Тъй като Белатрикс от доста време май Белатрикс се отказа да пише тук, сметнах, че е редно да пусна останалите глави:


Глава пета – Цената на познанието

- Здравей, Потър. – любезно поздрави Лордът и прескочи трупа на Дийн. – Радвам се да те видя.
- Не и аз. – тихо отвърна Хари и стисна ръката си с магическата пръчка.
Веднъж се бе озовал на непознато място и заради Волдемор бе умрял негов познат. После Волдемор го бе предизвикал да се дуелират и Хари се бе зарекъл да умре като мъж, подобно на баща си. Сега вече беше мъж. Намираше се на непознато място, заради Волдемор бе умрял негов познат. Всичко се повтаряше. “Хайде, Хари. Оттърви кожата и сега. Само дето нямаш купа да те спаси.” – каза си наум.
- Какви обноски, Потър! – изсмя се мазно Снейп. – Не си се променил на йота.
- Какав изненада. – сопна му се Хари – отминали бяха годините, когато щеше да се безпокои за точките на Грифиндор. – Виждам, че ставаме двама.
- О, Потър, я стига си се правил на интересен. – обади се престорено отегчено Белатрикс и още по-престорено отегчено се прозина. – Да не мислиш, че ще пощадим за едното изказване? Я по-добре Лордът да те убие и да си ходим.
- Търпение, Бела, търпение. – заяви Волдемор с ужасяваща усмивка. – Нима искаш да ми развалиш удоволствието?
Тъкмо когато Белатрикс взе да се извинява Лордът зърна безжизнените тела на Ерис и Драко. Хари за пръв път видя ужас и болка в очите на Лорд Волдемор.
Без да губи време Снейп извика “Енервате!” и смъртожадните изпуснаха въздишки на облекчение. Ерис и Драко скокнаха на крака и се заоглеждаха лека смаяно. Бързо обаче грабнаха магическите си пръчки и се присъединиха към здравия обръч, който се стягаше около Хари, който изглеждаше потресен. В този момент зад гърбовете на смъртожадните полетяха проклятия и викове, които ги принудиха да зарежат плячката си и да се обърнат, за да се отбраняват. Хари се възползва от това и се втурна към вратата. Долохов обаче го видя и хукна след него, за да му попречи да направи каквото и да било. Смъртожадният обаче беше малко муден, а Хари все още тренираше малко куидич, когато му останеше време. Сега се възползва от това и като успя да избегне няколко проклятия със сетни сили успя да насочи магическата си пръчка към вратата и изрева:
- Алохомора!
Магията бе толкова силна, че не само отключи вратата, ами и дори я отвори с трясък и я изкара от едната пантичка.
- Олеле! – изписка Хърмаяни и се вкопчи още по-силно в Рон, който също не изглеждаше във върховно настроение.
Хари се втурна вътре и се зачуди дали да грее при вида на двамата си приятели или да се разплаче от съжаление. Но нямаше време за мислене, Долохов нахлу вътре, напълно приготвен за борбата. Рон обаче го хвана за крака и смъртожадният падна на лицето си, ругаейки силно. Хари го зашемети и се зае с премахването на оковите на Рон и Хърмаяни. Скоро те бяха свободни и минути по-късно се измъкнаха сред жестоката битка, разиграла се пред кулата. Трябваше да намерят магическите им пръчки, защото старият Оливандър бе получил отравяне на кръвта при случайно порязване и в момента бе на смъртно легло. Тримата понечиха да обикалят замъка, но Хърмаяни хвана Рон и Хари и просъска:
- Не! Така ще се изгубим! Хари... използвай призоваващата магия!
- Добра идея! – разгорещи се Рон. – Но дайте първо да се махнем от тази бутаница.
Каза го така, все едно се налагаше да се измъкнат от претъпкан магазин, помисли си Хари но мълчаливо прие. Когато се оказаха на началната площадка той вдигна магическата си пръчка и мълчаливо призова тези на двамата си приятели. След няколко секунди с рязко изсвистяване те долетяха и собствениците им ги уловиха с доволни лица.
- Хайде да вървим да сритаме няколко смъртожадни задника! – разгорещи се Рон.
- Не, Рон! – възрази Хари. – Вие двамата се махайте веднага... знаете къде да отидете.
- Но Хари... – пророни Хърмаяни.
- Казах нещо!
