Глава двадесет и трета - Лъжи и измами

Беше Блейз Цабини. Той се бе облегнал на стената и ги гледаше с лицето на детектив, който бе разнищил опасен и заплетен случай. Ерис и Драко се изправиха мълниеносно. Ерис веднага придоби каменната си физиономия и със стряскащо спокоен тон попита:
- Какво става, Блейз? Защо не си в Страната на сънищата?
- Е, нали не съм само аз. – нехайно подметна другият слидеринец и се ухили още повече. – Лошо ви се пише и на двамцата... Теди Плюшеното мече и Пансита Сеньорита няма да са очаровани, не мислите ли?
- Стига си дрънкал глупости, Блейз. – сопна му се Драко. – И какво ще им наприказваш? Че с Ерис сме женени може би? И че се измъкваме всяка вечер, че да се порадваме един на друг? Айде стига бе. Ти си умен Блейз, не заприличвай на Уизли.
- По-леко, приятелче. – сряза го Цабини. – Нищо не ми коства да събудя Нот, нали?
- Давай тогава! – озъби му се Ерис. – отивам за Панси.
***
Три минути по-късно Панси, Ерис, Тиодор, Драко и Блейз се бяха събрали в общата стая. Паркинсън се озъби на Цабини:
- К`во има, Блейз? Надявам се да имаш основателна причина да ме будиш, иначе ще прекараш остатъка от нощта провесен в камината.
Блейз понечи да възрази, но Ерис го изпревари:
- Уверявам те, Панси, много е важно. – сериозно заговори другото момиче. – Блейз иска да съобщи на Тиодор и на теб, че с Драко тайно се обичаме и че сме ви лъгали през цялото време.
- Точно така! – ликуващо потвърди Цабини, без да усеща уловката.
Известно време тишината бе така оглушителна, че на Драко му се стори, че изведнъж без никакво предупреждение са му се спукали тъпанчетата. После, без никакво предупреждение, Тиодор и Панси избухнаха в такъв весел и необуздан смях, че Ерис и Драко не се стърпяха и също се захилиха.
Тиодор вече се давеше от смях. Глупавият Блейз беше имал нещастието да “посрещне” Драко и Ерис след като са се върнали от подмятането на лъжливия труп и си бе помислил... ама че работа!
Панси също се заливаше от смях. И преди бе чувала тъпи идеи, но Блейз просто бе спечелил първата награда, оставяйки конкуренцията на светлинни години зад него.
Ерис се усмихна чаровно на Цабини и заяви:
- Май са много разстроени, Блейз, наистина. Умират от мъка, не мислиш ли? Виж само как им разби сърцата, не те е срам... ако се самоубият ти ще си виновен.
- Хм! – озъби й се Блейз и се върна, фучейки, в спалните на момчетата.
След като Тиодор и Панси успяха да се успокоят и да говорят що годе нормално, Нот обяви:
- Никога не съм предполагал, че Блейз може да е толкова загубен.
- Изпопадали са му болтовете. – вдигна рамене Ерис с глас, който без никакъв проблем можеше да говори за някое научно-популярно предаване.
- Добре, да оставим това, как мина? – попита Панси и се настани удобно до Драко.
Той я целуна по челото и каза меко:
- Утре, Панс. Скапани сме.
- Да, бяхме прекалено заети да се обясняваме в любов. – додаде Ерис и четиримата отново избухнаха в гръмогласен смях. – Е, лека нощ, момчета. До утре.
Тя разцелува Тиодор и тупна Драко по рамото. След като се разделиха, Панси много внимателно влезе в спалните на момичетата, следвана от Ерис, за която се предполагаше, че спи дълбоко. Двете се тикнаха в леглата си и преди да заспи от изтощение, Ерис промърмори:
- Моля те, Панс, утре ако трябва, направи чудо, но ме събуди и то за закуска. Лека нощ.
- Ще се постарая, Ерис. Лека нощ. – чу се гласът на Панси някъде от другата част на стаята.
***
Панси никога не узна как успя да събуди Ерис. Факта си остана факт и десет минути по-късно двете момичета бързаха към Голямата зала за закуска. Там Тиодор и Драко вече им пазеха места и си наливаха още портокалов сок. Ерис се усмихна сияйно на Нот, който грейна още повече и натърпеливо потупа мястото до себе си. Без да обръща внимание на Драко, тя се настани до Тиодор и го дари с една целувка по бузата:
- Добро утро, миличък. Как спа?
- По-добре от теб, всеки случай. – отвърна угрижено той. – Изглеждаш като зомби.
- Ставаме двама. – обади се Драко. – Предполагам, че не съм в най-блестящата си форма.
- По-скоро в най-неблестящата. – заяде се Ерис и той й се намръщи.
В този момент влетяха пощенските сови и заобстрелваха масите и учениците с малки и големи пакети. Изведнъж Ерис се паникьоса.
- Бързо, планът! Краб...
- Успокой се, мила. – прегърна я Тиодор. – Припомнихме му сутринта, преди да дойдем, всичко е наред.
И наистина, както бяха очаквали, статията бе излязла на първа страница. Всички, които получиха вестниците си първи, възкликваха тъжно и гледаха съчувствено към Краб. Той изпълни прекрасно ролята си. Когато разгърна вестника, очите му първо се разшириха, после той хлъцна ужасено и от очите му потекоха яростни сълзи. Изключително непохватно той сграбчи раницата си избяга от Голямата зала. Слидеринци го изпроводиха с тъжни лица (две малки първокурснички едвам не се разплакаха от ужас) и погребално се заеха със закуските си. Когато Ерис получи своя вестник, тя го разгърна и Тиодор занаднича иззад рамото й.
- Леле! – възкликна ужасено той. – Не сте ли се попрестарали? – тихично прошепна той на ухото на приятелката си.
