Глава двадесет и първа – Заради Джесика

Както обикновено след Нова година повечето ученици започнаха да се връщат обратно в Хогуортс. Два дни преди началото на новия срок вече всички се бяха върнали. Всички, освен Краб. Явно по тази причина Гойл изглеждаше много самотен, но това не обясняваше угрижената му физиономия, която не слизаше от лицето му. Късно вечерта, когато всички си бяха легнали той седеше в един отдалечен ъгъл на общата стая и размишляваше (което изглеждаше доста необичайно за него) а край камината се бяха разположили Панси, Драко, Тиодор и Ерис и си приказваха весело. Или поне така изглеждаше. Всъщност те оживено обсъждаха “новите” Краб и Гойл.
- Не им е чиста работата! – някак ядосано възкликна Драко и за кой ли не път прокара пръсти през косата си.
- Разбира се, че не е! – отегчено отвърна Ерис. – Къде е Краб? Изобщо не съм го виждала...
- Не си единствената! – рече Панси и се заигра с краищата на косата си. – Гойл изглежда някак не на място сам, не мислите ли?
Четиримата му метнаха по един поглед (той се направи, че не ги е видял) и кимнаха мълчаливо. Вече минаваше три часа след полунощ, когато той се обади:
- Вие няма ли да си лягате? Става късно...
Гласът му бе необичайно мек, но и неспокоен.
- Защо? – също така меко го попита Ерис. – Все пак общата стая е за всички, можем да стоим до колкото си искаме, нали? А ти да не би да чакаш някой... или някоя? – пошегува се тя.
Приятелите й прихнаха, а Гойл само поклати глава още по-нервно и бързо заяви:
- А, не, ни най-малко...
- Къде е Краб? – попита Тиодор любопитно.
- Не е твоя работа, не мислиш ли? – тросна му се Гойл и тъкмо да каже още нещо, когато вратата на общата стая се отвори.
На лицето му се изписа такава ужасена физиономия, каквато едва ли някой някога е виждал. Докато другите се чудеха какво става от тъмното се чу гърленото ръмжене на Краб:
- Тихо, Джес, ако събудим някой, спукана ни е работата...
С магическата си пръчка Ерис запали всички лампи, а Драко запрати едно осветяващо заклинание към мястото, откъдето се бе чул гласът на Краб. Всички сякаш замръзнаха, а на лицето на самия Краб се изписа същата ужасена физиономия, която в момента демонстрираше и лицето на Гойл. Изведнъж се чу детски момичешки глас, който привлече вниманиято на всички, а ужасените физиономии на Краб и Гойл станаха още по-втрещени, ако това изобщо бе възможно:
- И те ли са част от посрещането?
Гласчето привлече погледите на останалите към дясната ръка на Краб, която стискаше нежна детска ръчичка, която в сравниние с неговата изглеждаше още по-миниатюрна. В миг на пълно учудване всички осъзнаха, че това е малко момиченце на около девет години. То изобщо не приличаше на Краб – имаше големи кафеви очи като на сърна а косата му бе русолява и прилежно сплетена на две плитки. Лицето й имаше меки и изящни черти, които бяха в пълен контраст с по-скоро прасешката физиономия на Краб. Най-накрая Ерис се окопити първа и заяви:
- Ъ-ъ-ъ-ъ, Краб... тая шега не е смешна.
- Разбира се, че не е смешна! – тросна се Гойл и се затича към приятеля си и момиченцето. – Опитах се, но те...
- Затова ли искаше да си лягаме? – тържествуващо попита Драко, все едно е открил нещо нечувано. – За да ги посрещнеш и...
Думите се задъниха в гърлото му като осъзна какво всъщност казва. Тиодор му метна възмутен поглед и попита:
- Да оставим другото, коя е тази?
- Ей ти, клечестия! – момиченцето размаха срещу него свободната си ръка, свита в юмруче. – “Тази” си има име, окей?
Никой не се засмя. Все още бяха прекалено втрещени от невъзможната ситуация. После обаче Краб я подръпна припряно и рече:
- Недей, Джес. Прекалено я загазихме вече.
- О, загазили сте и още как! – възкликна Панси. – Имате доста да...
- Стига, Панс. – кротко я спря Ерис, но не можеше да прикрие любопитството си към момиченцето, което й отвръщаше със същото по повод косата й като дъга. – Защо не седнем и да изясним нещата като разумни и големи хора? Мисля, че ще е най-добре.
Краб и Гойл се поколебаха. Спогледаха се въпросително и между тях сякаш премина искра на съгласие. Те въздъхнаха почти едно временно и се наснаниха на последното канапенце покрай камината. Ерис се обади ласкаво:
- Е?
- Ами... – заекна смутено Краб – явно му бе много трудно.
Едва сега момичето забеляза очите му – бяха много червени, все едно ги е търкал с часове. Той примигваше често и гласът му потрепваше от време на време.
- Ами... това е Джесика. – най-накрая каза той. – Сестра ми.
- Сестра ти ли? – намръщи се Драко, но Панси го сръга в стомаха. – Ох, извинявай, но никога не си казвал,че...
- А каква може да съм, глупава блондинко? – възмутено изсъска Джесика – очевидно имаше доста буен нрав.
- Стига, Джес. – повтори Краб. – Да не влошаваме нещата още повече.
Другите се опитаха да прикрият подигравателните си усмивки при думите “глупава блондинко”, но се провалиха тотално и се поусмихнаха през зъби, при което се получиха много интересни физиономии. На Драко обаче не му толкова смешно и отправи ядосана физиономия на момичето, което му се изплези. Ерис отново се овладя първа и попита:
- И та... тоест... да, и?
- Трябваше да я доведа с мен. – лаконично отвърна Краб.
- Защо? – все така внимателно и ласкаво попита Ерис.
Краб искрено се изненада. Явно малко хора са му говорили така внимателно и не бе свикнал на учтивости. Все пак отправи благодарен поглед на момичето и продължи:
- Майка ми... майка ми изчезна. И... не можех да оставя Джес просто така. И... реших... реших да я взема с мен тук... тук в Хогуортс. – говореше с явно усилие – явно наистина му бе трудно да говори.
- Ясно, не говори повече. – прекъсна го Ерис. – Добре, няма връщане назад, но... какво ще правиш сега?
- Хей... – прекъсна я остро Малфой. – За това ли си шушукате постоянно? От началото на годината?
- Разбира се, че не! – сряза го Гойл. – Откъде ще знаем, че... – но той млъкна, като видя изражението на Краб.
- Стига. – обади се Панси. – въпросът е какво ще правим сега?
- Не знам. – клюмна Краб. – Не съм мислил...
Настъпи най-неловкото мълчание, на което някой някога бе присъствал. Ерис мислеше трескаво. Ако само можеше да превърне Джесика в някой друг... да превърне... това беше!
- Това е! – извика тя, но веднага се хвана за устата. – Извинете... исках да кажа... имам план.
- О, брилянтно! – възкликна Драко. – Да чуем следващия гениален план на мозъка на училището!
Никой не си присъедини към него. Краб и Гойл (а и Джесика) изглеждаха въодушевени, а Панси и Тиодор изгледаха намръщено Драко и той омърлушено се отпусна назад. Ерис огледа въпросително всички и те кимнаха.
- Ето какво. – поверително заговори тя. – Но това е само временно. Джесика ще трябва постоянно да е хамелеонизирана. За вас не знам, но ми се струва, че останалите няма да са във възторг от тая работа. Утре ще отида до Забранената гора и...
- Защо ще ходиш там? – прекъсна я Панси с нотка на паника в гласа.
- За да намерим заместител на Джесика. – обясни търпеливо Ерис, но този път я прекъсна Краб.
- Заместител ли? Как така заместител? И какъв заместител ще тъсиш там?
- Слушайте – в гората се спотайват какви ли не зверове. Просто ще трябва да убия някой и после – но това ще е сложно – и после ще го трансфигурираме в Джесика. Ще добавим някоя друга драскотина и синина за повече ефект и после ще подхвърля тялото някъде далеч, все едно е била нападната от нещо и убита.
- Това защо? – объркано попита Тиодор.
- За да не я издирват повече, глупчо! – скастри го Панси. – Нали, Ерис? – гордо добави тя.
- Именно! – ухили се другото момиче.
- Добре, ами през ваканцията? – притеснено попита Гойл. – Лятната ваканция?
- Ъ-ъ-ъ... нямам идея. – смутено си призна Ерис.
- Но иначе плана е страхотен! – възкликна Краб. – За сега нямаме по-добра идея. Благодаря ти, задължени сме ти!
И по лицето му за пръв път се изписа бледо подобие на усмивка. Джесика го подръпна за ръката и попита:
- Какво става?
- Нищо, Джес, почти нищо. – разсеяно отвърна брат й.
- Стига сме говорили, време е за лягане. – обади се отново Ерис. – Джесика, ела да те хамелеонизирам. Панси, заведи я в нашите спални и я настани на моето легло.
