за онази Диана в книжарничката. Сърцето му спря за миг когато осъзна, че дори с татко си не може да се похвали. Обхвана го яд и Шон изрита шкафчето си, но не се случи нищо, освен че то се разклати и палеца на крака му затуптя болезнено. В този миг влезе майка му.
- Шон... как си миличък? – попита тя тихо с глас, от който сякаш струеше болка и мъка.
Шон не отговори, само зарови лицето си във възглавницата и се разрида неутешимо.
***
Ерис затвори вратата и се обърна към баща си.
- Викал си ме. – заяви безизразно тя.
- Да. – потвърди той и изпусна неопределена въздишка. – Ерис, след като имението Малфой бе нападнато, за вас няма да е безопасно да се върнете да живеете там. Навярно и щабът не е най-подходящото място за отглеждане на дете.
- Така е. – безизразно заяви Ерис и се втренчи в баща си. – Я не увъртай, казвай какво има.
- Тъкмо това щях да правя. – подразни се Лордът и несъзнателно стисна магическата си пръчка. – С твоето съгласие бих изпратил Опаш на разузнаване.
- Сред плъховете ли? – прозря Ерис и неволно се усмихна. – Навярно ще ги разпита за някоя постройчица, където да можем да живеем с Драко и Диана.
- Точно така. – сурово отсече Волдемор. – Сега твоето мнение е важното.
- Изпрати го. – вдигна рамене Ерис. – Няма лошо... освен с неговия миши мозък да не се обърка и да вземат да го заловят. Сега, когато ни разконспирираха с Драко целият Орден сигурно е настървен да души наоколо... Впрочем, какво става с...
- Довечера ще дойде да остави пресни новини. – лаконично заяви Лордът, усетил какво се върти в главата на дъщеря му. – Ти явно още му нямаш доверие?
- Нима си личи? – озъби се Ерис.
- О, да, абсолютно... – въздъхна Волдемор и прибави на висок глас. – Знаеш, че уважавам твоето мнение, но за сега не можем да си позволим лукса да пратим някой друг и ти знаеш това много добре.
- Можеше да изпратите друг още в началото. – скръсти ръце Ерис. – Защо него всъщност? Никой не ме осведоми с тази информация... даже и Бела.
- По този повод Бела си мълчи по мое нареждане. – сухо отвърна Лордът. – Както и всички останали. Вярвам обаче, че преди да настане време да ти кажа ще се досетиш сама.
- Но той е станал невероятен наивник! – извика Ерис. – И освен това за малко власт или пък пари ще мине и на страната на бебетата-войни, ако се появят такива! И... – тя млъкна и видя тържествуващия поглед на баща си.
Разбра и простотата на решението я удари в главата и то така, че чак я замая. Тя се засмя ледено и заяви:
- Картинката се изясни.
- Чудесно! – иронично подхвърли баща й. – Знаех си, че ще се сетиш. А сега си свободна и прати Опаш при мен.
***
Беше мрачно. Мрачно и мокро. И зловещо, много зловещо. Дъждът се сипеше като из ведро, но никой не си и помисляше да си тръгва преди края. По лицата на мнозина се стичаха сълзи, а нейните очи вече я боляха от плач. Гърмежите пригласяха на фучащия вятър, който сякаш само чакаше хората да се разотидат, за да се заеме с новата си плячка. “Но долу си на сигурно място. Земята ще те пази.” – помисли си Джини и метна пореден поглед на надгробната плоча. По дяволите, тя не трябваше да е такава! И надписа трябваше да гласи друго. И снимката трябваше да е различна. И разликата между датата на раждане и датата на смъртта не трябваше избощо да е толкова малка! А тя наистина беше много малка – Дийн Томас бе убит и то едва на двадесет и две години.
- Животът едва започваше за него... – изхлипа професор Макгонъгол и шумно си издуха носа във вече мърлявата червена кърпичка с избродирани “М. М.”. Другите сякаш изгаряха да последват примера й.