- Добре си е така. – отвърна Ерис, докато се правеше, че ужасно съжалява мъничкия труп на снимката.
Май нямаше ученик, който да не е разстроен като се запътиха към часовете си. Оправдавайки всички очаквания, Краб не се появи в часа по отвари. Драко вече бе разяснил плана и неговите подробности на Панси и Тиодор, така че на Нот му се налагаше освен да търпи Рон Уизли, да е безпомощен срещу това, че Ерис ще говори (дори не искаше да си помисля “флиртува”) с Хари Потър.
Всичко стана за секунди. Докато се осъзнае какво става, до Хари стоеше не Рон или Хърмаяни, а Ерис. Едвам се окопити от изненадата, когато Снейп се провикна ледено:
- Тишина! Постарайте се да си напънете главите, днешната отвара е сложна.
Хари преглътна притеснено и метна един поглед на Ерис, която изглеждаше така, все едно за пръв път ще се качи на влакче на ужасите – възхитена и неописуемо щастлива. Хари не можеше да си обясни този нейн интерес към отварите, но като любимка на Снейп тя може би просто искаше да си поддържа репутацията.
- Отвара на познанието! – обяви присъдата им преподавателят и огледа всички със студените си черни очи.
- Веритасерум? – обади се объркано Рон, все още мъчейки се да превъзмогне шока, че до него седи Тиодор Нот.
- Уизли, мислиш ли, че ако иска да кажа веритасерум, нямаше да го кажа? Трябва да си поласкан от моята милост, още се чудя как те пуснах в класа си. Ако поне веднъж в час си ме чул правилно, то е било някаква грешка.
Слидеринци се захилиха самодоволно, докато Рон бавно заприличваше на косата си. Ерис се ухили доволно и прошепна наум:
“Лошо, Потър. Малкото ти приятелче загази. Къде ли е Грейнджър, когато ви трябва?”
“Ти... ти...”
“Да, владея телепатия. Полезно, не мислиш ли? Не си ли се чудил защо никога не са ме хващали да приказвам в час? Е, ти разбира се, няма как да знаеш... а, и не си прави труда да ме портиш на някой даскал, никой няма да ти се хване на въдицата.”
“Не съм си и помислял такова нещо! Защо изобщо седна до мен? Пак ли ще ме дразниш? Или си измислила някаква нова магия за тормозене и ще бъда изкупителна жертва?”
Изведнъж Хари усети нещо като нежен допир, но само в главата си. Гласът на Ерис се промени, затрепери... и го изуми.
“Трябва да говоря с теб, Хари. Спешно е. И много важно.”
“Но...”
“Моля те, трябва да поговорим насаме. Не тук. Моля те, довечера ела в седем пред гоблена на Варнава Смахнатия и троловете балетисти!”
“Варнава? Но...”
“Знам за Нужната стая, не се безпокой. Е? Ще дойдеш ли или...”
Ерис стисна нежно ръката му и го погледна умолително с големите си сиви очи. Хари усети познатото леденостудено усещане на белега си, но след миг отсече:
“Седем. Чакай ме там.”
“Благодаря ти, Хари. Дължа ти поне милиард и три извинения и още толкова обяснения.”
Ерис поруменя лекичко (колко е хубаво да си метаморфозониог!) и се извърна на другата страна, към колоната на групичката й. Макар и скришом, те я гледаха с очакване. Тя насочи мислите си към Панси и си помисли:
“Е, врабчето клъвна трошичката.”
“Искаш да кажеш шарана захапа червея.”
“Не е ли все тая? Довечера в седем ще го чакам пред Нужната стая.”
“Звучи като среща...”
“Нека и той си мисли така. Моля те, кажи на Тиодор да потърпи още малко – чак мен ме боли като го гледам как безмилостно си щипе ръката.”
Панси надраска нещо на парче пергамент и го мушна незабележимо на Нот. Той го прочете с и бледо подобие на усмивка надраска някакъв отговор. След като го прочете, Панси замисли развеселено:
“Той каза, че когато всичко това свърши ще отправя Круциатус към Потър толкова пъти, колкото Белязаният те е докоснал.”
“Хайде сега, не искам да стигам до там, че чак да пипам Потър. Падам си малко гнуслива.”
“Ха-ха-ха, сигурно се иска повече от смелост, за да докоснеш тази хлебарка. Аз бих си ампутирала всяка част от тялото, която се е докоснала до Белязания... чак съчувствам на мъгълите, които го дундуркат.”
“Ха, горкичките хора... може да ги убием, че да им спестим мъките...”
“Виж, трябва да затварям, тая отвара изглежда трудна.”
Ерис се изненада, но прекъсна връзката.
Панси усети познатото подръпване. Отдъхна си, че сега може да си мисли каквото иска. Тия теми за убийства, смъртожадни, присъединяване към Тъмната страна – хич не й се нравеха. Все още се колебаеше кой път да избере – но ако Тъмната страна бе начинът да бъде с Драко... тя нямаше да се поколебае. Утешаваше се с лелята на Драко – Белатрикс Лестрандж. Тя и съпругът й бяха смъртожадни, без да се налага да се лъжат за това кой подкрепят и кой е прав. “Семейство смъртожадни – колко странно!” – възкликна наум момичето и в този момент бе рязко върната в реалността от Драко, който я побутна лекичко.
- Какво? – тихичко го попита тя.
- Отварата ти... – прошепна той.
- О, не! – изхлипа момичето и се загледа над нещастната водниста течност, която не ставаше да нищо.
- Успокой се, ще я оправим! – възкликна Малфой. – Еванеско!... Ето, почваме отначало... така...