- Ами ти? – попита я Драко.
- Аз отивам в Забранената гора. – обяви момичето.
- Ама как! – възкликна тревожно Тиодор. – Нали каза... нали утре...
- Има ли значение кога? – тросна се Ерис. – Колкото по-скоро я “намерят”, толкова по-добре. Джесика, не се страхувай...
Момиченцето гордо пристъпи към Ерис. Тя извади пръчката си и хамелеонизира Джесика. Тя не бе точно прозрачна, просто възприемаше цветовете на нещата зад нея. Панси протегна ръка и заяви:
- Хайде, ела с мен.
Малко странно беше да гледаш как Панси се отдалечава с малко протегната ръка, помисли си Ерис. Тя се обърна към момчетата и заяви:
- Лягайте си, Блейз ще стане подозрителен...
- Идвам с теб. – отсече Тиодор.
- Лягаш си. – ледено отвърна Ерис и стана много сериозна. – Мога да се оправя сама, благодаря.
Нот умърлушено наведе глава и се запъти към спалните на момчетата, последван от Гойл. Краб стисна горещо ръката на Ерис и заяви:
- Не знам как да ти се отблагодаря!
- Няма значение, лягай си. – отпрати го Ерис.
Той настигна Гойл и двамата се скриха от поглед. Драко обаче стоеше като статуя на гордостта и гледаше Ерис въпросително.
- Какво има? Лягай си! – тросна се тя.
- Не, ще дойда с теб. – отвърна той.
- Лягай си! Точно теб не бих взела за помощник и то в гората! – сряза го момичето.
Драко обаче настояваше толкова надменно, че накрая тя изфуча:
- Взимай си наметалото и ме чакай тук!
***
Пет минути по-късно по празния коридор се чуваха крадливи стъпки. Нямаше никой и обстановката бе мрачна и страшна. Луната бе скрита зад купести и тъмни облаци, така че бе почти съвършено тъмно. Ерис и Драко много внимаваха да не се блъснат в някои доспехи, защото шумът би привлякъл някой. Тези дни мерките за сигурност бяха много силно повишени заради многото загадъчни нападения над мъгъли и внушителната сума от двадесет и седем изчезнали за последния месец. Най-сетне двамата стигнаха до вратата.
- Проклятие! – изсъска Драко.
Беше заключена. Двамата проклинаха известно време, но вратата си остана непреклонна и заключена. Никакви заклинания не помогнаха, а Ерис категорично отказа да използва своето разрушително проклятие защото шумът щеше да се чуе чак до астрономическата кула.
- Кулата... ела! – възкликна шепнешком момичето и се опита да хване Драко за ръката, но тъй като не го виждаше се вкопчи в хълбока му.
Той се дръпна възмутено. “Добре, че е тъмно!” – помисли си Ерис, защото усети, че е изчервява силно. Тя се извини на Малфой и додаде:
- Съжалявам, търсех ти ръката!
- Защо? – попита той.
- За да те дръпна към астрономическата кула. Откъде да знам накъде ще тръгнеш? – тросна се тя.
- Добре, ето какво ще направим. – заяви той. – Слагам си ръката на процепа на вратите.
Ерис прокара своята ръка по процепа и напипа неговата. Обви пръстите си около китката му и внимателно го подръпна към новата им цел. След десетина минути Малфой попита:
- Защо точно кулата?
- Ще скочим. – обясни Ерис, докато проверяваше коридора за Филч.
- Ще скочим ли? Извинявай, аз нямам табелка “самоубиец под наем”! – възкликна ужасено Драко и понечи да се дръпне, но Ерис го стисна по-силно и го дръпна към себе си.
Тя се обърна, за да не си извие ръката, но явно го бе дръпнала по-силно, отколкото бе очаквала, защото носът й се заби в нещо меко и гладко, което се оказа шията на Малфой. Както и при входната врата на замъка, гласът му бе още по-възмутен:
- Какво...оу!
- Тихо, кретенчо! – сряза го Ерис, защото още нечии стъпки отекваха по-коридора.
Нямаше как да се припознае – беше професор Макгонъгол. И се приближаваше право към тях. Молейки се планът й да успее, Ерис просъска на Малфой:
- Бързо, прегърни ме! После ще ти обяснявам... просто го направи!
В пълно недоумение Драко изпълни нареждането й и я прегърна. Чудеше се как ще помогне това срещу наближаващата професор Макгонъгол, която сякаш ги виждаше. След това чу тихичкият глас на Ерис, която прошепна “Уингардиум Левиоза!”. Почувства, че краката му се отделиха от земята и затова стисна по-силно момичето. Тъкмо навреме – след около пет секунди професор Макгонъгол се спря под тях и заоглежда подозрително коридора.
Стояха така вече пет минути. Ерис я заболя ръката, но ако свалеше пръчката двамата с Драко щяха да се сгромолясат право върху учителката, а това не бе най-добрият вариант за завършване на мисията им. Професорката явно нямаше намерение да се мръдне. Ерис се ядоса – не можеха да висят така цяла нощ! Молейки се учителката да не я чуе, тя прошепна:
- Отвори прозореца...
Драко извади пръчката си и почти без глас прошепна:
- Диффиндо!
Най-близкият прозорец се раздрънча силно, но не се отвори. Ерис използва момента и както държеше пръчката си насочена, промълви отпращащата магия. Двамата слидеринци се смъкнаха около десетина сантиметра надолу преди Драко да повлече Ерис назад. Момичето обаче не се бе прицелило много точно и двамата се сгромолясаха в едни рицарски доспехи, които задрънчаха, все едно има парад. “Край, свършени сме!” – горчиво си помисли Ерис. Тогава стана нещо, което двамата слидеринци можеха да сметнат за чудо – от същите доспехи изхвърча Пийвс и започна да прави лупинги из коридора. Професор Макгонъгол, която вече търчеше към доспехите се спря на място. Сключените й вежди се поотпуснаха, но все пак тя нареди достатъчно високо:
- Пийвс! Махай се оттук – веднага!
Полтъргайстът се изплези и с мощен звук, удивително наподобяващ задавен двигател се изстреля отново в доспехите и от там на някъде другаде, давайки прекрасната възможност на Ерис и Драко да се измъкнат, при все леко шумно. Пътят до кулата им се стори милиони пъти по-кратък от обикновено. Когато затвориха вратата зад себе си, двамата си позволиха да станат видими за малко. Драко въздъхна шумно и рече с усмивка:
- Задължени сме на Пийвс!
- О, да! – възкликна Ерис и отметна косата от лицето си. – За няколко секунди повярвах, че сме оплескали картинката...
- Да, и аз... Но я ми кажи – как ще скочим? Изглежда високо.
- То си е високо. – отбеляза Ерис и се облегна на парапета. – Не се безпокой, има ли желание, има и начин... Или може би те е шубе и не искаш да скочиш?
- Ами... височината си е внушителна и... не ме е страх, но все пак е високо и... – заекна Малфой, надявайки се Ерис да не е усетила нотката на безпокойство в гласа му.
Тя само се засмя и се загледа нагоре. Е, нямаше кой знае колко за гледане – облаците закриваха звездите и луната. Само един самотен лъч шареше без определена посока, сякаш приближавайки се към тях. Най-накрая се спря върху косата на Ерис и се отрази върху лицето на Драко.
- Колко си смешен! – посочи го момичето, тъй като лицето му бе като дъга.
- Да, мерси. – нацупи се той, но след секунда се усмихна.
Лъчът отмина. Ерис сякаш излезе от някакъв транс и заяви твърдо:
- Хайде, скачай.
- О, да, то е лесно! – тросна се Малфой, но все пак се приближи към парапета и се покатери на него.
Последното което видя, бе насърчителната усмивка на Ерис и пръчката, която тя стискаше в ръка. Той си пое дълбоко дъх и скочи, надявайки се да види и още нещо след като падне. Земята се приближавеше все повече и повече... Той стисна очи и тъкмо се сбогуваше с всичките си познати наум, усети нещо пухкаво и меко под себе си. Отвори очи и направо се изуми – висеше на около половин метър от земята, поклащайки се като кораб. Той се зарадва и замахна с ръце, но пухкавото нещо изчезна и с неприятно тупване той се сгромоляса долу, като междувременно в устата му влезе нещо, което после се оказа охлюв. Той го изплю и се огледа наоколо, тъкмо когато Ерис елегантно се приземи до него. Тя се усмихна, очаквайки възхвали, но вместо това Малфой я скастри:
- Влезе ми охлюв в устата!
- Я? – въпросително се приближи тя към него, за да види, сякаш не забелязала укорителния му тон.
- Изплюх го.
- Ами тогава? Хайде да се хамелеонизираме и да тръгваме. – сви рамене момичето и се хамелеонизира.