Хари веднага съжали, че е бил груб. Той прегърна и двамата и заяви разтревожено:
- Моля ви, вървете. Хайде, побързайте... не сте във върховна форма за дуели. Вървете, ще се видим по-късно.
Двамата кимнаха и избягаха напред, накъдето смятаха, че е изходът. Хари ги погледа малко и тъкмо да хукне нагоре, когато при него с топуркане, ругатни и пъшкания дотичаха няколко познати аврора.
- Хари! – извика Хестия Джоунс. – Хари, видяхме Рон и Хърмаяни...
- Няма време, останалите са в опасност! – изпъшка покрай нея Кингзли Шакълболт се втурна нагоре.
Хари и другите го последваха мълчаливо. Малко преди да стигне последните стъпала чу победоносен смях, после нечий обезумял глас изрева “СУБВЕРСИВО!” и тъкмо когато Хари стигна зад Кингзли някакви отвратително познати вълни го отхвърлиха назад и го запокитиха на стената, откъдето той се свлече на стълбите. Секунди по-късно все още се благодареше на невероятния си късмет. Тези, които бяха изостанали по стълбите бяха слабо засегнати, докато другите горе... Хари преглътна и установи, че гърлото му се бе свило. Когато вълните (но не и писъците на болка и ужас) утихнаха гласът на Волдемор се изсмя ледено в злокобната тишина и заяви:
- А сега е време да намерим Потър!
Той започна да назовава имена и да им посочва накъде да вървят. Още преди да бе свършил Хестия Джоунс и Тонкс дръпнаха Хари и го повлякоха по стълбите. Зад тях ревна гласът на Долохов:
- ЕТО ГИ! ПЕТРИФИКУС ТОТАЛУС!
Хестия замръзна на място както си тичаше и се срути на стълбите и то така, че чак Хари го заболя. Тонкс обаче продължаваше да го дърпа, така че едва ли щяха да се върнат. Все още не разбираше защо точно той трябва да остане жив. Точно когато стигнаха входната врата вътре в замъка се втурна човекът, който можеше само да влоши положението. Хари никак, ама никак му нямаше доверие и се изуми, когато доскорошният му враг ококори очи се втурна да разпитва него и Тонкс какво става. Точно тогава се появиха неколцина смъртожадни и наоколо засвяткаха проклятия. Хари се наведе, но нямаше нужда – младият мъж застана пред него и разпери ръце, за да го предпази с тялото си. Едно “Киде!” го уцели право в челото и той също рухна на пода сред жално скимтене на неописуеми болки. Тонкс понечи да дръпне Хари да бягат отново, но Ерис не се впечатли и извика “Акцио Тонкс!”. Хари бе готов да й се изсмее в лицето и да й заяви, че тази магия не действа на хора, но ръката на Тонкс, която го стискаше здраво го дръпна назад и го пусна прекалено късно. Право в краката на Волдемор, който изглеждаше неописуемо щастлив. От пръчката му се изнизаха сякаш километри въжета и стегнаха Хари от раменете чак до коленете.
- Ей, Потър... – изпуфтя Малфой, който бе наблизо. – Не те ли е срам да ми опустошиш дома и да го натъпчеш със себеподобните ти хлебарки, а? Сега ти ще чистиш.
- Да, много нелюбезно наистина. – подкрепи го Ерис и прегърна едното му рамо, с което изписа на лицето му самодоволна физиономия, все едно току-що се е бил и е спечелил някаква страхотна награда.
- Лорде... – подзе Снейп и спря, още по-самодоволно ухилен и от Драко.
- Да, Сивиръс... – махна с ръка Волдемор и се изсмя още по-смразяващо. – Да...
Снейп бръкна във вътрешния джоб на одеждите си и извади малко шишенце с някаква наглед гъста течност с цвят на платина. Хари не се сдържа и разшири очи – не можеше дори да ахне. Познаваше тази отвара... един приятен спомен изникна в главата му... но веднага се сети каква глупост бе сторил, когато й се върза на приказките, а освен това не можеше да си мисли за такива неща заради...
- Познато, нали, Потър? – изкиска се Ерис, досущ като баща си. – И аз си спомням онзи прекрасен ден, когато реши да се правиш на рицар в сияйни доспехи да ме спасяваш от баща ми. Ти можеш да влезеш в рекордите на Гинес с тази тъпотия.
Смъртожадните се запревиваха от смях.