И докато тя се усети Драко вече бе поправил отварата й и сега тя изглеждаше като извадена от картинката в учебника й. Тя го прегърна щастливо и го целуна лекичко:
- Съкровището ми! Мъртва съм без теб...
Рон, който ги следеше с крайчеца на очите си, изсумтя и се зае за отварата си. Нот се усмихна мрачно и попита:
- Нали няма да ми се разсърдиш, Уизли, ако не те гушна? Не си точно съкровище за мен...
- Е, да, Ерис е неоценима. – заяде се Рон. – Но не се безпокой, само ще ти се нацупя.
- Наранен съм. – оповести Нот, докато режеше на ситно люспите си от кралска кобра.
- Подиграваш ли ми се? – разпени се грифиндорецът.
- Подигравам ти се. – повтори слидеринецът с глас, сякаш излязъл от гроба.
- Ах ти...
- Уизли?! Какво става там? – сряза го леденият глас на Снейп. – Надявам се да осъзнаваш, че не мога по цял час да ти правя забележки. Пет точки от Грифиндор за това поведение. – мазно добави той.
Рон изгледа вбесено съседа си по чин и се зае с отварата си.
***
Часове по-късно Хари стоеше облегнат на стената срещу гоблена на Варнава смахнатия, който прави безплодни опити да направи от троловете балетисти, и мислеше трескаво. Едновременно с това от време на време хвърляше и по един поглед на точицата с име Ерис Риддъл, която го наближаваше все повече и повече на Хитроумната карта. Какво ли бе това толкова важно нещо, което Ерис искаше да му съобщи и то насаме? Направи му силно впечатление, че за пръв път го бе нарекла по име. Което можеше да значи много – ако чувствата й се бяха променили? Ако напук на всичко бе решила да се опълчи на демоничния си баща?
- Хари, ето ме! – изведнъж се чу отнякъде.
Преди да каже или направи каквото и да било, момичето се хвърли на врата му и го прегърна. Познатото ледено пробождане в белега – и тя вече се бе дръпнала, държейки се за кръста.
- Извинявай, забравих, че ще боли. – виновно се усмихна тя. – Какво е това? – и тя посочи Хитроумната карта.
- Карта на Хогуортс. Ъ-ъ-ъ, ще влизаме ли? – попита неуверено той.
- О, да! – възкликна Ерис и двамата се заразхождаха покрай стената, игнорирайки шашнатите погледи на троловете.
След третия завой пред тях ве лъснала познатата врата с месингова дръжка. Ерис засия и влетя в стаята, следвана от видимо притеснения Хари, който за всеки случай заключи. Огледа се наоколо и не можа да сдържи усмивката си – помещението бе претъпкано с възглавнички и меки топчести канапенца. Ерис вече се бе проснала на една възглавница с размерите на два ученически чина един върху друг и гледаше ухилено Хари.
- Извинявай, не можах да се сдържа... сядай! – подкани го тя.
- Да не би леглата на Слидерин да са неудобни? – попита той и се настани на едно канапенце до нея.
- А, не, просто съм вманиачена по възглавнички. – усмивката на Ерис стана толкова топла, че на Хари му се стори, че слънцето току що го е прегърнало.
- Но да вървим по същество. – Ерис се понамести на възглавницата си. – Знам, Хари, че все още почти ми нямаш доверие. Знам, че се чудиш дали това не е пак някой номер, за да те дразня или да ти отмъщавам за снощи и още се чудиш защо всъщност дойде.
Хари я зяпна и тя се усмихна притеснено.
- Сигурно няма да ми повярваш, но... искам да ти кажа, че не си ми напълно безразличен.
Сърцето на грифиндореца направи няколко салта и след скорострелно изстрелване към стомаха се издигна и сякаш се заби в гърлото му.
- Аз...
- Изобщо не става дума за омраза, Хари. – Ерис поруменя силно. – Аз... аз мисля... мисля, че те обичам, Хари.
- Но... – Ерис ужасно му напомняше Гилдрой Локхарт със своето многословие, само дето сега изобщо не му се щеше да избяга.
- И сигурно се чудиш какво ли би ме накарало да се опълча срещу баща си. – Ерис поруменя още. – Не знам. Но не мога да те оставя да умреш ей така.
- Ами Нот? – успя да проговори Хари най-сетне.
- О, Хари, не става дума за него! – възкликна смутено момичето. – Става въпрос за това, че не искам да умреш.
Тя хвана ръката му, но този път го задържа много по-дълго. Той почти свикна с ледената болка в белега.
- И ако... ако по някаква невероятна случайност ти... аз също не съм ти безрезлична...
“Господи, обичам да играя!” – помисли си момичето. През това време Хари взе ръката в шепите си и попита:
- Ерис... ако... ако и аз те обичам... то това... – и той посочи белега си и там, където се бе хванала, след като го бе прегърнала. – Това би ли ти попречило...
- Никога! – тихо оповести Ерис. – Има ли желание, има и начин, нали? Но ти все още не ми вярваш, знам го... и кой би те винил? Нали до снощи бяхме най-заклети врагове.
- Вярно е, че съм изненадан от твоето внезапно признание. – намръщи се грифиндорецът и се отпусна назад в канапенцето си. – Но...
“Хайде, миличка, покажи си ноктите!” – помисли си той ядосано. – “Какво искаш от мен? Добре, всички сме наясно, че не ти вярвам, но какво искаш от мен?”
- Не се обяснявай, разбирам те напълно. – успокои го момичето. – Сигурно се иска много време...
Макар и да не го показваше, Хари малко по малко се ядосваше. При други обстоятелства не би повярвал на Ерис дори след като дойде денят на Страшният съд, че и след това, но тя изглеждаше толкова искрена...
“Стига, Хари! Опомни се – това е просто някой друг коварен план на малката вещица и нейните другарчета.” – обади се гласът на разума в главата му.