Дъждът се усили. Макар и много гузно, членовете на Ордена започнаха да се изнизват. Само Джини остана неподвижна и по очите й се стичаха като мънички реки дъждовните капки, примесени с мънички реки от сълзи. В пристъп на гняв момичето скъса тънката сребърна верижка, която висеше на врата й и я запокити по прясната купчина пръст, известяваща къде почива в мир Дийн Томас. “В мир, друг път! Той няма да почива в мир, докато не отмъстя за него, дори да е последното нещо, което ще направя!” – зарече се Джини.
- Джини... хайде. – Хърмаяни я прегърна през раменете и я дръпна назад, защото дъждът се превърна в ситна градушка.
- Да... ей сега идвам. Само малко. – обаща червенокоската и по-скоро усети, отколкото чу, че Хърмаяни и Рон се магипортираха.
Те си бяха добре... имаха се един-друг, обичаха се, бяха си живи и здрави... сигурно скоро щяха дори да се оженят. Проблесна ярка светкавица и напомни на Джини, че бе обещала да се върне малко след тях.
***
Блесна ослепителна зелена светлина и Хари извика в съня си. Собственият му крясък го събуди и разсъни. Целият трепереше и се обливаше в студена пот. Вече трета седмица сънуваше един и същи кошмар и всеки път се будеше от него. След около пет минути при него влезе Ферин, чиято сънена и отегчена физионония нямаше как да бъде прикрита. Още преди да каже нещо, Хари вдигна ръка и заяви троснато:
- Нали ти казах, че няма нужда да идваш. Вече едва ли не свикнах.
Не знаеше защо, но много се дразнеше от прекомерните грижи, които му оказваше младата жена. Държеше се с него като малко и беззащитно новородено. Ферин отвори уста да каже нещо, но я затвори унило и като смънка “Лека нощ.” излезе. Хари се тръшна вързу възгланицата и загриза нервно крайчето й. Струваше му се, че Ферин криеше нещо от него. Тя не го пускаше да излиза, не го бе запознала с никой друг, дори не се бе виждал с Джошуа и Джим... това го ядосваше. Имаше адски досадното чувство, че е забравил нещо някъде и трябва да се върне при него... Вече си бе спомнил почти всичко, само дето още не можеше са си спомни името и историята си. Струваше му се, че някъде има много близки хора, които го чакат и въпреки че не бе сигурен в това го загриза съвестта. Постепенно се унесе и заспа...
Змия с полу-човешко лице се плъзгаше покрай странна статуя на магьосник, вещица, кентавър и домашно духче...Негов познат на име Седрик Дигъри се просна мъртъв на земята и покрай трупа му се вдигнаха облачета прахоляк... Някаква усмихната лечителка дойде при него и му съобщи, че има момченце... малко момче на име Шон го питаше защо звездите и луната не падат от небето... той вдигна глава, за да ги погледне, но луната бе разцепена от мълниевиден белег, който проблесна с ослепителна зелена светлина...
Викът му беше друг. Не вик на ужас и паника – вик на щастие.
- Сетих се!
Докато все още бе в еуфория, че се е сетил толкова много, изпита злорадство, че Ферин не доприпка веднага при него. Явно му се сърдеше и Хари не можеше да я вини – просто не искаше, нямаше нужда от повече глезене. Той дръзко отметна завивките си и навлече халата. Този път не отиде до тоалетната, а дръзко се запъти към кухнята.
Джим вдигна глава от сутрешния вестник за да види познатата фигура, принадлежаща на Ривър Уотър да влиза в кухнята с някаква щастлива физиономия. Той направо си грееше.
- Здравей, Ривър. – поздрави го. – Отдавна не сме се виждали. Как си?
Хари не се сдържа и му се ухили.
- Добре съм, Джим, благодаря ти. Много повече от добре.
- Слава Богу! – въздъхна възрастният мъж и му наля кафе. – Знаеш ли, вчера се карахме с Ферин – имаш ли идея защо не те пуска навън?