- Но да минем на въпроса. – порица ги меко Лордът и стрелна с поглед Снейп. – Хайде, Сивиръс, вие сте най-добър в тези работи...
Снейп очевидно се почувства поласкан, че Волдемор не добави “след мен” или нещо такова. Хари сгърчи лицето си – отлично помнеше деня, в който Снейп буквално си подаде оставката от Ордена...

Хари и Рон стиснаха зъби и потропаха на обикновената метална врата, зад която се намираше домът на Сивиръс Снейп. Така и не разбраха защо точно те трябваше да му обяснят тази задача, а не Дъмбълдор. Ръждясалите панти проскърцаха и им отвориха свободен достъп в къщата, но самият им домакин не се мяракаше никъде.
- Ехо? – повика Рон и се намръщи. – Снейп, тук ли сте?
Хари не се сдръжа и се изкиска. Рон винаги демонстрираше, че Снейп вече не им е учител и можеха да зачеркнат “професоре”... както и останалите бивши възпитаници на Хогуортс. Тримата постояха неловко в антрето и се огледаха. Навсякъде беше мръсно, прашно, мухлясало и главно – занемарено.
- Леле, ама този е по-мърляв и от мене. – изпуфтя Рон като прокара пръст по една прашна картина и се стресна пред неочакваното количество прах по пръста му.
- Хей, ти за какъв се мислиш?! – изрева му в отговор нечий иначе ефирен глас, който дойде от... тавана?
Хари и Рон едвновременно светнаха с магическите си пръчки и огледаха подробно всяко ъгълче, но не видяха нищо.
- Тук на картината бе, тъпчовци! – обади се гласът.
Двамата осветиха картината и застинаха пред учудващата гледка. От потъмнялото платно надменно и едновременно с това любопитно ги зяпаше млада жена. Хари си каза, че е много красива. Яркорозовата й коса до раменете проблясваше на светлината на пръчките, зелените й очи бяха живи и големи, а малките устни се бяха изкривили в саркастична усмивка. Гърбавият нос определено не изглеждаше на мястото си – все едно да облечеш бална рокля на погребение, помисли си Хари.
- Кои сте вие? – попита жената и се накокошини.
- Ти пък коя си? – попита Рон, очевидно забравил добрите обноски – не че някога ги бе имал много.
- Ауроре Снейп, на твоите услуги. – намръщи му се жената.
- Снейп ли? – ошашави се Рон. – Вие да не сте жена му?
За Ауроре “бясна до крайност” беше слабо определение. Хари отсъди, че ако не бе на картината със сигурност би тръснала на Рон поне един хубав пердах.
- Жена му ли? – при все цялата й беснотия гласът й си остана все така ефирен. – Аз съм сестра му, отрепко! Дръж си езика зад зъбите!
Това не обясняваше много, но в момента Хари не бе заинтересован на разучава родословното дърво на бившия си преподавател по отвари – трябваше му самият Снейп.
- Извинете го. – смънка той и стрелна Рон с яден поглед. – Нямаме време да се караме, но къде е брат ви?
- Ама той е станал много търсен, а? – подметна иронично Ауроре. – Вие сте вторите тук. Преди около два часа ни се натресоха тук някакви... били пратени от името на някакъв си Волдемоо или нещо такова...
- Волдемор?! – подскочи Хари.
- Аха, същия. – закима сестрата на Снейп и продължи: – Казаха си две приказки, ама не чух нищичко... После милото ми братче май написа нещо, заяви ми сбогом и че повече няма да се видим и отпраши с пратениците на Волдемурд...
Без да дочакат края на историята Рон и Хари се втурнаха в най-близката стая, която се оказа... може би дневна. На масата бе оставено парче пергамент. Хари го грабна и зачете бясно, а Рон попоглеждаше зад гърба му, което се оказа фасулска работа като се имаше в предвид ръста му.

Хари все още си спомняше написаното, все едно бе надраскано в мозъка му. Махам се от Ордена. Отивам при Черния Лорд. Две изречения – милион въпроси и проблеми. От Ордена очакваха едва ли не всеки момент в къщата да нахлуят смъртожадните, но времето минаваше, дните се превърнаха в месеци, а от Снейп и неговите нови приятели, както ги наричаше Луна, нямаше и следа. След като Дъмбълдор бе успял да намери коя е майката на Ерис (неизвестно защо и как), тя се бе оказала сестра на Ейвъри и в добавка със сестрата на Снейп Хари започваше да си мисли, че прекалено много нечии сестри се бяха намесвали в живота му. Сестрата на Рон, сестрата на Ейвъри – майката на Ерис, сега и сестрата на Снейп...