За да не изгубят, тя отново обви пръсти около китката на Драко, докато още го виждаше. Той също се хамелеонизира и вече по-спокойно двамата забързаха към гората. Чувстваха се вече доста по-спокойни и не очакваха едва ли не на всяка крачка да изникват учители или членове на Ордена на Феникса, за който Ерис бе научила по-рано. Когато навлязоха в гората тя не се сдържа и зададе въпроса, който я глождеше като куче:
- Защо дойде с мен? Защо настояваше толкова?
- Исках да посетя гората. – нехайно отвърна Драко.
Отговорът така слиса Ерис, че тя се закова на нясто. Слисването бе заменено от необуздан гняв. Тя се разхамелеонизира и му нареди да направи същото. Видя озадачената му физиономия, но нямаше да му обяснява. Тя го хвана за яката и го заби в най-близкото дърво. После просъска с явно негодувание:
- Така ли?! Мислиш си, че е просто разходка, а? Решил си да се покажеш смел?! Е, не бъди толкова убеден! Поехме дълг и трябва да го изпълним, ясно ли ти е? Зарежи идеята за пикник...
- Няма нужда от такива грубости. – невъзмутимо спокойно заяви Малфой и се изтръгна от хватката й. – Знам какво правим.
- Да се надяваме, че е така. – поуспокои се момичето.
Двамата се хванаха за ръка и отново се хамелеонизираха. Звезди и луна липсваха и гората изглеждаше още по-усойна. Скоро чуваха само собственото си дишане и припукването на клонките под краката им. Драко попита:
- Какво търсим?
- Каквото и да е.
- Защо просто не вземем един клон? – попита Малфой.
Ерис сякаш поклати глава (или така му се стори, все пак бяха хамелеонизирани) и прошепна:
- Не и за тази магия. Трябва ни животно.
- Ами някоя мравка? – отново предложи Драко.
- Ти май не разбираш, а? – съвсем тихичко прихна момичето. – Трябва ни бозайник. И да е... абе нещо не много малко ни трябва. Всъщност, колкото е по-близко до размерите на Джесика, толкоз по-добре. Нали помниш какво каза професор Макго...
- Да, да, добре. – лекичко я стисна за ръката той, неспособен да изслуша още една лекция.
Скоро стана съвършено тъмно и дори Ерис се отчая. “Хайде де, проклета гора! Не ме разочаровай, толкова съм слушала за теб!” – ядосваше се мисленно тя. Тъкмо когато щеше да предложи да се връщат, нещо до тях изпука силно. Те се обърнаха и дори Драко трябваше да стисне силно уста, за да не извика от ужас. Покрай тях бавно се прокрадваха два паяка, големи колкото кучето на Хагрид, Фанг. Големите им очи шареха наоколо, а косматите им крака внимателно опипваха почвата. Ако не бяха толкова шашнати и вцепенени, слидеринците можеха да доловят почти балетна изисканост в членестоногите. Драко се окопити пръв. Той извади пръчката си и прошепна:
- Май стават... левия... на три... готова ли си?
- А, да... добре, брой. – пооправи се и Ерис, изваждайки пръчката си. – Авада...?
- Авада. – потвърди Малфой и насочи пръчката си към левия паяк – същото направи и Ерис. – Едно... две... три... АВАДА КЕДАВРА!
Проклятието изкрещяха заедно. Последваха два ослепителни лъча зелена светлина, тупване, писък на паника и бързото шумолене, което им подсказа, че другият паяк е избягал. Драко и Ерис се приближиха към “трофея” си и момичето изцъка с език:
- Май е мъртъв.
- Определено. – пак така сериозно рече Драко и двамата прихнаха.
Точно тогава се чу силно пращене, шумолене, кучешки лай и глас, чийто притежател можеше само да влоши нещата:
- К`во ста`а? Кой там? Покажи се!
Никога не можеха да се припознаят. Беше Рубиъс Хагрид и вярната му хрътка Фанг.
***
- Фанг, леко... – продължаваше да говори той.
Кучето му отвърна с едно притеснено изскимтяване. Учителят по грижа за магически създания обаче продължаваше да си говори:
- Ей, к`ви да са били тия зелени лъчи? Май бя`а от проклятие, а, Фанг? Пък и Гроп не е в таз` посока... Чекай бе, че той и пръчка нема! Ей, тука има нещо гнило. Брей, май-май е мъртъв... тц, лоша работа.
При тези думи той най-невъзмутимо нарами паяка. Драко и Ерис се отдръпнаха бързичко, защото макар и мъртъв, паякът размахваше косматите си крака прекалено живо, докато лекичко се поклащаше на гърба на Хагрид.
- Какво ще правим сега? – попита Драко.
- Трябва да рискуваме. Не можем да останем още в гората. – мрачно отвърна момичето и го повлече след Хагрид и себе си. – Обзалагам се, че скоро ще се съмне...
- Ало, Ерис! – скастри я Малфой. – На средата на зимата сме, стъмва се рано, съмва се късно... пък и сме в гората.
- Именно! – натърти момичето. – Присмивай ми се ако искаш, но не ми харесва тук.
- Е, щом теб те е шубе, значи човек наистина им за какво да се притеснява. – отбеляза Драко.
- Интересно, защо ли тоя тъпак е насред гората по това време? – смети темата Ерис, правейки се, че не забелязва, че Драко й е направил комплимент. – И кой е Гроп?
- Нямам идея. – нехайно рече Малфой. – Краб обаче...
- Шт! – скастри го момичето, но бе късно.
Хагрид се обърна рязко (паякът размаха крака) и насочи арбалета си право в тях. Видимо притеснен, той попита:
- Кой е там?! Покажи се!
Естествено, двамата слидеринци не можеха да се покажат. Хагрид обаче се приближи към тях и те се отдръпнаха, старайки се да не шумолят много, но изсъхналата шума осуети плана им. И малкия пън също...
Драко не го видя. Спъна се и както държеше Ерис за ръката не се усети навреме да я пусне и я повлече надолу. Тъпа болка плъзна по целия му гръб, когато падна на земята и още по-гадна болка усети в стомаха, когато нещо много ръбато (както после установи – лакътят на момичето) се заби в стомаха му. Така или иначе бяха вдигнали достатъчно шум и в най-добрия случай им бе спукана работата. Хагрид се приближи още към тях (паякът размаха крака) и по свирепата му физиономия усетиха, че май ще ги стъпче. Е, Ерис щеше да поеме по-голямата част от тежкия му крак, но това бе достатъчно фатално. Двамата бяха принудени да се разкрачат изключително смешно и неудобно, защото това бе единственият начин да не вдигнат шум. Хагрид приповдигна едрия си крак... всеки момент щяха да стъпи върху тях... и тогава Фанг се разлая в точно противоположната посока. Хагрид прибра крака си обратно и се огледа въпросително. Тъкмо когато момичето се канеше да благослови това, което бе обезпокоило кучето, Хагрид взе, че просна паяка право върху нея. Ерис не знаеше каква нечовешка сила й запуши устата и не и даде да извика погнусено и да хукне към замъка. Нещо слузесто и бодливо я мушкаше досадно на хиляди места, осемте огромни мъртви очи се втренчиха в нея а един крак я одраска по шията. Ерис дръпна главата си назад, отчаяно опитвайки се избяга от този ужасен поглед и този гаден драскащ крак. Усещаше ясно чертите на Драко по тила си, но този ужасен паяк... По-късно щеше да се извини на Малфой, сега единственото, което желаеше, бе да скочи и да тича, докато изпусне и последния си дъх и се сгромоляса мъртва, но далечна от това ужасно космато нещо, което упорито не искаше да склопи и осемте си грамадни втренчени очи... След около две минути (които й се сториха като две хилядолетия) Хаглид се върна и отново преметна паяка на гърба си. Бързо закрачи към къщурката си, която вече се виждаше и Фанг го последва. Когато се отдалечи достатъчно, двамата слидеринци се изправиха мълниеносно и Ерис проскимтя:
- Господи... щях да умра! Искаше ми се да умра, беше ужасно... о, ужас!
И без да осъзнава какво прави (и малко опипом) тя се вкопчи отчайно в Малфой, надявайки се, че той не е слузест и космат. Е, несъмнено не беше. Той я притисна до себе си и (когато я намери) погали момичето по косата:
- Стига, всичко свърши... успокой се, дишай дълбоко... няма повече... възхищавам ти се... на твое място вече да съм в замъка от ужас.
Момичето хлъцна. Беше разтърсена, беше ужасена, беше цялата в слуз... Драко продължи да я успокоява и след пет минути тя успя да си възвърне някакво бледо подобие на настроението, с което бе тръгнала към гората. Двамата се изчистиха (защото Ерис бе омацала и спътника си със слуз) и се запътиха към къщата на Хагрид, която явно бе вътре. Паякът стоеше неподвижен на около метър от къщата, като някаква зловеща плюшена играчка. “Какво ли ще е това хлапе, което да си пада по такива играчки?” – запита се Драко и се приближи към насекомото, защото Ерис категорично бе отказала и сега го чакаше до уговореното дърво. Слидеринецът тихичко смали паяка и го тикна в джоба си. Върна се при дървото и като намери ръката на момичето, двамата се запътиха към замъка. Някъде по средата на пътя се спряха, защото не знаеха как ще се качат обратно.