- Мисля, че да. – заяви Хари и отпи от кафето. – Преди малко си спомних. Вече знам кой съм. Името ми не е Ривър Уотър, казвам се Хари Потър, имам си чудесна съпруга Сюзан и малко момче на три години, което се казва Шон.
- Хари... – Джим пребледня, но усмивката му не помръкна. – Онзи Хари Потър? Виж ти... е, радвам се за теб. Сюзан сигурно се притеснява вече...
- Аха. – съгласи се разпалено Хари. – Виж, Джим, може да не ти прозвучи приятно, но трябва да ми помогнеш да се измъкна. Не знам защо, но Ферин не дава и дума за това...
- Да, ще речеш, че иска да се омъжи за теб. – пошегува се Джим.
- Татко!
Ферин стоеше на вратата и местеше ядосан поглед от Ривър към баща си. Знаеше, че Ривър иска да се махне от нея, и вече бе намерила доказателство, че тя единствена иска да го задържи тук. Отлично знаеше, че той изобщо не е Ривър, още по-малко Уотър. Откакто бе загубила връзка с Тиодор поради някаква негова много важна работа се чувстваше празна и обидена. Той не й пишеше, но знаеше, че му е простено – тя просто го обожаваше. Тя също не му пишеше – страхуваше се да не я зареже, ако писмото стане твърде сантиментално. Усещаше, че едва ли е в интерес за него... той можеше да има едва ли не всякоя...

Все едно нищо не се бе случило, той отметна меките чаршафи и невъзмутимо започна да се облича. Ферин го наблюдаваше мълчаливо, обглегната на лакът, и се чудеше защо в момента той й изглежда малко чалнат.
- Какво правиш? – попита тя.
Ядоса се. Сякаш не беше очевидно.
- Трябва да тръгвам. – нагло се усмихна Тиодор Нот и продължи да си търси ризата.
- Много ти отива да се усмихваш. – заяви Ферин и протегна ръката си. – Защо не останеш още...
- Трябва да тръгвам. – повтори троснато Тиодор и продължи да си търси ризата, очевидно изнервен. – Освен това нямам повод да се усмихвам, виждала ли си...
- Това ли търсиш?
Натъжи се, че видя само раздразнение. Почувства се използвана. Той се протегна да си вземе така желаната риза, но тя я дръпна настрани и вдигна вежди в очакване. Раздразнението му понамаля, но той изсумтя покрай ухото й и все пак успя да си вземе ризата и я навлече бързо, все едно се страхуваше да стои още дълго без нея.
- Защо бързаш? Можем да се повъргаляме още малко, неделя е... – измърка Ферин в отчаян опит да го позадържи още малко и махна с ръка към празното пространство на леглото до себе си.
- Имам важна работа...
- Която е...
- Важна!

Хари усети, че е назрял моментът всичко да се реши. Той се изправи и заговори гневно...
***
- Да... да, хубаво... отлично... да... нима... о, добре тогава... е, ще се оправим... не, не искам... казах, че не искам... добре де, пратете го... защо настоява толкова... о, нима... имам му доверие... няма значение, продължавай... да... не... да, да... и...
Шон се чудеше какъв ще е този телефонен разговор, който майка му водеше вече трети час, четиридесет и сема минута и десета секунда, както бе засякъл. Обожаваше да измерва всякакви неща, като се почне от това за колко време ще обиколи къщата и като се свърши с колко време майка му приказва по телефона, но това вече беше прекалено. Когато най-сетне стрелките на часовника му се плъзгаха вече в четвъртия час и втората минута майка му затвори и въздъхна.
- Шон... – заяви тъжно тя. – искаш ли да се разходим?
Въпросът му се стори странен – точно за тях не бе безопасно да се разхождат току-така, но все пак кимна мълчаливо и отиде в стаята си, за да се преоблече.