- Какво има, Потли? – попита ехидно Драко. – Приготвяш си последни слова?
- Сигурно се чуди на кого да завещае колекцията си изрезки от вестика за самия него... – зловещо процеди Снейп и смъртожадните отново се закискаха.
- Стига приказки! – рязко заяви Волдемор, очевидно загубил търпение. – Давайте, Сивиръс... бъдеще.
- Абсолютно сигурен ли сте? – попита сериозно Снейп.
- Асолютно. – навъси се Лордът.
Снейп въздъхна едва чуто и като посегна към Хари отскубна безцеремонно възголемичък кичур коса. Самият Хари понечи да протестира, но Ерис махна лениво с пръчката си и заяви “Силенцио минио!”. В това време Снейп бе отвинтил капачето на отварата на познанието и то бълбукаше като вулкан, който всеки момент ще избухне. Когато косата на Хари попадна в течността тя се успокои и стана бистра с перлени отбясъци. Без да се церемони Снейп отвори устата на Хари и изля течността в устата му.
Това беше едно от най-неприятните усещания. Не можеше да се сравнява дори с Круциатус... Невероятна горчилка раздираше гърлото му, гърчеше го, вече сигурно течеше по вените му... Хари започна да се замайва, но болката бе прекалено силна, за да му позволи лукса да загуби съзнание. Изведнъж от белега му потекоха ситни капчици кръв, завъртаха се около себе си и избухваха огромни фойерверки.
Нещо го тръшна назад, заудря го в каменния под... но поне болката отшумяваше. Накрая тялото му се отпусна и Хари почувства невероятна умора. Имаше чувството, че се носи по река. Кой знае защо, промълви:
- Това е... Свършено е с мен.
- Нима? – Лордът изглеждаше много доволен. – Благодаря ти, Потър, много ми помогна.
Волдемор плесна с ръце и въжетата изчезнаха с тихо съскане.
- Боли... – прошепна Хари.
- Това, скъпи ми Потър, е цената на познанието. Ако си беше направил труда да ме слушаш в часовете щеше да узнаеш защо на всяка стъпка не откриваш някой, който да пие отвара на познанието и да гледа бъдещето си. Боли, да... – довърши зловещо той.
- Е, свършихме си работата тук. – заяви Волдемор. – Само няколко довършителни щрихи... Круцио!
Хари се сгърчи от познатата му болка. Защо, по дяволите, трябваше битката на гробището да се повтаря в такъв зловещ вариант? Но сега нямаше бягане... сякаш тялото му прие това и се отпусна, напълно подвластно на болката.
От тук нататък всичко бе някак смътно. Някой го омагьоса и той летеше в някаква посока, този някой го захвърли в някаква гора на някаква поляна в някаква рекичка. Същия някой се изхили и се отиде, оставяйки безжизненото тяло на Хари да плува надолу по реката, за да могат час по-късно да го намерят двама стари мъгъли и да събудят на крак селото си...
- Това е... Свършено е с мен. – промълви той и се остави на течението.
- Нима? – Волдемор изглеждаше необичайно щастлив. – Благодаря ти, Потър, много ми помогна.
Хари се поразшава. Защо всичко се повтаряше? Не, нещо не бе наред и той го усещаше с всяка частица на тялото си. Помъчи се да стане и за негова изненада Лордът (отново) плесна с ръце и въжетата изчезнаха. Хари съжали. Досега поне го бяха държали, сега се чувстваше като пихтия и се строполи на пода. Неприятна тъпа болка плъзна по челото му и той смънка:
- Боли...
- Това, скъпи ми Потър, е цената на познанието. Ако си беше направил труда да ме слушаш в часовете щеше да узнаеш защо на всяка стъпка не откриваш някой, който да пие отвара на познанието и да гледа бъдещето си. Боли, да... – довърши зловещо той.
- Е, свършихме си работата тук. – заяви Волдемор. – Само няколко довършителни щрихи... Круцио!