“А защо да не се е променила? Защо веднага изключваш тази възможност? Вземи например Хърмаяни – преди не можеше да я траеш, но след случката с трола тя честичко ти пише домашните. Може би и Ерис е била разтърсена от нещо, но ти просто не знаеш какво...” – възрази сърцето му.
“Глупости! Такива чудовища не се променят – това е просто нов коварен план и ако не си внимателен, кой знае какви поразии ще станат ако тя получи това, което иска!” – скастри го разумът.
Докато Хари размишляваше така, Ерис го гледаше напрегнато, но и се усмихваше. Без да чете мислите му можеше да отгатне каква война бушува в главата на Хари Потър – ако той наистина я харесваше, то това бе война на разумът срещу сърцето.
Хари тръсна глава, за да прогони гласовете от главата си и видя, че Ерис му си усмихва.
- Какво има? – попита притеснено той.
- Нищо. Просто те гледам. Доставя ми удоволсвие. – заяви тя и се протегна изящно.
“Айде бе!” – прошепна отново разумът в главата на Хари. Правейки се, че не го чува, той каза:
- О... ами добре.
- Добре ли? – засмя се Ерис. – Ти, Хари Потър, се шегуваш с мен.
- Защо ли ми се струва, че това съм го чувал и преди? – намръщи се на шега той.
- Може би... а може би не. Не помня всяка дума, която съм казала през живота си. – усмихна се момичето. – Извинявай за нецеремонността, но... много се изкушавам...
И тя се претърколи в скута му. Хари веднага усети ледените бодежи в белега си. Съдейки по физиономията на Ерис, нещо на кръста й я пробождаше по същия начин. Правейки се, че не усеща това, тя се протегна към лицето му.
- Хей, хей, хей, какво правиш? – стреснато попита той.
- Искам да видя как изглеждаш без очила. – оповести Ерис. – Може ли?
- Може, ама... аз ще те видя силно размазана. – пошегува се Хари.
- Ха-ха-ха, бива си те! – възкликна Ерис и свали кръглите му очила.
Както винаги, когато не бе с тях, светът на Хари веднага се разми, и то много. По-скоро усещаше, отколкото виждаше, че Ерис го разглежда внимателно. Пръстите на едната й ръка обаче небрежно закачиха Хитроумната карта и за всеки случай той я прибра в джоба на мантията си (как го различи, само той си знаеше).
“Кретен!” – вбесено си помисли Ерис. За малко да се изпусне, но се овладя навреме и задържа усмивката си на лицето си. Продължи да се прави, че разглежда полу-усмихнатото му лице, чийто белег едвам се различаваше между кичурите адски непокорна черна коса. Като видя, че няма да изтръгне картата тази вечер, тя внимателно върна очилата на мястото им (като се постара да погали жертвата си по бузата) и заяви:
- Знаеш ли, за рожденния ти ден бих ти пратила контактни лещи. Тези цайси само те загрозяват...
- Дадено. – поруменя Хари.
Сякаш някой друг точно под кожата му вдигна едната му ръка и я протегна към косата на Ерис. Хари се разколеба. За да оправдае вдигнатата си ръка той погледна часовника си и с ужас видя, че осем и половина минава.
- Виж, Ерис, трябва да тръгваме... ако Филч ни спипа...
- Филчитос не е проблем за мен. – измърка Ерис и се протегна. – Но си прав, може да ни заподозрат... помни, това е нашата малка тайна.
И тя бавно се изправи. Двамата излязоха от Нужната стая и след като се спогледаха за “Довиждане!” поеха в двете посоки на коридора, откъдето бяха дошли.
Едно розовичко, усмихнато и доста привлекателно момиче с гарвановочерни коси и блестящи сиви очи зави по друг коридор. На същия този ъгъл двама второкурсници едва не припаднаха от уплаха като се сблъскаха с един намръщен демон – дългата му кървавочервена коса се развяваше бясно, белите очи с червени зеници святкаха от неописуема злоба и устата му бе изкривена от същата неописуема злоба, а ръцете бяха свити в юмруци. Кожата на този демон бе по-бяла и от сняг, по-бяла долри от еднорог. Демонът яростно премина между двамата второкурсници и продължи нататък. Единият успя да промълви:
- На някой му е криво днес...
- Чух те, кретен нещастен! – изрева в отговор може би момичешки глас.
Да, това отново бе Ерис. И бе вбесена. Когато стигна до общата стая, там вече я чакаха Драко, Тиодор, Гойл и Панси. Според уговорката Краб се бе заврял в спалните на момчетата и не говореше с никой. Недалече от групичката им се бе разположил Блейз Цабини, който неуспешно се опитваше да ги подслушва и още по-неуспешно отбиваше опитите на Балейн да го свали.
- Какво има, Блейз? – измърка тя. – Виждам, че не си в настроение.
- Не много. – разсеяно отвърна той.
- Мога ли да направя нещо за теб? – попита ласкаво Балейн.
За няколко мига на Цабини му се прииска да й изкрещи “Да – МАХАЙ СЕ!”, но после размисли. Не можеше да върши две неща едновременно, не можеше да подслушва компанийката на Драко, та... какво пък щеше да му стане? Дали не се бе зазяпвал, дали от друго но той забеляза с огромно задоволство, че Балейн изглежда най-добре от всички момичета в общата стая. И се опитваше да свали него. Е защо пък не?
- Всъщност... – започна той и я придърпа към себе си. – Можеш да ми кажеш как успяваш да се докарваш толкова добре?
- О, ами... лесна работа. – заувърта Балейн и поруменя едва забележимо.
- Не ми изглеждаш лесно момиче. – ухили се Блейз, без да знае, че малко е пообъркал термините.
- Аз и не съм! – възмути се Балейн и му обърна гръб.