Сюзан стоеше на стола на Хари в кухнята и се чудеш ес какво бяха заслужили всичко това. Не че бяха по-добре, когато все още живееха в щаба на Ордена...

Двамата се изкискаха, докато ситнеха на пръсти към стаята на Бъкбийк. Той много се радваше на посещенията им, което напоследък бяха зачестили значително. Малко преди вратата вече се целуваха, но това май беше грешка. Когато буквално влетяха в стаята завариха Крийчър да сипе проклятия и закани срещу хипогрифа, който доволно ядеше поредната си порция мъртви гадинки. Домашното духче се облещи и сега изглеждаше още по-откачено от всякога.
- Крийчър, остави ни. – нареди Хари.
- Да, господарю. – поклони му се Крийчър и докато пристъпваше ошашавено към вратата си мърмореше високо:
- Олеле, горката господарка, какво ли ще каже, ако види за какво служи домът й... първо се натресоха тук, отрепките му с отрепки, а сега и на кучкарник ще...
- ВЪН! – ревна Хари.
Крийчър излетя от стаята, последван от подигравателното сумтене на Бъкбийк и нейният кикот.
- Не е смешно, Сю. – заяви меко Хари и в думите му личеше отвращение от домашното духче. – Това започна да ми досажда...
- О, я стига. – скастри го Сюзан и се обърна към хипогрифа, който си просеше да го потупат по човката. – Ами Бъкбийк, той трябва ли да се оплаква от нас? Сигурно сме много досадни.
Бъкбийк вече бе свикнал с двамата дотолкова, че не се нуждаеше от поклон. Едно “Здрасти, Бийки!” му бе достатъчно, за да може оранжевите му очи да заблестят като изгрев през лятото. Хари също го помилва и се обърна към нея:
- И така... докъде бяхме стигнали?
- Ами... – тя завъртя очи замечтано. – Щеше да ми казваш нещо много важно, което би трябвало да бъде изречено тук, на спокойствие...
Знаеше, че не е това. Но тя бе прекаелно любопитна, за да се откаже току-така от тайната, който Хари криеше. Той въздъхна тежко и прокара пръсти през дългата й коса.
- Не, Сю. – той я целуна нежно. – Не сега. Може би някой ден...
- ...като днес? – нацупи се по детски тя.
- Не днес. – зелените му очи пробляснаха мрачно. – Не искам да те тревожа... моля те, не ме карай...
- Чудесно! – не на шега се ядоса тя. – Мислех, че нямаше да имаме тайни един от друг... очевидно съм грешала.
- Сю, не се дръж като малко дете! – възрази Хари и я притисна в обятията си. – Сърце не ми дава... аз самият съм малко ужасен...
Трябваха й още много дни, за да го убеди. Най-накрая успя и тръпнеща от очакване, тя потропа на вратата, която Хари делеше с Рон. Горе споменатият отвори вратата и това донякъде разочарова Сюзан.
- Сюзан! – ококори се Рон. – Хари ли търсиш?
- Да, случило ли се е нещо? – неспокойно попита тя.
Рон се изчерви като косата си. Явно бе усетил, чее казал прекалено много.
- Ами той... той стана много рано... но не ми каза къде отива... – заувърта той.

- КАКВО?! – извика Сюзан, когато дърпането на крачола й стана непоносимо досадно.
- Готов съм. – оповести тихо Шон.
***
През целия път не проговориха. Младата жена изпитваше нечовешки угризения на съвестта, че се бе развикала така на сина си... Шон не беше виновен, изобщо не бе виновен за нищичко... Беше толкова улисана в мисли, че не гледаше къде ходи и се блъсна в някакъв млад мъж на нейната възрст, който бързаше за някъде.
Хари не бе подготвен за това и извика леко от изненада. Младата жена започна да сипе извинения и да му помага да се изправи от прашния калдъръм, където се бе озовал. Изглеждаше много нещастна.
- Съжалявам, изобщо не ви видях... – дори не смееше да го погледне в очите.