Хари се сгърчи. Всичко се повтаряше, всичко... но за кой път? Сега се случваше? Повтаряше се? Потретваше се? Случваше се всяка минута и всеки час, всеки къс време във Вселената? Всичко му беше толкова мътно. Един от смъртожадните го омагьоса и понесе тялото му. Хари не знаеше колко време са пътували. Внезапна мокрота успя да го съвземе малко. Намираше се сред някаква гора и плуваше по някаква рекичка, намираше се насред поляна... смъртожадният се ухили зловещо и се магипортира. Стърпя се и не каза, че е свършено с него – кой знае, може би нещо щеше да се промени и да разруши този безкраен цикъл от повтарящо се време...
***
Диана се удиви от скоростта с която родителите й нахълтаха в стаята й. Не бяха кой знае колко щастливи или доволни от себе си, дори напротив – за пръв път през целия си живот (който й бе напълно достатъчен, за да осъзнае шока) тя ги виждаше изплашени, забързани и обезсърчени.
- Мамо! Тати! Какво...
- Диана, няма време за приказки. – заяви майка й и я грабна на ръце, докато баща й опаковаше всичките й принадлежности в някакви куфари, смаляваше ги и ги тикаше в джоба си. – Искам да си тихичка. Обещавам ти, че ще узнаеш всичко. Дръж се здраво за мен.
Диана също се стресна, но послушно изпълни нареждането на майка си. Тримата се втурнаха и в спалнята на родителите й, баща й отново опакова всичко в някакви куфари, смали ги и ги напъха дълбоко в някой джоб... същото се повтори и със съдържанието на хладилника. Диана се притесняваше много сериозно. Искаше да знае какво става, но една ли му беше времето да пита. Но не можа да сдържи изненадата си, когато родителите й я поведоха към Източната кула – най-ниската, но и най-опасната, защото се рушеше.
- Мамо! – изписка момиченцето. – Какво става?
- Всичко ще ти обясним миличка. – Ерис усети, че дъщеря й се страхува и я притисна силно до себе си. – Сега искам да затвориш очи и да не ги отваряш, каквото и да чуеш... докато не ти кажа не ги отваряш, наговорихме ли се, дяволче?
- Хубаво.
Диана се намуси, но въпреки това зажумя и за по-голямо подсигурение скри личицето си в шията на майка си. Чуваше яростните стъпки на родителите си и отчаяно искаше да разбере защо са толкова неспокойни. Тогава изведнъж усети рязък полъх на въдух, все едно бяха скочили отвисоко. Не се сдържа и изхлипа тихичко. Но скоро всичко свърши и след няколкоминутен бяг тя усети, че се магипортираха.
***
“Ох... как да й обясня? Как да й обясним?” – хапеше устни Ерис докато вървяха мълчаливо към щаба. Не можеха да останат там дълго, трябваше да си намерят нов дом... някой по-сигурен. Съмняваше се, че имението Малфой отново ще бъде обитаемо – най-много да се промъкнеха някоя нощ, за да вземат някои забравени неща.
Драко забеляза угрижената физиономия на Ерис – знаеше отлично какво й е. И той чувстваше същото. Запита се какво толкова бе станало, че се стигна до това. Не си отговори (или не искаше да си отговори – боеше се, че той е виновен). Както винаги, посрещна ги Опаш. Той също бе загрижен или поне претендираше да е такъв.
- О, господарке, каква ужасна новина! – запокланя се той угрижено и Драко изпита някаква странна ревност – Опаш никога не го бе заговарял, освен когато беше необходимо. – Ужасно...
- Да, Опаш, като ми притрябва някой да поплаче вместо мен ще ти звънна. – разсеяно заяви Ерис. – Хайде, Драко... да се отбием на гости на баща ми.
- Ами...
- Диана ли? Е, предполагам, че няма да й навреди да се запознае с дядо си. – кисело отвърна Ерис и се запъти към покоите на баща си.
Лордът не бе очаквал дъщеря му да се покаже сръчна в опаковането. Въпреки това извика “Влез!” и се понамести на стола си – чудеше се дали да се укорява, задето за пръв път от много, много години изпитва вълнение, но не онова вълнение, когато убиваше – щеше да се запознае с внучката и и това го правеш неспокоен. Въпреки това запази невъзмутимата си физиономия когато от мрачината при вратата излязоха Драко и Ерис. Лордът се почуди какъв е този къдрокос вързоп в ръцете на дъщеря му, после му дойде да се шамароса – че какво друго можеше да е, освен Диана? Но...
- Защо седи така? – озадачи се той, но тонът му не издаде това.