- Хайде, Би, не исках да те обидя... ти си супер! – отегчено подвикна той и я придърпа в скута си.
- Наистина ли? Много мило. – изсумтя момичето, но се облегна назад, облягайки главата си на облегалката на канапенцето.
- Говоря сериозно, много си сладка така. – вдигна вежди Цабини.
- Какво прави Блейз?! – зяпна Тиодор.
- Така като гледам, май се сваля с Балейн. – изсумтя Ерис.
- Но той...
Те не бяха единствените шокирани. За Блейз Цабини се носеше не особено хубавата слава, че вечно намира недостатъци на всичко, особено на момичетата, които се опитваха да се уредят с него. В Слидерин си го знаеха отлично и никоя не бе особено заинтересувана да си пробва късмета с него, но от другите домове просто се редяха на опашка за него. За да затвърди славата си, веднъж Блейз нарочно бе изпуснал шишенцето си с мастило. Резултатът? След ожесточена битка една къдрава четвъртокурсничка от Рейвънклоу му го подаде, цялата изчеревена като боядисано яйце. За награда Блейз й бе намигнал палаво и момичето едва не се разтопи, но никоя от приятелките й не й се притече на помощ, защото все пак тя бе спечелила битката за шишенцето с мастило. Скоро той и Балейн събраха повечето погледи и им се наложи да избягат от общата стая, последвани от неудържим кикот. Само Ерис не се засмя. Драко забеляза това и я потупа по рамото:
- Хайде де, Ерис, ако бе станало от първия път щях да ти издигна статуя на Съблазнителката. Все пак нещастникът натрупа прекалено много подозрения срещу теб.
- Колкото по-скоро, толкова по-добре! – изсумтя момичето и очите й потъмняха малко. – Тъпак! Изчерпах си една трета от репертоара вече!
- Хайде, успокой се. – меко я укори Драко. – Все ще повториш нещо, ако се наложи. На бис, така казано...
Ерис се поусмихна малко, но не даде признаци, че ще се включи във веселия разговор на останалите.
Хари успя да се претърколи някак през дупката зад портрета на Дебелата дама, за да стигне до общата стая на Грифиндор. До най-отдалечения и сумрачен прозорец вече го чакаха Рон и Хърмаяни, видимо притеснени. Когато той се настани до тях веднага бе затрупан от лавина въпроси, които едвам не го бутнаха назад.
- Е? Какво искаше? Направи ли ти нещо? – разбърбори се Хърмаяни.
- Остави го за минута, Хърмаяни, нека си поеме дъх. – обади се Рон, но и той изглеждаше много притеснен. – Какво има, Хари? Изглеждаш разтърсен.
- И как още. – поклати глава той.
И им разказа какво се бе случило в Нужната стая. Както винаги, разказът му бе придружен от честите и неподправени възклицания на Хърмаяни и неодобрителното цъкане с език на Рон. Както и предполагаше, двамата застанаха на страната на разума му.
- Нека да обобщим. – най-накрая заяви Хърмаяни.
- Няма какво да обобщаваме, Хърмаяни! – сопнато каза Хари. – Тя не каза нищо съществено – не искала да умра ей така, щяла да се опълчи на баща си и леденостудените пробождания няма да й пречат.
- Леденостудени пробождания? – объркано повтори Рон. – Какви пробождания?
- Не съм ли ви казал? – изненада се Хари. – Не можем да се докоснем нормално. Мен сякаш ми тъпчат лед в белега, а нея я боли някъде на кръста...
- Виж ти! – възкликна Хърмаяни. – Е, може би е за добро... Ще се видите ли пак?
- Да, утре вечер... същото място и същото време. – провлачено рече Хари.
Рон само поклати притеснено глава а от очите на Хърмаяни лъхаше повече тревога от когато и да било. Бухналата й коса сякаш се бе смалила от притеснение.
***
- Ерис, наказанието! – плесна се по челото Драко. – Имаме да търпим наказание, забрави ли?
- Олеле! – възкликна тя. – Вижте, хора, нали ни спипаха и Снейп трябваше да ни накаже... не ни чакайте, може да се проточи!
И двамата забързаха към кабинета на преподавателя по отвари. Когато влязоха, той вече ги чакаше, седнал зад бюрото си. Стрелна ги с неодобрителен поглед и заяви хладно:
- Закъсняхте.
- Усетихме, професоре. – смънка Ерис. – Впрочем, Потър не се дава лесно...
- О, заела си се за работа? – вдигна вежди Снейп. – Явно бързаш за нещо.
- Нали ви казах, колкото по-скоро, толкова по-добре. – сопнато рече момичето. – Видях картата, никак не е лоша...
- И какво по-точно показва тази карта? – поинтересува се Драко, докато се настаняваше на един стол.
- Всичко и всички. – лаконично заяви Ерис. – Коридори, стаи, тунели, хора...
- Хора ли? – изненада се Снейп.
- Да, хора. Отбелязани са с миниатюрни точици и до тях са лепнати табелки с имената им. Картата показва къде са, но не и какво правят.
- Виж ти, виж ти... – изцъка с език преподавателят по отвари. – Полезно нещо...
- Това е всичко, мисля утре да го разпитам повече. – някак притеснено додаде Ерис. – Е, ъ-ъ-ъ... впрочем, защо целият ви кабинет е пълен с роднини на Потър? – попита тя и замахна към противните същества в стъклениците.
- Ха-ха-ха, много смешно. – саркастично се изсмя Снейп със своя студен смях.
Драко бе изумен – двамата отново си приказваха като най-близки пирятели! Стараеше се да не мисли нищо, защото знаеше, че професорът е легилимант. Ако в момента разглеждаше мислите му, защо да не се пошегува? Представи си как на закуска Дъмбълдор става и обявява, че ваканцията е удължена, защото учениците си я заслужават.