- Не, няма нищо... – Хари тъкмо щеше да й се извини, когато жената се нахвърли отгоре му с необузнади викове, наситени с щастие:
- ХАРИ! О, ХАРИ!
Не му трябваше повече от секунда, за да осъзнае какво става.
***
Вратата на кухнята се отвори и в първия момент Ерис се изненада, че не вижда никого. Но след половин минута всичко й се изясни, когато една огромна змийска глава се просна в скута й и засъска тихичко. Диана, която до този момент спореше с баща си защо да не я бележат с Черния знак млъкна, и заинтригувано заследи разговора, който майка й водеше с Наджини.
Драко също беше заинтересуван. Все по-често му се искаше и той да владее змийски език, а Ерис явно си бе помислила, че той се шегува, когато я помоли за някой друг частен урок. Ерис погали тежката люспеста глава на влечугото и то се оттегли мълчаливо.
- Е? – попита Драко. – Какво има?
- Опаш смята, че е намерил какното трябва. – леко отегчено махна с ръка съпругата му. – Но с неговия вкус... няма значение, трябав да говоря с баща ми... Впрочем, Диана, дяволче, няма нужда да спориш с татко си за Знака, по-категорични сме от всякога... – додаде тя, като видя физиономията на Диана.
Диана промърмори нещо под нос и се нацупи.
- Стига, дяволче. – укори я баща й. – Защо настояваш толкова? – попита той, след като Ерис му места един предупредителен поглед на излизане.
- Ами защо не? Ти защо си белязан? – момиченцето му заби едно леко кроше в носа.
- Аз... – провлачи Малфой, докато се чудеше дали до петдесетгодишна възраст все още ще може да си служи с тази изстрадала част от тялото му.- Аз съм...
- Аха, видя ли! – тържествуващо изписка Диана. – Дори не знаеш защо си белязан, което значи...
- Което значи, че не ме остави да довърша. – смръщи се Драко. – За разлика от теб аз съм достатъчно голям за да мога сам да се грижа за себе си и пак за разлика от теб знам достатъчно магии, които са полезни по всяко време. Освен това – отново за разлика от теб – съм пълнолетен и мога да правя магии когато си искам.
- О, нима? – подигравателно отвърна момиченцето. – Ама докато ти си спеше на пода в замъка и мама пердашеше Хапи Ротър аз успях да зашеметя един от глупавия Орден на Дъм-бла-лабрадор или там както се казваше...
- Не казвам, че си сторила нещо лошо. – съучастнически й намигна баща й. – И все пак това беше в разрез с нашите закони...
- Законите да вървят по дяволите. – заяви делово Диана.
Не разбра с какво толкова предизвика такъв шок у баща си. Той я гледаше така, все едно току-що го бе осъдила на пържене в нажежено олио.
- Диана... – пророни той, все още силно шокиран – цяло чудо бе, че успяваше да говори. – Откъде го чу това?!
- Ти го каза. – усмихна му се момиченцето. – Даже не веднъж, а цели четири пъти... мога дори да ти кажа кога!
За Драко “шокиран” бе слабо определение. Знаеше, че Ерис ще го мъмри за това и му стана... тъпо. Затова пък осъзна как се бе чувствал баща му, когато преди много години бяха спорили по същия въпрос на същото това място...
- Тати... `що млъкна? – попита тревожно Диана и той осъзна, че тя се бе втренчила в него с безпокойство.
- Няма нищо, дяволче. – усмихна и се той и заговори със съзаклятнически тон. – Сетих се как и аз спорех с моя баща за белязването ми с Черния знак.
Момиченцето притихна и се намести в ръцете му, усещайки, че ще чуе нещо интересно. Като видя такава проява на внимание Малфой просто се почувства длъжен да й каже още нещичко... било то и не чак толкова в нейна полза.
- Но аз бях много по-голям от теб, на шестнадесет... Та сега виждам в какво чудо се е видял баща ми, като съм настоявал... и той не можа така да ми обясни какво точно го прави достоен за тази чест...