- Може би отново с левитация? – предложи Малфой.
- Левитацията действа само на определена височина. Не става. – отхвърли Ерис.
- Ами онова заклинание? Не може ли да ни издигне?
- Не, то само забавя падането.
- По дяволите! – изкоментира Драко, защото не се сещаше какво друго да каже в момента, и това му се стори особено уместно за случая.
- Това също не става. – отвърна Ерис.
Двамата се засмяха, но все още не им хрумваше нищо. Отпращащата магия също нямаше да подейства, най-много да свършат с натъртвания и счупвания, не можеха да се магипортират защото бяха на територията на училището, входната врата бе здраво заключена а на тях не им бяха известни някакви тайни входове, били те на или извън територията на “Хогуортс”. Да се трансфигурират в нещо летящо беше най-глупавата идея, но не ги разсмя, защото започваха да се притесняват за връщането. Вече минаваше шест и половина, когато Ерис бе озарена от блестяща идея и поведе Драко към основите на астрономическата кула. Тъкмо когато стигнаха момичето се разколеба:
- Ох, не съм сигурна... ами ако ни усетят?
- Как ще ни усетят?! – нервно я сряза Малфой. – Хамелеонизирани сме, не вдигаме шум...
- Това е много силна Черна магия. – търпеливо обясни момичето. – Хващам се на бас, че Дъмбъл...
- Мерлин да го вземе, просто давай! – просъска шумно Драко.
- Уф, добре... – примирено обяви Ерис и извади пръчката си.
Все още се колебаеше. Драко обаче нервничеше все повече и повече, затова тя се съсредоточи до крайност и прошепна: “Леверио!”. От върха на пръчката й излязоха тринадесет кървочервени полу-прозрачни блокчета, които отначало бяха с размерите на нокът а после се уголемиха и станаха като големите каменни блокове на замъка. Те се пренаредиха в малка спирала и започнаха бавно да се въртят нагоре. Без да се колебае повече, момичето дръпна Драко и дватата се качиха на две блокчета. Ерис бе съсредоточена до крайност – тази магия не бе от най-лесните, а и ако някой ги видеше... Някъде по средата силите й значително я понапуснаха и двамата слидеринци често се поспускаха малко надолу. Тя не можеше да се държи повече, беше прекалено тежко – а и не бе сама. Тъкмо когато прехвърляше плановете за приземяване в ума й, кой знае откъде изникнаха думите на баща й – “Не бих искал да отгледам слабачка.”. Тя се ядоса на себе си – нима щеше да го разочарова? Тя се напрегна още повече и двамата с Драко буквално захвърчаха нагоре. След половин минута те стъпиха на твърдите камъни в средата на астрономическата кула и червените блокчета се изпариха. Драко бе възхитен. Той потупа Ерис по гърба и понечи да я похвали, но коленете й я предадоха и тя се свлече на колене. Този път успя да пусне ръката на Малфой, но без да иска се вкопчи в глезените му.
- Аз, ъ, съжалявам... – дишаше тежко тя. – Трябваха ми малко повече усилия... замъка има много силна защита...
- О! – възкликна смутено Драко и се свлече до нея. – Извинявай, бях малко нервен... искаш ли да си починеш малко? Пет минути няма да ни убият...
- Не... вече съм по-добре... но не мисля, че ще издържа да подхвърля тялото... май ще го оставя за утре вечер...
- Разбира се, че ще е утре вечер! Та скоро ще се съмне... имаш нужда от един дълъг, здрав сън... – обяви Драко, все едно току що бе намерил лечение на някоя смъртоносна болест.
- Хайде да тръгваме...
И двамата заслизаха надолу. Ерис обаче не бе напълно възстановена и Драко трябваше да я прикрепя, а по стълбите едва не му се наложи да я носи на ръце. Някакси се добраха до общата стая и връщайки си видимостта, се тръшнаха на най-близкото канапе. Драко измагьоса един буркан и тикна вътре паяка. Ерис го изгледа отвратено и прошепна:
- Беше ужасно... отвратително... противно... впрочем, съжалявам, че ти станах втора кожа, но бях отвратена...
- Няма нищо, не се извинвай. – побърза да каже Малфой, едвам не се изпускайки “Беше ми приятно.”. – Беше... всеки би те разбрал.
- Но кой ли е Гроп? – отново попита момичето.
- Защо толкова те интересува? – отегчено отвърна Драко. – Сигурно е някой познат от кръчмата, който пък живее в гората...
Ерис се засмя, но не му повярва. Двамата си пожелаха “Лека нощ!” и се запътиха към спалните си. Когато момичето се вмъкна тихичко в своята, Панси веднага скочи от леглото си и попита:
- Е? Какво стана?
- Моля те, Панси... – отвърна Ерис. – Чувствам се по-мъртва и от труп, трябва да си легна...
- Джесика е в твоето легло! – напомни й Паркинсън.
- О... – въкликна Ерис. – О!
- Ела на моето легло, предостатъчно широко е... – предложи Панси.
- А, не, мерси... – смути се Ерис.
- Глупости, нали те виждам, че си капнала! – сляза я другото момиче. – Направи те сучдя как се държиш на крака... преобличай се и не се безпокой от нищо...
- Идеята ти е премамлива като купчина злато, но какво ще си помислят другите? Моето лело е празно, аз съм при теб... – отметна коса Ерис.
- Ъ-ъ-ъ... – заекна Панси.
- Какъв е проблема, ще се съберем двете! – тихичто детско гласче се разнесе около двете момичета.
- Джесика! – възкликна Ерис. – По това време на денонощието хората спят, пък и сме във ваканция...
- Ти ли ще ми говориш за спане! – нещо я подръпна за ръкава. – Изглеждаш ужасно, един сън ще ти се отрази съживяващо...
Ерис не се остави да я увещават дълго. Беше прекалено уморена за всичко, което не беше сън. Тя се преоблече едвам-едвам и се просна на ръба на леглото си. За това поне никой нямаше да се усъмни – тя винаги спеше така, а в подземието беше достатъчно сумрачно по всяко време на деня, за да закрива другата страна на леглото, до стената, къдено се беше разположила Джесика.
***
- Ставай, поспаланке... хайде, ще умреш от глад...
Някой се опитваше да събуди Ерис. Тя се понамръщи и отвори очи. Панси бе приседнала на края на леглото й и се усмихваше весело. В ръката си държеше нещо, което ужасно много приличаше на две препечени филийки, а и ухаеше точно като такова.
- Добро утро, Панс. – поздрави Ерис и се протегна. – Колко е часа? Десет? Единадесет?
- Дванадесет и двайсет. – обяви Панси. – Ето, взех ги за теб...
- Задължена съм ти. – усмихна се уморено Ерис и лакомо загриза едната филийка. – Къде са другите? И къде е Джесика?
- Другите са на обяд а аз съм ето тук. – обади се нещо от съседното легло, което макар и невидимо, определено бе сестричката на Краб.
- О... здрасти. – усмихна се Ерис. – Не си ли гладна впрочем?
- Панси ми донесе закуска, благодаря.
- Е, Панси се грижи за всички ни... – усмихна се Ерис.
- Стига, не съм направила нищо особено... – поруменя Паркинсън. – За сега ще я караме така. Поне докато не измислим друго.
- Е, засега не можем да се оплачем. – изфъфли Ерис, докато си навличаше мантията и едновременно с това дъвчеше последните хапки от филийката.
Тя отново седна на леглото си и се прозя за пореден път. Внезапно на вратата се почука. Панси и Ерис си размениха свъсени погледи и Ерис заяви:
- Би трябвало да е някой от момчетата, на нас не ни трябва разрешение да влезем...
- Може да е Тиодор, много се притесни за теб на закуска. – вдигна рамене Панси и се надигна да отвори.
- Кой е Тиодор? – обади се Джесика.
- Клечестия. – изсумтя Ерис и се подсмихна.
- Нямам му вяра. – веднага оповести мнението си малкото момиче.
- Значи си единствената. – отвърна Ерис и отново се прозя.
- О-о-о-о, да не би да си падаш по него? – заяде се Джесика.
- И как още. – намигна Панси и се запъти към вратата, когато отново се почука.
- Е, желая ти успех, Ерис. – великодушно обяви сестричката на Краб.
- Мерси. – захили се другото момиче.
В този момент Панси отвори вратата и там се една ухилена, но угрижена физиономия, която безспорно принадлежеше на Тиодор Нот. Той се ухили още повече, като видя Ерис, и се засмя:
- Ехей, поспаланке! Добро утро.
- Тиодор! – възкликна Ерис и се хвърли на врата му. – Добро утро...