- Няма ли да ви дойде прекалено много ваканция, Драко? – отбеляза внезапно Снейп.
- Знаех си. – ухили се Малфой. – Знаех си, че ми четете мислите.
- Само мъгълите говорят за четене на мисли. – сопна му се Снейп. – Както съм казвал и друг път, мислите не са издълбани в черепа, нито пък за записани върху мозъка.
- И на кого сте го казвали това, професоре? – уж нехайно попита Ерис и се облегна на стола на Драко.
Снейп я изгледа странно. За всеки случай веднага запечата съзнанието си – не знаеше дали дъщерята на Черния Лорд е легилимантка, но нищо не му костваше да направи ума си недостъпен. Той си придаде невъзмутима физиономия и заяви още по-невъзмутимо:
- Има ли значение?
- Всяко нещо има значение, независимо кога. – отвърна Ерис.
- Е, сега няма значение, така като гледам. – прозя се Драко и така извъртя стола, че вече се крепеше само на задните крака.
- Не се клати на стола. – порица го меко Ерис и заснова из стаята. – Въпросът е... какво ще правим, ако не успея да взема картата. Имам досадното чувство, че без нея ще видим зор. Естествено, Потър е предпазлив, така че едва ли ще ви даде повод да му я конфискувате, професоре. Не се клати на стола. – повтори тя на Драко, който не й обърна внимание.
- Хм... – замисли се Снейп. – В това има много истина. А и не сме сигурни кога я носи със себе си. Не мога да му нареждам да си изпразва джобовете през пет минути. Ще стане прекалено подозрително.
- Трябва да му дадем повод да я носи със себе си. – заяви Ерис. – Не се клати на стола, за последно ти казвам. – сопна се тя на Драко.
- И защо? – небрежно попита той.
- Защото ще направя така. – засмя се злобно тя и срита краката на стола.
Драко и столът, естествено загубиха равновесие и се катурнаха назад. Малфой замахна смешно с ръце, но никой не му се притече на помощ, затова той стисна уста, готов да посрещне пода. Преструвайки се, че не забелязва стенещия слидеринец, Ерис продължи:
- Както казвах, преди да ме прекъснат...
- Какво? Аз ли съм те прекъснал? Безсрамница. – обади се Драко, все още от пода.
- Както казвах... – повиши тон момичето. – Трябва да дадем на Потър повод да си носи картата. Сещате ли се за нещо, професоре?
- Потър има дразнещия навик да броди из училището през нощта. – отбеляза Снейп. – Както и вие сте се убедили, когато сте се блъснали в него. Каза ли къде отива?
- Не, и не сме го питали. – ядосано рече момичето. – Разбира се, може да го подмамим, но с какво?
- Може би той отива при онзи тъпанар, Хагрид? – предложи Драко, все още от пода.
- Браво, мозъчко, добра идея! – усмихна се Ерис. – Добре, ето какво ще направим. Днес сме понеделник. Ако до четвъртък вечерта не съм взела картата, в петък трябва да пуснем примамката за Потър. Естествено, Хагрид също трябва да го няма, защото двамата заедно ще подушат, че има нещо гнило. Така че ще е хубаво Хагрид да не си е у тях, когато Потър отиде. Най-добре ще е пазачът на дивеча да си изпълнява задълженията или иначе казано – трябва да го набутаме някъде навътре из гората. Никак няма да е зле някой от нас да глътне малко Многоликова отвара, но дрехите са проблем. – говореше тя по-скоро на себе си. – Добре, да речем, че всичко е тип-топ и “Хагрид” посрещне Потър. Но как ще му вземе картата? Никак няма да е зле нещо да им отвлече вниманието. Ако Драко се направи, че следи Потър и Потър го забележи да наднича през прозореца, би било естествено двамата тъпаци да хукнат и да забравят за картата. Тогава тя ще е беззащитна и ще е най-удобният момент да я вземем. Естествено, не можем да я държим дълго, Потър ще надуши нещо. Най-добре ще е само да я копираме и да я върнем на мястото й. С малко късмет истинският Хагрид ще се задържи дълго в гората.
Краят на тази реч бе посрещнат с мълчание. Драко с радост установи, че е успял да схване малко повече от третинка. Снейп очевидно бе разбрал всичко и обмисляше казаното от Ерис. Най-накрая, след като пусна едно дълбокомислено “Хм...”, той заяви:
- Планът е добър, като изключим някои дребни детайли. Нека за сега го оставим резерва обаче. Ето какво – освен ако не вземеш картата, Ерис, елате пак за наказание в четвъртък вечер за да доизпипаме резервния план с Многоликовата отвара. За сега сте свободни. Четвъртък вечер, освен ако картата не е у нас.
- Добре, довиждане, професоре. – кимна Ерис и се обърна към Драко. – Ти да не би да искаш да направиш кариера като декоративен килим?
- Не, защо? – нацупи се той.
- Ами ставай тогава! – усмихна му се момичето и му помогна да стане на крака.
Тя го поизтупа от прахта и като казаха за последно “Довиждане!” двамата се измъкнаха някак непохватно от кабинета и се запътиха към общата стая.
- Кажи ми, Ерис... – попита Драко две минути по-късно. – Как успяваш да скалъпиш такива брилянтни планове толкова бързо?
- Практика, миличко, практика. – злобничко се усмихна момичето. – Докато бях в сиропиталището постоянно правех планове как да си открадна нещо от кухнята, хранеха ни доста лошо. Като казах кухня... гладен ли си?
- Не бих отказал нещо сладко, но... хей, къде ме водиш? – сепна се Малфой.
- В кухнята, глупчо! – усмихна му се Ерис.