- О! – засмя се Ерис и се обърна към захлупената главичка на момиченцето. – Диана, можеш спокойно да отвориш очи...
Момиченцето с облекчение вдигна глава и разтърка очичките си. Докато се оглеждаше й беше малко размазано, но не успя да реши дали заради високата суха фигура, разположила се на каменен трон я накара да се фокусира. И естествено, зададе първия въпрос, който й дойде на ум:
- Ти пък кой си?
Драко не се сдържа и без да иска изпусна едно изсумтяване, което можеше да бъде изтълкувано само като смях. Не знаеше как да опише факта, че току що бе присъствал на това как Черният Лорд е бил запитан “Ти пък кой си?”. За щастие, Волдемор не забеляза изсумтяването му. Беше прекалено зает да се шокира от факта, че му е бил зададен такъв едва ли не обиден въпрос.
- Моля?
“Сънувам.” – каза си вътрешно Драко и се приготви да се наслаждава на този сън... но тихо.
- Попитах те кой си... – лицето на Диана се озари от радостна изненада. – А-а-а-а, ти сигурно си дядо ми! Най-великият Черен магьосник на света и така нататък... нали?
- Но... – Лордът вече се беше изправил и местеше някакъв ужасен поглед от дъщеря си на внучката си и обратно.
Ерис забеляза объркването на баща си и заяви делово:
- Да, да, поразително умна е... засега сме зациклили на тезата, че е от сливането на двата най-велики рода... нали си сещаш, наследницата на Волдемор и наследникът на Малфой...
Лордът кимна бавно. Диана го посочи с пръстче и попита:
- Кой ти е изял десерта?
Изненадата на Волдемор бавно избледняваше и се заменяше с гняв и... забавление. Кое бе това хлапе, че да му говори така? Какво бе това хлапе, че успяваше да го разсмива.
- Диана, стига мъдри въпроси за днес. – Ерис стисна малката ръчичка и я смъкна надолу. – Дай да минем на основното. Татко, това е Диана... – момиченцето му помаха приветливо с ръчичка и се ухили – нямаше си и идея, че някои смъртожадни биха я убили от едничката завист, че тя може да развесели Лорд Волдемор. – Диана, това е дядо ти. За предпочитане е да го наричаш само “дядо”, без твоите остроумни допълнения... – строго добави тя, забелязала, че Драко няма да удъжа смеха си още дълго – пък и на самата нея вече и идваше множко.
В това време смъртожадните сновяха из целия замък и навсякъде новината бе само една: Диана, внучката на Черния Лорд. Белатрикс бе на особена почит и активно, дори агресивно внимание, защото само тя бе виждала детето. Въпреки това тя успя да издържи на изкушението и не раздрънка всичко, само повтаряше:
- Оставете ме... Лордът сам ще реши дали да ви каже или не... хайде, стига сте приказвали...
Най-накрая тя успя да се добере до стаята, която делеше със съпруга си (не че имаше нещо против, дори това много я радваше) и успя да тръшне вратата точно под носа на досадния Ейвъри.
- Уф! Нахалитети! – изпъшка смъртожадната и разпусна свободно дългите си коси.
- М-м-м-х-х-м-м... – изпусна съпругът й без дори да откъсва поглед от книгата си – “Убийството на стария аврор”.
Белатрикс не се сдържа и се изкиска – човек направо не можеше да повярва, че този спокоен човек, който най-спокойно седеше на канапето пред камината и още по-спокойно си четеше някаква книга (навярно спокойна) можеше да е смъртожаден. Но Белатрикс добре познаваше съпруга си и понякога си мислеше, че той дори може да съперничи на Черния Лорд щом станеше дума за жестокост.
- Какво четеш, Руди? – попита тя, докато се изтягаше на леглото, за да си почине.
- Не те интересува, знаеш го. – отвърна “Руди” и изпусна още едно “м-м-х-х-м-м”.
- Знам го. – изкиска се Белатрикс. – Старая се да се покажа любезна.
- Виж ти! – възкликна Родолфус и остави книгата, за да се обърне към съпругата си. – Дочух мълва...
- Ти и целия свят! – завъртя очи съпругата му. – Само не ме разпитвай и ти, иначе ще изкукуригам от бяс...
- Не бих ти причинил това, скъпа. – ласкаво се усмихна Родолфус. – Как ти се струва иеята и ние да си имаме дете? – попита я той спокойно, все едно й предлагаше билет за кино.