И без да дава каквито и да са обяснения, тя го завлече към общата стая. Джесика се обади, без да направи какъвто и да е опит да прикрие изненадата си:
- Ама те да... толкова бързо... но...
- Малко си изостанала със събитията. – захили се Панси. – Те отдавна са.
- Така ли? Виж ти! – възкликна другото момиче. – Сега сигурно ще ми кажеш, че ти и блондин...
- Блондинът. – натърти Панси леко изнервено, но после добави усмихнато. – Не ходя с момичета.
- Да де. – нетърпеливо я прекъсна Джесика. – Че ти и той... о, много се навъдихте такива! – довърши тя с явна досада.
Панси тъкмо да я попита “Какви такива?”, когато отвън се чу гласът на Драко, който я викаше. Момичето скочи на крака и забързано заговори:
- Виж, Джесика, трябва да те оставя...
- А какво да правя сама цял следобед?! – ядосано възкликна момичето.
- Ами... ами... защо не си поиграете с Цезар? – отвърна Панси и извади котето на Ерис от клетката му. – Само внимавай да стоиш на леглото на Ерис и внимавай като дойде някоя от другите и...
- Да, добре. – успокои я сестричката на Краб и явно гушна котето (което веднага замърка и се опита да види с какво да си играе), но тъй като бе хамелеонизирана Панси не бе сигурна в това.
Тя каза “Чао!” и изхвърча навън. Бе посрещната от очевидно изнервения Малфой, която я стисна малко по-силно от обикновено и веднага я поведе към обичайното място на групичката им, канапетата пред камината. Там вече се бяха настанили останалите, но само Ерис изглеждаше малко по-ведра на фона на останалите физиономии тип “кога е погребението”. Двамата се настаниха на последното канапенце и Краб веднага попита:
- Как е тя?
- Успокой се, добре е. – меко отвърна Панси. – Ерис нали не се сърдиш, отворих клетката на Цезар, защото й беше малко скучно.
- Не, няма нищо, и без това не е излизал от години... – успокои я другото момиче.
- А какво има всъщност? – попита Паркинсън, забелязвайки физиономиите на лицата на останалите. – Не сте в особено щастливо настроение... о, извинявай, Винс!
- Няма нищо. – измърмори Краб и извади сутрешния вестник. – Вече са разбрали...
Панси взе вестника и го разгърна на отбелязаната страница. Статията не бе особено голяма, но все пак се забелязваше.

ИЗЧЕЗНАЛИ СЪПРУГАТА И ДЪЩЕРЯТА НА СМЪРТОЖАДЕН

Онзи-който-не-бива-да-се-назовава очевидно не се задоволява само с отвличане на мъгъло- и полукръвни – пишеше там. – Вчера вечерта от Министерството установиха, че са изчезнали Мариса и Джесика – съответно съпругата и дъщерята на небеизвестния смъртожаден Мизар Краб. Той и още десетина смъртожадни, сред които Луциус Малфой, Антонин Долохов, Садалмелик Нот и Каус Гойл успяха да избягат от Азкабан през юли миналата година и Министерството неохотно признава, че не са стигнали до никъде с издирването им.
“Добре са прикрили следите си.” – заяви аврор, който пожела да остане анонимен. – “Разбира се,не изключваме възможността семействата им просто да се присъединяват към тях.Нещо като семейна традиция, само дето е доста зловеща!” – додаде той. Междувременно, другото дете на съпрузите Краб – Винсънт – се върна обратно в училището за магия и вълшебство “Хогуортс”, за да продължи обучението си. В момента Винсънт е шести курс, докато сестричката му Джесика е на десет години и още не е постъпила в училището.
Интересен факт е, че подобно на бащите си, момчетата Драко Малфой, Винсънт Краб, Грегъри Гойл и Тиодор Нот също са в една и съща компания, към която се присъединяват и две момичета. За сега групичката слидеринци не са показали особени признаци, че ще последват пътя на смъртожадните си родители, но само времето ще покаже. Нашият вестник ще съобщава за всичко, което се появи около загадъчното изчезване на Мариса и Джесика Краб, както и останалите жертви на похищение.

Панси дочете последния параграф със зяпнала уста. Затвори рязко вестника и понечи да го върне на Краб, но той си го взе сам и го метна в запаления огън. Пламъците го обгърнаха и скоро от него не остана нищо друго, освен купчинка пепел.
- Е... хубаво ни насадиха. – обади се най-сетне Драко.
- Направо ни насадиха. – ядосано отвърна Ерис. – Прекрасно! Не си и представям какво ще стане утре...
- Аз и не искам да си представям. – измърмори Гойл.
- Кой е писал статията? – попита Нот, все едно от това зависеше животът му.
- Не обърнах внимание. – отвърна Краб.
- Е, тогава ще се наложи да избием всички репортери. – натърти Тиодор.
- Чакай си реда. – изпуфтя Ерис. – Не си единствен, дето има да убива там.
- Твоят проблем не беше ли с “Дрънкало”? – намръщи се Драко.
- О, да, вярно... Е, аз се заемам с тях, вие ако искате опустошете “Пророчески вести”. – ухили се тя.
Другите се усмихнаха тъжно и обстановката се поразведри малко. Не можеше да се каже, че подскачат от щастие, но поне погребалното настроение бе отминало. Скоро шестимата се впуснаха в оживен разговор за това какво ли ще напише вестникът, когато станат смъртожадни. Панси не беше чак толкова активна – за сега нейното семейство не бе в списъка на смъртожадните и тя още се колебаеше дали би избрала този път. Отлично знаеше, че връщане назад няма. Докато размишляваше, Ерис правеше ожесточена имитация на Драко, когато той обявява, че ще става смъртожаден:
- И така... – кривеше се тя. – Благодаря ви, мили приятели, че сте тук за този тъй важен за мен момент. Специални благодарности отправям на Черния Лорд – тук татко се изправя и се покланя лекичко на тълпата – който бе така любезен да ни удостои с присъствието си. И така... уважаеми гости... господин министре... официално обявявам, че от днес – тук бършеш една сълзичка на щастие – от днес официално встъпвам в длъжността смъртожаден! Тълпата се изправя на крака, ръкопляска оглушително, някои подсвиркват... вълшебно! – завърши тя.
Другите вече се давеха от смях. Ерис можеше да се шегува и с най-сериозните неща! Тя самата се кискаше неудържимо без да забелязва с какво възхищениея гледа Тиодор. Малфой обаче забеляза и като си пое дълбоко въздух, заяви:
- Спокойно, Тиодор, никой няма да ти я открадне! О-о-о-о, вече си представям вашата сватба... – очите на слидеринеца блеснаха, все едно са го обявили за владетел на планетата. – Сватба в черно, искате ли така? Ай-ай-ай, Ерис в рокля! Вълшебно... – кискаше се той.
Ерис му се ухили иронично и заяви:
- О, прекрасно! Искам ти да си свещенникът!
Останалите прихнаха, а Ерис продължи:
- Та значи, ти си свещенникът... хей, Панс, искаш ли да си кръстница?
- А? О, става... – помъчи се да се усмихне другото момиче.
Никой не забеляза, че тя размишлява за съвсем друго и Драко попита:
- Къде ще се жените?
- Не съм сигурен. – отвърна Тиодор през смях. – Някакви предпочитания, Ерис?
- Все ми е тая, но дансинга ще е върху гроба на Потър! – прихна момичето. – От всичко най-много бих желала да танцувам на гроба му!
- С рокля? – скептично попита Гойл.
- Е, ще се преоблека веднага след като свърши церемонията по “Можете да целунете булката!”. – Ерис се хвана за стомаха – смехът й дойде в повече.
- Защо аз? – смръщи се Малфой.
- Нали ти се свещенникът! – сръчка го Панси, вече зарязала черните си мисли.
- О! – възкликна той.
***
Късно вечерта, много часове след вечерята те отново се бяха събрали. От предишното весело настроение не бе и останала следа, всички бяха по-сериозни от всякога. Джесика също бе с тях. Най-накрая Ерис каза:
- Това е общо взето. Сега наистина ще ми трябва помощник. Честно казано, Драко, снощи можех да мина и без теб, но нали си такова досадно говедо...
- Говедо блондин! – възкликна Джесика ехидно. – Каква комбинация!
- Какво толкова ти пречи, че съм рус?! – тросна се самият Драко. – Не знам за някакви случай, при които цветът на косата определя интелекта.
- Значи не си живял достатъчно дълго в близост до мъгъли. – обясни момиченцето. – Иначе...
- Иначе какво? – все така войнствено попита Малфой.
- После ще обсъждаме вицовете за блондинки, не се карайте. – намеси се успокояващо Ерис. – А сега... Тиодор, би ли желал да дойдеш с мен...
- С удоволствие. – клюмна Нот. – Но не съм особено добър в трансфигурацията. Остави оценката, тя бе само на теория... По-добре вземи отново Драко, той е добър.
- Уф... хубаво. – кисело рече Ерис и се обърна към Малфой. – Носиш ли...онова?