- Нима знаеш къде е кухнята? – изуми се Драко. – Но кога... как...
- Не питай, за да не те лъжат. – смигна му момичето и го задърпа още по-развълнувано.
След един дълъг низ от коридори двамата най-сетне стигнаха до някаква възголемичка картина, изобразяваща гигантска сребърна фруктиера с още по-голяма зелена круша. Момичето му смигна съзаклятнически и като протегна показалеца си, погъделичка крушата. Пред смаяния поглед на Драко зелената круша се сгърчи, закиска се весело и се превърна в голяма зелена брава. Ерис отвори вратата широко и се ухили на Драко:
- След теб.
- Добре... – леко се усмихна той и прекрачи прага.
Влизаше за пръв път в кухнята и трябваше да си признае, че е поразен. Помещението сигурно бе голямо колкото Голямата зала. Имаше голямо огнище в единия край а наоколо сякаш бе затрупано от колекции съдове – тенджери, тигани и всякакви други неща, които можеха да се видят в една кухня. По-навътре бяха разположени четири дълги маси, за които той предполагаше, че са точно под масите на домовете. Сигурно така изпращаха ястията горе, помисли си разсеяно той. Покрай двамата слидеринци постоянно сновяха над стотина домашни духчета, някои се спираха и им се усмихваха, други ги отминаваха забързано по работа, но повечето спираха пред тях, без да успеят да сдържат любопитството си. Драко усети, че му лазят по нервите. Ерис го стисна за ръката и заяви:
- Не се дръж така, все едно са просто слуги. Или си трай.
- Добре де, добре. – намуси се той.
Каквото и да му говореше Ерис, за него те си бяха просто слуги и толкова. За да избегне някоя свада, той се зазяпа по високия таван, все едно там бе написана съдбата му. Не успя да сдържи обаче любопитството си, когато един писклив гласец сякаш се засмя:
- Госпожице Ерис! Отдавна не сте ни посещавали!
Драко върна погледа си на нивото на главите на домашните духчета и видя едно, което почти по нищо не се различаваше от другите, да разтърсва усилено ръката на Ерис, която трябваше да се наведе силно, че да го стигне и едвам се сдържаше да не избухне в смях.
- Здрасти, Дънси! – ухили се тя, когато то най-сетре пусна ръката й.
- Кой е придружителят ви? – и Дънси метна един поглед с нескрито любопитство на Драко.
- О, съвсем го забравих. – Ерис се облегна на Драко и като замахна с ръка към него така, все едно го рекламира, заяви: - Това е Драко, Драко Малфой. Той е мой добър приятел.
- Малфой ли? – изписка друг тъничък глас, който едвам се чу от шумното дрънчене на два изпуснати тигана.
За секунда на Драко му се стори, че сънува – и все пак никога нямаше да сбърка това домашно духче. Беше Доби. Ако не беше толкова потресен от това, че го вижда тук, Драко сигурно би се изумил още повече от облеклото му. Но сега бе прекалено зает да се чуди какви ли номера му играе съзнанието му. Но Доби си стоеше там, като излят от бетон, а от големите му очи струеше неподправена уплаха. Най-сетне Драко си възвърна дар словото и пророни:
- Доби?!
- А, вече познавате Доби! – ухили се Дънси. – Хайде ела, Доби, убеден съм, че господинът не хапе.
И преди да се осъзнае какво става Доби бе издърпан точно пред Драко и Ерис.
Домашното духче не можеше да повярва на очите си. Две години бе живял щастливо, като се изключи все още пиянстващата Уинки, и често бе посещаван от благородният Хари Потър и приятелите му Хърмаяни Грейнджър и Рон Уизли. Когато домашните духчета се бяха събрали около вратата – сигурен знак за посетител – той се бе зарадвал, че може би Хари Потър отново ще го посети, но не беше Хари Потър. Доби не изпитваше лоши чувства към Ерис, която винаги се бе държала любезно към домашните духчета, но нейният придружител... Доби никога нямаше да сбърка тази фигура, претенциозно оформената сребристоруса коса и очите... Сивите очи, типични както за Луциус Малфой, така и за синът му Драко. Очи, от които лъхаше студ и ненавист, очи които винаги гледаха пренебрежително. Доби имаше чувството, че пред него стои призрак. Призракът на миналото. Без да се осъзнава какво прави, Доби свали шапката си и се поклони ниско на Драко.
- Какво ще желае господарят?
Другите духчета явно не бяха забелязали нищо. Дънси бе повлякъл Ерис и двамата се кикотеха весело, докато пиеха горещ шоколад а останалите домашни духчета се бяха натрупали край тях, защото мнозина обичаха Ерис, която се държеше с тях като равни.
“Какво ще желае господарят?” – колко отдавна Драко не бе чувал тези думи! Семейството му все още не бе успяло да си улови ново домашно духче и затова бяха лишени от някои други екстри. “Е, да видим какво мога да си пожелая...” – каза си той и заяви хладно:
- Е... здрасти, Доби.
- Здравейте, млади господарю. – носът на Доби се оказа на едва няколко сантиметра от пода. – Какво ще наредите?
- Да ви се намира Огнено уиски? – в гласът на Драко потрепна надеждата.
- Не, господарю, ужасно съжалявам, Доби не знае за Огнено уиски. – изхлипа духчето.
- Поне бирен шейк трябва да имате! – възкликна още по-хладно Малфой.
- Разбира се, господарю, разбира се. Настанете се удобно, Доби ей сега ще донесе.
Тъкмо беше седнал (малко далече от Ерис, защото му се струваше, че тя няма да изпадне във възторг от постъпката му) и Доби вече летеше към него с великолепен сребърен поднос, на който имаше изящна бутилка, отварачка и чаша за вино.
- Ето, господарю, заповядайте. Да ви отворя ли бутилката и...