- Абсурдна и досадна. – прозя се Белатрикс, но обзета от някакво подозрение се смръщи и попита: - Защо?
- Радвам се, че сме на едно мнение.
***
Беше ли минал половин час? Или един? Два, три, четири, пет... беше толкова уморен, искаше само да умре... Едва ли някой щеше да го спаси, тази гора сигурно се намираше на края на света. А само като се сети какво е оставил не се стърпя и по лицето му потекоха ядни и горчиви сълзи, които обаче само усилиха болката. Внезапно старчески вик го накара да се ослуша:
- Джим! Джим, гледай!
- Какво? Къде? – обади се друг старчески глас. – О, Господи! Хайде, Джошуа, помогни ми...
Хари си нямаше и идея кой е Джим, кой е Джошуа, но четири силни ръце го изтеглиха на сушата и започнаха да търсят признаци дали от него е останал само труп. За да им докаже противното Хари отвори едвам едвам очи и в този момент блъвна фонтанче вода. Не виждаше почни нищо, забеляза.
- Ей, Господи, живо е момчето! – обади се гласът, който май принадлежеше на Джошуа. – Слава на Бога! Джим, тичай до селото, извикай някой, който и да е... да ни помогнат! – той се наведе над Хари и заяви. – Дръж се, приятелю.
Последната мисъл на Хари бе, че вече бе чувал тези думи... някога в някое далечно минало... Но умората, болката и още може би хиляди други горчивини се нахвърлиха отгоре му и в отчаян опит да ги отложи Хари припадна.
***
От кога ли в гората беше толкова светло? Хари се размърда и усети приятен хладен допир по цялото си тяло, който обаче нямаше нищо общо с ледените води на реката. Главата му беше леко замаяна, но поне успяваше постепенно да фокусира отделни предмети и образи. Нещо не беше наред... постепенно всичко изникна в съзнанието му. Някакви възрастни мъже на име Джим и Джошуа го бяха извадили от реката и сега той им дължеше живота си. Защо ли бе попаднал в реката? Едва ли бе скочил да поплува, чувстваше невероятна умора. Изведнъж в ума му изникна един страшен и неумолим въпрос. Въпрос, който нямаше отлагане и трябваше да се отложи за вечността. Въпрос, който го плашеше – защото не можеше да отговори. А отговорът щеше да е най-божественото нещо, което искаше да чуе.
Кой беше той?
***
Кой всъщност беше той? Никога нямаше да си отговори с мръсното, непочтено “Том Марволо Риддъл”. Никога! Сега бе Лорд Волдемор, а Томи Риддъл беше едно нещастно момче, изпълнено с вяли амбииции и мечти. Том Марволо Риддъл беше мъртъв. Лорд Волдемор сега властваше над магьосническия свят, Лорд Волдемор бе името, което малцина произнасяха и то от чисто безрасъдство. Освен един... но какво ли знаеше глупавият старец за властта?! Силна ръка, железни амбиции, упорство и твърдост бяха колоните, на които се крепеше властта на Лорд Волдемор. Любов, загриженост, състрадание, доверчивост бяха лопатите, които копаеха гроба на Албус Дъмбълдор и поддържниците му – до един слабаци.
Но каква бе тази тръпка, която Лордът бе изпитал, когато малката Диана му се бе усмихнала като слънчице? Някакво си малко момиченце стоеше пред него, питаше го кой е, шегуваше се с него... и не бе успяла да го вбеси. Разсмиваше го. Искаше му се да се смее, да се смее с глас, докато го заболи стомахът. Веднага махна с ръка на представата за някакво прекрасно семейсто и един добричък дядо в добавка към тях, но тя се върна като бумеранг, този път под формата на спомен. Лордът си спомни как безстрастно го гледаше малкото чернокосо момченце, без да осъзнава, че вече е сираче, без да осъзнава, че ще умре...
Волдемор се развесели при този спомен, въпреки болките, които му беше причинил, и тъкмо понечи да се отдаде на приятни и развличащи размисли как да отмъсти на глупавия Орден, задето е посегнал на дъщеря му (и внучката му) когат един досаден въпрос го зачовърка – Как ли трябваше да се държи с малката Диана? До сега не бе имал проблеми с дъщеря си – за него всичи смъртожадни бяха равни, висчикте с еднакви права, без привилегии. Ерис също подкрепяше това мнение. Но Диана?