- Значи да носиш Черния знак е чест, така ли? – попита тихо Диана и любопитството бе изместено от благоговение и страхопочитание.
- Зависи от гледната точка. – търпеливо заобяснява Драко. – За хората, които подкрепят Лорда, неговите убеждения и начин на мислене, това би била огромна чест. За останалите това е по-скоро... как да ти кажа... те се отвращават от нас, смъртожадните... – завърши той неубедително.
- Но и се страхуват, нали? – додаде гордо Диана, все едно хората се страхуваха от самата нея. – Сега ние... тоест по-скоро дядо дърпа конците! Тоест... е, сещаш се, Черният ред и така нататък... както пише у вестника – терор, насилие, убийства, изчезвания и бла-бла-бла...
- Какво значи това “бла-бла-бла”? – намръщи се Драко, вътрешно доволен, че блабла-то не е било проклятие или (О, ужас!) ругатня.
- И така нататък... и прочие... сещаш се. – нетърпеливо заяви момиченцето. – Та както казвах преди да ме прекъснеш, по вестниците сега се водим в Черен ред, макар че не виждам какво му е черното...
- Черен ред е за оная жалка паплач, които не са съгласни с Черния Лорд. – рече баща й.
- Е, добре, ами ако всички са съгласни с него? – заспори Диана. – Тогава какво?
- Не може всички да са съгласни с него. – порица я Драко, изведнъж обхванат от безумното желание поне веднъж да надприказва тая малка уста, която все се опитваше да спори. – Все ще има нежни душички, ревльовци и меки сърчица, дето са против насилието. А подчинението се постига с твърда ръка, стриктност и, да, насилие щом трябва. Магьосническото съсловие трябва да се прочисти от всичките мъгъли, мъгълородени... с една дума – мътнороди.
- Но от тебе знам, че ние, чистокръвните, сме шепа хора. – атакува го Диана. – Какво ще стане, ако на теория смъртожадните избият всички, дето не са чистокръвни?
- Е, те няма да избият всички... – усмихна се снизходително баща й. – Ще им окапят ръцете.
Спорът остана недовършен, защото Ерис влетя необичано развълнувана, а рижавите й коси се вихреха зад нея като пожар, плъзнал в стара и суха гора. Очите й блестяха, тя потриваше доволно ръце и се усмихваше.
- Е, Опаш направо ме разби. – изломоти тя и се тръшна на свободен стол. – Мисля, че Снейп му е направил някаква отвара за мислене или пък умнотия, няма значение. Трябва да призная, че съм... поразена.
- Нима? – подхвърли саркастично Диана, свикнала с пренебрежението, с което се говореше към въпросния персонаж.
- Е... – вдигна рамене майка й и очите й пробляснаха шеговито. – С едно проклятие двама мъгъли, така казано...
- Разказвай. – нетърпеливо я подкани Драко и се намести на стола си.
Той също остана поразен. Планът бе толкова добре обмислен и великолепен и в същото време толкова прост, че дори Диана би могла да измисли подобен. Ако имаше, разбира се, създалите се благоприятни обстоятелства... Изглежда, напоследък късметът на Лорда работеше неуморно в негова полза. Първо Хари Потър, сега и тази жена... имаше някакви смътни спомени от нея, когато беше в ученическите си години и още тогава я презираше... но една такава дарба щеше да е много полезна... използвана дори против волята на нейнината притежателка.
Диана не бе чувала досега за тази жена а и никак не обичаше да е неинформирана.
- Коя е тая? – попита високо и ясно.
- Няма значение... – махна с ръка майка й и понечи да продължи, но това беше грешка.
- Искам да знам! – повиши чувствително глас момиченцето и замаха с крака и ръце.
- Добре, де, престани. – скара й се Драко. – Сибила Трелони по принцип се води пророчица, но никой не е напълно сигурен в това. Много отдавна е направила пророчество за Лорда и Хари Потър.