- Ето го. – той извади от джоба си бурканчето с паяка.
Ерис потръпна и заяви:
- Добре, де, прибери го! Сега, да повторим пак: Панси, ако те питат къде съм...
- Зле ти е. – моментално отвърна Панси. – И си ми казала, че стената е възхитително прохладна, но все пак си предупредила никой да не дърпа завесите на леглото ти...
- Именно! – натърти другото момиче. – Вие тримата... – тя се обърна към Нот, Краб и Гойл.
- Драко не иска никой да го безпокои, защотото го цепи главата и ще прокълне всичко, което докосне завесите на леглото му. – издекламира Гойл.
- Добре. – усмихна се Ерис, но по-скоро на Тиодор, отколкото на Грегъри. – Ами... това е. Хайде, блонди, да тръгваме... – тя се объна към Драко, който отново се нацупи при думата “блонди”.
- Успех! – пожелаха им останалите и се запътиха към спалните си.
Ерис отново се вкопчи в китката на Драко и двамата се хамелеонизираха. Както и предната вечер, се запрокрадваха нагоре към астрономическата кула. Надяваха се този път да приключат по-бързо, защото на другата сутрин вече имаха уроци и не можеха да си позволят да спят до късно. За разлика от Ерис, Драко се бе събудил в десет и половина, но и двамата бяха на мнение, че силната Черна магия, която Ерис бе направила, я бе изтощила значително повече. Тъкмо стигнаха до познатото мраморно стълбище за горните етажи и изведнъж някаква невидима преграда се блъсна в тях с притеснително отекващо “туп”. Те се спряха озадачени. Продължиха пак но с още едно “туп” отново се блъснаха в нещо и тогава Драко “изкоментира” тихо:
- Проклятие!
- Малфой?! – чу се ошашавеният познат глас на Хари Потър точно пред тях.
- Потър?! – възкликна Ерис.
- Ерис?! Какво правите тук, по дяволите...
- А ти какво правиш тук?! – сряза го Драко. – Радвай се, че не виждам грозната ти муцуна, иначе да съм те прокълнал...
- Ти ли ще ми казваш, че съм муцуна?! – разфуча се грифиндорецът. – Ами това, което ти наричаш свое лице?! Дори не може да се намери подходящо определение за него!
- Стига, тъпаци такива! – просъска Ерис, но бе късно.
От най-близкия коридор изскочиха Филч и Госпожа Норис. По лицето на Филч бе изписана злорада усмивка и той изграчи:
- Пипнах ли... а! – обърка се той когато видя, че говори на празен коридор. – и все пак... тук сте, знам... души миличка, намери ги... – говореше той на котката си, която се приближаваше все повече към тримата невидими.
Ерис се ужаси. Котката я гледаше право в очите – дали наистина ги виждаше? Усещаше, че другите двама едвам дишат и съдейки по това усещаше, че и те не са много щастливи от появата на Филч и проклетата му котка.
За пореден път Хари се зачуди дали мантията му невидимка действаше на котки. Разсеяно се почуди дали Госпожа Норис вижда двамата слидеринци, но не бе сигурен дали и те бяха с мантия невидимка или използваха някакъв друг метод за невидимост.
Мислите на Ерис препускаха с почти светлинна скорост. Ако можеше само да обърка проклетата котка така, че тя да се върне към Филч... ами ако... е, нямаше друг избор, така че... Забравяйки, че вече държи спътника си за ръката тя напипа рамото му (което обаче съвсем не беше негово) и като се вкопчи в него го повлече в полукръг, който завършваше зад Филч. Госпожа Норис се подмами и се обърна обратно към собственика му. Когато невидимите застанаха точно зад Филч котката се приближи бързичко към него. Той се хвана в клопката и я улови.
- Не ги ли намери, миличка? Нищо, ще ни паднат в ръчичките, ще видиш...
И той се запъти напред към друг коридор.
Хари се чудеше какво става. Съдейки по дългити нокти, Ерис го бе спасила от лапите на Филч, затова когато той и котката му се скриха от поглед, Хари попита:
- Ерис, какво...
- Потър?! – разнесе се съскащият й шепот. – Какво правиш до нас, трябваше да си там...
- Ами... ти ме повлече насам. – объркано обясни той.
- Аз ли? Но... чакай... това твоето рамо ли беше?!
- Ъ-ъ-ъ...да.
- О, по дяволите!!! - толкова високо просъска тя, че се наложи да си запуши устата.
- Какво става тук?! – обади се и Драко.
- Сгафих, ето какво... – обясни разсеяно Ерис. – Виж, Потър, върви си по работата, ние трябва да тръгваме.
И тя остави Хари още по-объркан и слисан отколкото когато той се бе блъснал в нея. Когато се отдалечиха достатъчно, Драко изсумтя:
- Спаси му кожата.
- И горчиво съжалявам. – Ерис го стисна за ръката.
- Какво ли прави Потър посред нощите из замъка? – смени темата Малфой.
- Не знам... кой ли е Гроп?
- Престани с тоя Гроп!
- Аха, значи ти можеш да се интересуваш от Потър а аз не мога да се интересувам кой е Гроп?! – тросна се Ерис. – Да те бях оставила с тоя тъпак, да те видим тогава!
- Добре де, не се горещи. – смънка Драко. – Имаме работа...
- Имаме работа... – повтори присмехулно момичето. – Да видим каква работа ще вършим като... ох!
Тъкмо бяха завили по един друг пуст коридор, когато отново се блъснаха в нещо. Този път без да се замисля момичето се засили и срита нещото, в което се бяха блъснали. Съдейки по леката болка в палеца на крака си, явно бе уцелила, а и доказателство бе последвалото прочувствено “ох”, което сякаш бе пропито от болка.
- Нека ти! – просъска Ерис и пак го срита. – Като... – и пак го срита. – не се научи... – отново го срита. – да не се бъркаш... – и пак го срита. – в работата... – пак го срита. – на... – и отново го срита. – другите! – засили се за последно и го срита с всичката сила, на която бе способна. – Скъса ми нервите!
- Добре, схванах картинката... – проскимтя гласът, който безспорно принадлежеше на Хари Потър, като се изключат нотките на непоносима болка.
- Не съм сигурна! – обяви Ерис и със свободната си ръка замахна да го удари, обаче той явно се бе попривел и нокътят й закачи нещо меко.
Пред нея и Драко се разкри чудна гледка – очилата му се бяха кривнали, той се бе свил а лицето му се бе сгърчило от болка. В ръката на момичето стоеше нещо, което сто процента беше мантия невидимка. Драко подсвирна:
- Виж ти, Потли, какво си имаш... Сигурно върши работа, а?
- Разбира се, че върши работа, глупако! – тросна му се Хари, докато вадеше пръчката си. – И това също върши работа – Киде!
Драко, който обаче го бе забелязал, мълниеносно извади пръчката си и извика: “Протего!”. Проклятието на грифиндореца рикошира и профуча край ухото му, забивайки се в ъгъла на коридора. Чу се силно “тряс” и парчета камък паднаха с още по-силно “тряс”.
- Какво има, Малфой?! – сопна се Хари. – Страх те е да да се покажеш а?
- Не ме е страх, нещастнико! – изсъска Драко и се разхамелеонизира.
Хари за миг застина пред изненадващо късата коса на врага му, но после на устата му заигра крива усмивчица.
- Охо, какво сме направили с прекрасните буйни коси? Нима ти омръзна да си като излязъл от реклама за шампоан за коса?
- Не сме във фризьорския салон, Потър. – изхили се Драко. – Макар че никак няма да ти се отразят зле две ножици... скоро ще настигнеш Грейнджър, честна дума!
Ерис също стана видима, но те не й обърнаха никакво внимание. Това бе най-шокиращата сцена, на която тя помнеше да е присъствала – двамата заклети врагове, чийто омраза на единия можеше да е съразмерима само с омразата на другия спореха за... косите си! “Ето нещо, което не можеш да видиш всеки ден!Ех, да имах видеокамера...” – помисли си момичето и застана между тях:
- Вижте, момчета, не искам да прекъсвам сладката ви приказка, но имаме работа, Драко. – натърти ня.
- Има време. – озъби й се Малфой. – Ние с Потли имаме сметки за уреждане.
- Точно така. – не му остана длъжен самият Хари.
- Да, да, сигурна съм, че имате, а сега...
Тя понечи да подаде мантията невидмка на притежателя й, но двете момчета си помислиха, че тя се дръпва. Едновременно извикаха две различни проклятия, които уцелиха Ерис право в слепоочията. Първо се почувства, все едно целият замък се е стоварил на главата й, после цялата се разтрепера и се свлече на земята.
- Ерис! – извикаха едновременно дуелиращите се и се спуснаха към нея, за да я уловят.
- Внимавай, говедо такова! – процеди Хари, когато успя да улови Ерис.
- Пусни я, белязана овца! – не му остана длъжен Драко и дръпна момичето към себе си.