Тогава му хрумна гениална идея. Беше толкова просто, толкова очароватлено просто, че просто го предизвика да се засмее гласно. Преди да повика Опаш той се облегна на трона си и си наслади на гениалната идея, все едно бе пъстър плакат на отсрещната стена.
***
Хърмаяни се бе свила в Рон и хлъцваше от време на време. Знаеше, че не бива да плаче – така само щеше да помрачи и без това черното настроение в стаята. Хората на Ордена, изпратени по петите на двамата (Диана за тях не съществуваше като човек) Малфой се бе върнала в намален състав.
- Кога... кога ще кажете на Джини? – попита плахо Падма, която се бе притиснала до единствения слидеринец в целия Орден, от когото впрочем всички останали страняха.
- Какво ще казвате на Джини? – обади се самата Джини и хлопна вратата.
Бе изненадана да види толкова мрачни лица. Само след минута вече бягаше от стаята и лицето й бе мокро от горещите сълзи. Дийн – мъртъв... не искаше да го приеме! Хвърли се на леглото в стаята си и зарида горчиво. Все пак беше благодарна, че никой не дойде да я утешава – искаше да е сама с мъката си.
В това време долу се съвещаваха за другия, който липсваше...
- Хари бе отнесен някъде от Долохов. – заяви мрачно Тонкс. – Имах неудоволствието да видя как този тъпанар омагьосва Хари и го мъкне надякъде.
Хърмаяни изхлипа тихичко и като че ли останалите също последваха примера й. Тогава се сетиха, че има и по-лошо.
- О! – изписка Хана Абът. – Ами кой ще иде при...
Нямаше нужда да довършва. Всички знаеха отлично при кого трябва да се иде.
Слидеринецът си помисли, че сега е неговият шанс. Той се изправи бавно и с перфектно престорен тъжен глас заяви:
- Аз... аз ще ида.
Всички впериха в него изненадани погледи, само Тонкс кимна доволно и заяви:
- Така да бъде. Ще пусна сова на... – тя дори не успя да изрече името, толкова се сви гърлото й. – Така де... да те посрещне. – като видя объркания поглед на слидеринеца заяви: - Мерки за сигурност.
***
Жената го въведе в хубавичката двуетажна къща. Той знаеше, че сигурно изглежда подозрителен – слидеринец, при това с не особено миловидно личице и така нататък. Накратко, той не вдъхваше доверие на хората както някога.
Влязоха в къщата и младата жена му посочи един стол. Той седна някак сковано и заяви смутено:
- Хубава къща, госпожо Потър.
- Сюзан. Наричайте ме Сюзан. – смънка жената и седна на съседния стол. – Та какво има? Защо ви праща Ордена?
Не знаеше как да се държи с този гост. Познаваше го добре и все не й се вярваше, че точно той би се опънал на Волдемор. Към тези мисли се прибави и смущението от факта, че от трети курс бе лудо влюбена в него. Но после дойде онази ужасен ден, когато Хогуортс бе разрушен, майка й я изпрати в някакъв Орден на Феникса. Там бяха много от познатите й. С Хари ги бяха сближили сходните съдби... това сближаване се превърта в мимолетни закачки и флирт, които пък се превърнаха в трайна привързаност, любов и така нататък и така нататък...
Младият мъж си пое дълбоко въздух и заяви пресипнало:
- Госпожо Потър... Сюзан... Хари може би вече не е сред нас. Един смъртожаден на име Долохов го отнесе някъде... за сега не ни е известно къде и какво е станало с него.
Щеше да е прекалено да каже, че не е между живите. Младата жена хлъцна, осмисли думите за две секунди и избухна в необуздан плач, хлипове и подсмърчане.
Сюзан усети, че силните му ръце я притеглиха в съчувствена прегръдка. Но как... защо... Докато слидеринецът все още я потупваше несръчно по гърба и се опитваше да я успокои той й разказваше какво се бе случило... каквото му бяха казали да каже. Не можеше да каже всичко. Дори самият то не знаеше всичко. Ето това го дразнеше много и затова се бе наел да спечели симпатиите на Ордена по всеки възможен начин. Не че му беше много приятно – чувството на неприязън бе взаимно. Е, Падма Патил правеше изключение, но тя бе патица по негово мнение и по една ирония на съдбата тъкмо една патица щеше да му осигури това, което желаеше... и друго, което желаеше друг...