- Баща ми смята, че можем да откопчи още нещо от нея. – додаде Ерис и се ухили. – Много се е вманиачил по бъдещето. Не знам защо го прави това, след като може просто да си прочете хороскопа. Та сега баща ми смята да й смени квартирата – тоест да я нанесе тук – и след като убедим членовете на Ордена, че не си струва да посещават жилището й – защото тя не живее в щаба им – ние ще се нанесем там... не вярвам да е кой знае колко зле.
- Доколкото съм слушал за нея когато още бяхме на училище часовете й били доста чалнати... да не говорим за подредбата на самата класна стая. Сигурно ще трябва да преминем през нещо като джунгла от перденца, гобленчета, завески и мъгли от тежки парфюми докато се доберем до нещо по-така... – махна с ръка Драко. – Панси...(Ерис не реагира) си правеше труда да посещава нейните часове, но един Бог знае какво й харесваше...
- Сантиментални глупости, а? – обади се познат глас от прага.
***
- Да, точно така бих казала и аз. – заяви Сибила Трелони, притваряйки вратата, което се оказа трудно, защото първо трябваше да се премахне живата стена от полюшващи се странни висулки. – И все пак не мога да разбера защо чак сега се сещате за мен... Вътрешното ми Око долавя...
- Сибила! – възкликна Парвати. – Моля ви, недейте така!
- Ами да! – подкрепи я Лавендър и по устните й пробягна някаква странна усмивка – едновременно възмутена и злорадстваща, доста странна за физиономията й.
Сибила се усмихна снизходително. Вярно бе, че двете госпожици бяха едни от най-добрите, които бе познавала...
“Лавендър” не се сдържа и се изхили. Знаеше, че ще привлече вниманието на останалите две, но просто не го свърташе на едно място. Самата мисъл, че ще се преструва на жена и ще се лигави като малко момиченце не му даваше покой. Естествено, трябваше да отговори и на въпроса:
- Защо се смееш, мила моя? – попита Сибила.
“Лавендър” само това и чакаше. Скочи от мекото канапенце в ужасен розов цвят и като се наведе над масата притисна до себе си жената, накривявайки очилата й с огромни диоптри.
“Парвати” само това чакаше. Обикновено голямата му ръка – а сега малка и окичена с пръстенчета и украсена с дълъг червен маникюр – бързо намираше каквото трябва в големия джоб, но сега и джоба беше различен, така че не се наложи да търси дълго. Малко преди “Лавендър” да пусне изненаданата Сибила на дъното на чашата на пророчицата се утаяваха невзрачните прашинки омайно биле, една от най-важните съставки на силна отвара за сън. “Лавендър” в това време пусна Сибила и обясни засмяно:
- Ужасно се радвам, че се виждаме... да пием за това!
Сибила бе приятно очарована от тази среща, но си мислеше, че нещо не е наред... все пак пое чашата си чай и изпи една глътка. Обзе я приятна сънливост... за всеки случай остави чашата на масата....
***
Събуди се от някакво неприятно чувство. В стаята отнякъде духаше неприятно студено течение и...
Момент! Жената отвори очи и разбра, че съвсем не беше вече в уютната си дневничка, а в някаква мрачна стая, като че ли на замък, но кой можеше да е сигурен? Тя понамести огромните очила на носа си и разгледа помещението. Първоначалните й убеждения се потвърдиха – това място определено не беше гостоприемно. От големия прозорец, сякаш зазидан с големи метални решетки струяха малки слънчеви лъчи, които шареха из стаята – примигваха, пораздвижваха се...
- Добро утро! – поздрави я студен и съскащ, ала любезен женски глас. – Hадявам се да се чувствате комфортно.
Сибила Трелони се извърна бавно, сякаш се боеше да види кой стои зад нея. Гласът й беше познат, а след като се обърна – снежнобялата коса и белите очи – също.
- Коя си ти? – попита жената.