- Пуснете ме и двамата! – извика Ерис и два точни юмрука се забиха в лицата на спорещите.
- ОХ! – извикаха те едновременно и я пуснаха, в резултат на което тя загуби равновесие и се пльосна на земята изключително неелегантно.
Драко и Хари се отдръпнаха от нея, предчувствайки невероятния изблик на ярост. Тя се изправи бавно и каза тихо:
- Така... ще се дуелираме, а... е, няма да стане тая! Потър, дръж си проклетата мантия и изчезвай. Драко, хайде, после ще се разправяме с него...
И като хвана спътника си за китката, тя хамелеонизира и двамата и повлече Малфой към астрономическата кула. Хари веднага се наметна мантията, защото не му се искаше да стои видим по това време на денонощието и то точно на това място в замъка. Постоя загледан в мястото, където двамата слидеринци бяха се изпарили и продължи в другата посока за срещата си с Хагрид.
Междувременно, Драко все още мърмореше срещу постъпката на Ерис.
- Защо не ме остави да се разправя с него?!
- Млъкни най-сетне, машина за оплаквания! – тросна му се момичето. – Имаш цялото време на света, точно сега ли трябваше да си уреждаш сметките? Точно сега, когато имаме работа?!
- Беше ни в ръчичките! – възрази Малфой. – Можехме дори да го убием...
- Не! – просъска момичето с все сила заби дългите си нокти в китката му. – Отлично знаеш, че Потър се пази за баща ми! Сега млъкни и върви!
Драко замълча обиден и реши да не проговори и думица на Ерис повече. След десетина минути, когато стигнаха стълбата, тя попита:
- Хей, какво има? Мислех, че все ще говориш за нещо...
- Ти ми каза да мълча. – тросна й се Малфой и съжали веднага, че й е проговорил.
- Имах предвид да не се оплакваш. – порица го нежно момичето. – Или ти винаги се оплакваш, каквото и да става?
Драко не се сдържа и прихна тихичко. Просто не можеше да удържи на хумора на Ерис. Тя сякаш се усмихна и попита:
- Да не ми се сърдиш за нещо?
- Всъщност – да. – отвърна той, любопитен да научи какво ли ще направи Ерис.
- Е, недей така, нараняваш ме. – момичето го дръпна към себе си, за да усили шегата.
- Не знаех, че можеш да бъдеш наранена. – отбеляза Малфой.
- Честито! За това откритие печелите цели два кнута! Помислете си какво можете да си купите с тези невероятни два кнута! А още по-добре – ако ги заложите можете да играете за цяла сикла! – заговори момичето с непогрешимия глас на някоя телевизионна водеща.
- Така ли? Добре... и добре, играя. Какъв е следващият въпрос? – полюбопитства Драко.
Ерис притвори вратата към кулата и след като прошепна “Колопортус!”, се разхамелеонизира и прикани придружителят си да направи същото. Чудейки се дали Ерис ще му даде цяла сикла само за тази елементарна магийка, Драко също стана видим и след малко съжали. Ерис го срита по пищяла и попита бързо:
- Дали ще ме гониш до горе от гняв?
- И още питаш! – възкликна Драко и хукна след нея.
Настигна я малко преди втората врата и едва не я размаза върху тежките дъбови врати. Както и през онзи далечен августовски ден нави косата й (този път - меденочервена) около ръката си и я дръпна малко назад, защото му се стори, че носът й пукна лекичко при сблъсъка с вратите.
- Е... нямаме мечка... – задъхано заговори той. - ...но сега ще ми дадеш ли сиклата?
И той я обърна към себе си. Тя изтръгна косата си и я разтръска, смеейки се весело. Извади от джоба си една сикла и я метна във въздуха. Драко я улови с доволно изражение и се зазяпа по надписа на монетата. За негово най-голямо изумление на нея пишеше с големи букви “ТИ СИ КРЕТЕН!”. Малфой вдигна изненадано глава и видя, че Ерис го гледа напрегнато. Той я замери с монетата и заяви:
- Благодаря, че ми извести.
- Стига де, ти видя само наполовина... – тъжно го погледна момичето и му подаде сиклата. – Спомни си “ПОТЪР Е ГАДЕН” и да видим какво може да излезе от това... – намигна му тя.
Драко се замисли. “ПОТЪР Е ГАДЕН” беше вторият надпис на значките “Подкрепете Седрик Дигъри...” от по-миналата година. Той се появяваше, когато някой стиснеше значката. Значи... значи би трябвало само да стисне монетата. Той го направи и направо се изуми. Сиклата изскочи от ръката му, направи един лупинг и с ярък златист проблясък в ръцете му тупна чисто нов истински галеон. Ерис се засмя весело:
- Харесва ли ти? Имам поне петдесетина и всяка с различен фокус. Реших да запазя този за теб, но откъде да знам, че ще ме замериш с него?
- Извинявай. – усмихна се Малфой. – Ама... този ис... истин...
- Истински е. – потупа го по рамото Ерис. – Макар че ти дадох жокер, ти си го заслужи честно и почтено.
- Хм... – замисли се Драко. – Може с него и още две негови приятелчета да основем фондация “Помогнете на Уизли”, какво ще кажеш?
- Великолепна идея. – злобничко се ухили момичето. – Но дай да се залавяме за работа, а?
- Да, добре. – кимна Драко и прибра галеона в джоба си, докато Ерис отключваше вратата.
Излязоха на добре познатата им площадка. Както и предния път, с известно притеснение Драко пристъпи към парапета. Ерис му се усмихна насърчително и тъкмо той да скочи надолу, когато от стълбите се разнесе гласът на професор Синистра:
- Кой е там?! Стой!
- По дяволите! – просъска Ерис. – Скачай, скачай!
И тя го бутна, като моментално след това го последва. Изведнъж й хрумна ужасна мисъл – ами ако професорката се надвесеше над парапета и ги видеше? Драко явно му бе хрумнала същата мисъл, но май лицето му изразяваше тревога от по-скоро бясно приближаващата се земя. “Да става каквото ще!” – възкликна наум Ерис и направи магията за въздушната възглавница. Двамата се забиха на около метър над земята и веднага се хамелеонизираха, след което се залепиха за стената – високата трева можеше да издаде стъпките им, които се виждаха дори от астрономическата кула. Вдигнаха погледи и видяха професор Синистра, която сновеше край парапета. Тя се облегна и се загледа право в тях. Стоя така известно време и след като се огледа, за да увери, че наистина няма никой наоколо, се изплю и се загледа след плюнката си. Като на забавен кадър Ерис видя как тя летя известно време и се приземи във въздуха (което изобщо не бе въздуха, а главата на Драко). Беше си малко странно да я гледа как си виси във въздуха, но поне преподавателката по астрономия се бе махнала. Ерис прошепна:
- Чисто е.
- И-и-и-и-ийъх! – изкоментира Малфой с неподправено отвращение. – Господи, какво я е прихванало тая жена?! Да храчи като... като... и-и-и-йъх! Гнусно-о-о-о-о! Как ще посещавам остатъка от часовете й?!
- Успокой се. Няма да те плюе всеки път като й отговориш грешно. – изикска се момичето. – Покажи се за секунда, да те почистя.
Ерис се озова пред доста неприятна гледка – прилежно направената коса на Драко бе доста поомазана... “Точен мерник, професоре!” – помисли си Ерис и с едно махване на пръчката косата на спътника й отново си стана същата.
- Готово. Дай ръка и ставай невидим.
Той се подчини и двамата се запромъкваха към входната врата на замъка, защото от там бе най-прекият път за излизане от територията на училището. Двамата нямаше от какво да се притесняват – бяха хамелеонизирани, бяха на Тъмната страна, какво можеше да им се случи? “Само да не срещнем диментор, само това не!” – молеше се наум Драко. Докато с Панси все още бяха в имението Малфой, двамата бяха решили да се позабавляват и да си измагьосат покровители. Разочарована от облачето сребриста мъгла, Панси се бе обърнала на другата страна и не бе имала “удоволствието” да види покровителя на Драко. Малфой се разкъсваше от дълбокото си съмнение, че това е обикновен покровител и шока от облика на самия покровител. Ако срещнеха диментор Ерис без проблем щеше да се оправи и сама с него, но Драко не искаше да се покаже страхливец и също трябваше да призове покровителя си. Мразеше някой да му казва, че не е добър в нещо и не можеше да си позволи да призове само сребриста мъглица, която щеше да е точно толкова полезна, колкото и използвана носна кърпичка. Разбира се, можеше да пита професор Снейп, но той все още не проявяваше признаци, че ще завържат един обикновен разговор между учител и ученик. Гърлото му сякаш се завъза на възел когато се сети, че може да пита и учителя по Защита Срещу Черните Изкуства – Драко в никакъв, никакъв, никакъв случай не искаше дори да го доближава! Внезапно се блъсна в нещо невидимо (което безспорно бе Ерис) и излезе от унеса.