- Тц, тц, тц... – изцъка “снежната”. – Минаха едва пет години и вече ме забравихте? Знаете ли, хубаво е да се гледа бъдещето, но не забравяйте и миналото...
- Ах! – изкрещя Трелони, внезапно припомнила си една подобна персона, само че с малко по-детски черти. – Ти си Ер...
- ...ис, която успя да сбъдне вашето предсказание и наистина отне човешки живот, приживе принадлежал на Ремус Лупин, върколак, бивш учител. – довърши Ерис, усмихвайки се злобно. – Знаете ли, с баща ми сме очаровани от вашата дарба... дотолкова, че даже той ще ви помоли за една малка услугичка.... е, може и да са повече.
Ерис се постара да не се усмихва на опулената физиономия на жената, докато притискаше Черния знак на китката си и мисленно викаше баща си.
Сибила Трелони изпадна в дим ужас като видя с кого ще си има работа. Какво ли искаха смъртожадните от нея? Ерис бе споменала нейната дабра... дали трябваше да пророкува бъдещето на Черния Лорд? Тази мисъл я плашеше.
Докато все още се чудеше какво прави вратата изскърца пронизително пискливо и в стаята влезе висока, едва ли не царствена фигура. Изпод ниско нахлупената качулка светеха две огнени, червени змийски очи, които сякаш пронизваха всичко, които им се пречнеше на пътя. Едната от двете бели паякообразни ръце държеше в готовност магическа пръчка. Никой не можеше да се заблуди. Сибила Трелони разбра, че ще има “честта” да разговаря със самия Черен Лорд.
Волдемор изобщо не бе очарован от прочутата пророчица. Нима тази чалната жена, притежаваща изумителни сходства с прилепите, беше направила прочутото пророчество? Но нямаше време за мислене, Лордът си имаше и друга работа.
- Добър ден. – поздрави той студено и се наслади на животинския страх, който излъчваха неколкократно уголемените очи на пленницата.
Жената изпелтечи нещо, примигвайки ужасено. Лордът изцъка неодобрително с език и продължи да говори с глас, удивително приличащ на този на дъщеря му:
- Разочарован съм, Сибила. Къде са добрите обноски?
Ерис просъска нещо, което Сибила не успя да разбере. Лордът отговори на дъщеря си с подобно съскане и хриптене, последвано от някакво проклятие. Ерис безстрастно се наведе леко настрани и лилавия сноп светлина мина на сантиметри от нея. Лордът се усмихна кисело и продължи на нормален език:
- Простете малкия ни семеен разговор, Сибила. А сега бихте ли била така любезна да ми предскажете нещо? Чай ли трябва да пия или пък просто ще трябва да ви подам ръка? – изсмя се сурово той, но все пак размърда пръстите на свободната си длан.
Окованата жена изпелтечи още нещо и се дръпна назад. Изгубил търпение, Лордът вдигна магическата си пръчки и изрева:
- Круцио!
Трелони запищя и се заизвива като в предсмъртна агония. Волдемор отмени проклятието и просъска по-ужасяващо от всякога:
- Не ме карайте да чакам, Сибила! Моето търпение не бива да се подлага на изпитание!
Жената кимна мълчаливо и плахо посочи свободната ръка на Черния Лорд, който преди това махна към дъщеря си в знак, че иска тя да напусне стаята.
***
Няколко минути по-късно Драко, който минаваше случайно от там се закова на място, защото от стаяна на пленницата се чу разяреният вик на Волдемор и секунди по-късно Лордът изскочи от там, държейки едната си ръка, все едно някоя досадна оса го беше ужилила. Червените му очи блестяха от ярост и (!) някакъв странен уплах. Още преди Малфой да успее да каже или направи каквото и да било Лордът кресна насреща му, все още държейки ръката си:
- Малфой! Веднага намери Опаш и му нареди да пази стаята денонощно! Никой да не се приближава до пленницата, най-вече ти и дъщеря ми!
- Но...
- НЯМА НО! ИЗПЪЛНЯВАЙ!