- Какво?! – попита той почти без глас.
- Трябва да се магипортираме. Само не викай. – отвърна момичето и го стисна по-силно за китката.
Малфой се огледа – училището бе далече зад тях, отдавна бяха излезли от територията му. Той се засмя:
- Да викам ли? Че защо да викам?
- Няма да ти хареса, но се свиква. – обясни нетърпеливо Ерис. – Е? Имаш ли идеи къде ще подхвърлим “трупа”?
- Хм... – замисли се той. – Не съм сигурен... някъде... някъде, където да е на лесно за аврорите.
- Министерството? Лондон? – попита Ерис малко изплашено. – Но трябва да е в магически Лондон... близо до сградата...
- Какво ще кажеш за уличката “Пъркс и Лери”? Тя често се ползва от полу-кръвните министерски служители! – възкликна Драко.
- “Пъркс и Лери”? – замислено повтори момичето. – Е, добре, нямаме друг избор.
***
Двамата залитнаха лекичко, или по-скоро Драко залитна и повлече Ерис. Това магипортиране не му се стори особено приятно, но между него и летежната пудра сто процента би избрал магипортирането. Поне нямашe пепел и пушек. Двамата се огледаха – уличката определено беше магическа. Една бронзова табелка известяваше и името й. Беше малко позеленяла от времето и буквите бяха позацапани, но все още личаха достатъчно. Къщите около тях бяха тъмни и усойни, а прозорците им приличаха на очи на зомбита – празни и зловещи. Кофата за боклук до тях похъркваше лекичко и си мърмореше нещо от сорта на “мухлясали банани... съсипия...”, но нямаха време да я слушат. Драко извади бурканчето от джоба си и изсипа паяка на земята. Уолеми го до нормалните му размери и Ерис потръпна. Бързо се съвзе обаче и извади пръчката си.
- Слушай сега – магията се казва Диверсиум Визио... – от пръчката й изскочиха няколко тъмносини искри. – Моля те, запомни я добре, защото ако объркаме нещо ще я патим много. Докато изричаш заклинанието ясно си представяй Джесика.
- Повтори пак, ако обичаш. – притеснено помоли Драко.
- Диверсиум Визио... – повтори услужливо Ерис.
- Диверсиум Визио... Диверсиум Визио... Диверсиум Визио... – заповтаря си той и от неговата пръчка заизскачаха тъмносини искри. – Добре!
Двамата насочиха пръчките си към грамадния паяк и Ерис започна да брои:
- Три... две... едно... сега! Диверсиум Визио!
Двамата го казаха с равен тон. Върховете на пръчките им заблестяха в тъмносиньо и после изстреляха множество сини лъчи, които образуваха нещо като кълбо около безжизненото тяло на паяка. Драко усърдно си представяше спокойната физиономия на Джесика, но в съзнанието му постоянно искачаха по лицето й синини и подутини. Накрая не се сдържа и отвори очи. Сноповете сини лъчи се въртяха с бясна скорост около нещо, което все повече заприличваше на обезобразено човешко тяло... на малко момиченце... Постепенно лъчите се забавиха и с рязко “пук” сякаш се вляха в тялото на десетгодишно момиченце, което безпогрешно беше Джесика Краб. Или почти...
- Какво стана?! – възкликна Ерис учудено. – Какво си си мислил, боксов мач ли?!
- Ъ-ъ-ъ-ъ, съжалявам... – почти проплака Драко.
- Успокой се. – усмихна се момичето. – Малко си се престарал това е. – и тя невъзмутимо подритна трупа, който изглеждаше, все едно е бил стъпкан от слон.
Нявсякъде, където се виждаше кожа, тя бе синя или лилава, на много места имаше отворени порезни рани от които се процеждаха капки слузеста кръв. Очите бяха широко отворени и кръвясали, едната ръка бе извита под изключително странен ъгъл, а пръстите й се бяха вкопчили в нещо, което някога е било плюшено зайче. Драко поклати глава и заяви:
- Много сме се попрестарали.
Карай да върви, колкото-толкова... – изцъка Ерис и пак побутна тялото. – Сега не се паникьосвай, като ти кажа – бягай натам.
И колкото й глас държи, Ерис запищя с детси глас:
- Аи! Мамо! Помо-о-о-о-ощ! Мамо-о-о-о-о-о! Не, оставете ме, моля ви! ОСТАВЕТЕ МЕ! МОЛЯ ВИ, ОСТАВЕТЕ МЕ! ОХ! НЕ, НЕДЕЙТЕ, МОЛЯ ВИ! МАМО-О-О-О-О-О-О-О-О! Не, оставете ме, моля ви се, ще направя, каквото искате, не... ОХ!АЙ!Не-е-е-е-е-е...
И заблъска по кофата, която стреснато прохърка. Ерис покрещя още малко и този път затрополи по прашната земя. Драко се вкамени – какво правеше тя?! Вече около дузина прозорци засветиха. Ерис бързо хвана “трупа” и го пусна така, че да се чуе ясно “туп”. После без никакво предупреждение срита Драко по пищяла.
- Какво правиш, по дяволите?! – изръмжа той с възможно най-заплашителния глас, на който бе възможен.
Ерис го дръпна и той разбра сценария – двамата се затичаха към края на уличката тъкмо когато зад тях се чу женски старчески глас:
- Какво става... О, Господи! Хърм! ХЪРМ!
И други сънени гласове се чуваха, след които се присъединяваха към ужасени крясъци на старата жена. Хърм явно още не се беше появил и тя продължаваше да вика, като изпускаше по някое “О, Боже!” и “Проклети да са, горкото дете...”. Драко и Ерис завиха бързо, точно когато се чу вик “ЕТО ГИ! ЕТО ТАМ! БЪРЗО!”. Двамата завиха още няколко пъти и внезапно се озоваха на мъгълски Лондон. Като се увери, че е “чисто”, Ерис се закиска.
- Великолепно изпълнение! Звучеше точно като Джъгсън... да не сте роднини случайно?
- Джъгсън? – учудено попита Драко.
- Еди познат, от нашите е, спокси... – засмя се момичето.
- “Спокси”?! – още по-втрещено попита Малфой.
- Ама ти не обичаш ли да измисляш нови думи? Толкова е забавно. – засмя се момичето, но внезапно пребледня.
И Драко видя причината – към тях се бяха запътили групичка хора с маски на главите и черни качули – смъртожадни. Един от тях вече бе насочил пръчката си към Ерис и вече изричаше “Кру...”.
- Протего! – контрапроклятието запрати магията на смъртожадния на сантиметри от ухото му. – Круциатус, друг път, Долохов! Как смееш!
- Господарке Ерис?! – смъртожадният се опули, макар че не му пролича заради маската.
- Не, домашното духче на Нот! – озъби му се момичето. – Как смееш, Долохов, не те е срам! Срещу мен да вдигаш пръчка!
- Извинявайте, господарке, не ви познах с тази коса... – и погледът на смъртожадния се спусна жадно по дългите медени коси на момичето.
- О! – възкликна Ерис. – Извинявай, Долохов, грешката е моя...
- О, не се извинявайте, господарке! – закима Долохов така, че за малко да му се откачи вратът. – Какво правите тук?
- Няма значение, при вас ли е Мариса Краб? – махна с ръка Ерис.
- Тук съм... – сякаш изхлипа една дребничка сянка.
- Госпожо Краб, - заговори бързо Ерис, сякаш бе търговски пътник. – Знаете ли къде е дъщеря ви?
- Ни най-малко. – пак изхлипа жената. – Тъкмо отиваме да я търсим...
- Успокойте се, Джесика е в “Хогуортс”. – намеси се успокоително Драко, без да се замисля как ще я търсят и то из Лондон. – Винс я взе със себе си.
- О, Господи! – жената се свлече на колене. – Толкова се притесних... горкичкия Винсънт, никога няма да ми повярва ако се опитам да му обясня, сигурно ми е много сърдит, сигурно ме мрази...
- Стига, Мариса. – обади се Долохов. – Всичко е наред.
- Стига сме си бърборили. – сряза го Ерис. – Госпожо Краб, не знам какво ще правим, но ако желаете да си приберете Джесика...
- Разбира се, че искам! – изпищя жената. – И то веднага!
- Това е невъзможно. – твърдо заяви Ерис. – Но ако сте съгласна, в петък вечер ще ви чака тук... изслушайте ме! – тросна се тя, защото жената се разхлипа. – В петък вечер ще ви я доведем тук. Чакаме ви в два и половина след полунощ, става ли така? Ще си приберете Джесика, успокойте се...
- Благодаря ти! Благодаря! – изхлипа жената и се остави друга качулата фигура да я издърпа на крака. – Как да...
- Няма време за това, ние с това приятелче трябва да се връщаме в училище. – прекъсна я Ерис и се облегна на Драко. – Трябва да го познавате, нали?
- Прилича на Драко Малфой. – отбеляза трети смъртожаден.
- Самият той. – ухили се Драко,