- Не, Доби, ще се оправя сам. – сряза го Малфой.
Доби стоеше до него и гледаше смутено надолу. “Също както едно време... Е, за добрите стари времена!” – сам вдигна наздравица Драко. Той отвори бутилката си и пренебрегвайки чашата отпи направо от шишето. Избърса си устата с ръкав и попита, загледан някъде в безкрая:
- Е... Доби... какво те води насам?
- Доби работи тук, господарю. – смънка духчето.
- Не ме наричай “господарю”, Доби, имаше възможност да го правиш, но сега очевидно работиш за Дъмбълдор, след като героят на века, превелики Потър те освободи...
- Не говорете така за Хари Потър! – в гласа на Доби се усети нотка на засташителност. – Хари Потър смел и доблестен, Хари Потър много добър, не като вас...
- Доби! – възкликна престорено Драко и отново отпи от шейка. – Не му слагай още лъчи на ореола, има си достатъчно... и как така не е като мен?
- Доби ви предупреждава! – духчето бе вдигнало глава и го гледаше заплашително. – Не говорете лощо за Хари Потър!
- Добре де, добре, ще се сдържам. – изсумтя Малфой. – И та не разбрах защо свети Потър не е като мен?
- Защото... защото... – заекна Доби, но изпълнен с безрасъдство, отсече: - Вие сте лош тъмен магьосник! Лош, лош, лош!
Доби усети сребърните очи на бившия му господар да го пронизват. За миг му се прииска да се самонакаже, но нямаше причина – професор Дъмбълдор сега бе негов господар и Доби можеше да говори каквото иска за Малфой. Самият Драко го гледаше с някакъв особен поглед и чак когато напрежението достигна връхната си точка, той заяви тихо:
- Съжалявам, Доби. Не може всички да бъдем добрата фея. – и той отново отпи от шейка си.
В това време Дънси и Ерис бяха зарязали веселите приказки и наблюдаваха сцената, която разиграваха Доби и бившият му господар.
- Драко, говедо, как може да си толкова тъп? – процеди Ерис.
- Дънси е изненадан, госпожице. – обяви тихо духчето.
- Не, успокой се, Дънси. – засмя се Ерис. – Драко не е говедо, просто понякога се забравя в господарското си самочувствие.
- Може ли Дънси да сподели с вас една тайна? – притеснено преглътна Дънси.
- Кажи, Дънси. – обърна се към него момичето.
Дънси се огледа подозрително наколо, да не би някой да го подслушва и като се наведе, заговори съзаклятнически:
- Като дошъл... Доби.... Доби ни разказал за бившите си господари. Лоши хора, лоши, лоши! Малфой... те са тъмни магьосници, госпожице! Дънси би ви посъветвал да си нямате взимане-даване с тях. Те били големи поддръжници на Онзи-който-не-бива-да-се-назовава, госпожице Ерис! Ала Дънси вярва, че вие не сте като тях, госпожице.
- Защо? – полюбопитства момичето и се понамести на стола си.
- Вие не сте като тях, госпожице! – повтори духчето. – По времето на Вие-знаете-кой за нас, духчетата, беше време на терор. Третираха ни като хора девета ръка, госпожице! За тях бяхме по-низши от призраци-бродници, о да! – и той замаха с глава така, че големите му прилепски уши зашляпаха по главата му. – А вие не сте такава, госпожице, вие винаги любезна и добра, държите се с нас като равни!
- Прекаляваш с похвалите, Дънси. – засмя се Ерис. – Ами ако бях, да речем... само примерно, разбира се... ако бях дъщерята на Черния Лорд?
Духчето я изгледа странно и после ушите му зашляпаха така по главата му, че момичето се уплаши.
- Дънси не вярва, госпожице! Вие можете да бъдете дете на Онзи-който-не-назоваваме точно толкова, колкото и Хари Потър! Вие точно противоположно на... на вашия придружител. – и Дънси метна плашлив поглед на Драко и Доби.
- Хари Потър ли? – хладно попита Ерис.
- Хари Потър, госпожице. – закима отново духчето, без да усеща нотката на студ. – Той и приятелите му като вас, винаги любезни и добри, изключително мили с нас, духчетата! Доби боготвори Хари Потър, защото той го освободил от Малфой. За Доби Хари Потър е като слънчице. – и Дънси се засмя тихичко.
- Хубаво, Дънси. Е, ние с Драко трябва да тръгваме... благодаря ти за почерпката! – припряно заяви Ерис и се изправи.
- Моля, госпожице, винаги сте добре дошла при нас! – ухили се широко духчето. – Пак да дойдете!
- Непременно! – усмихна се Ерис, вече застанала между Драко и Доби. – Съжалявам, че прекъсвам спомените ви за добрите стари времена, но аз и господин Господарско его трябва да тръгваме.
Драко метна един поглед, пълен с дълбоко пренебрежение на Доби и стана. Тъкмо пред вратата духчетата го заобиколиха и натъпкаха джобовете му със всякакви сладки и бонбони. През това време Ерис приклекна и хвана Доби за раменете:
- Моля те, Доби, не му се връзвай! Не го слушай, нека си приказва! Да не ти пука за него!
- Доби не разбира, госпожице... Доби не разбира... – духчето погледна настрани.
- Какво има, Доби?Какво?
- Защо толкова добро момиче ще дружи с тъмен лош магьосник? – промърмори уплашено Доби.
Ерис погледна изненадано духчето. Откога бе добро момиче? Само защото се държеше любезно с домашните духчета?Тъкмо да каже нещо, когато Драко (който бе успял да се измъкне от планините бонбони, които го затрупваше) грубо я дръпна и заяви ледено:
- Хайде, да тръгваме...
Ерис мълчаливо го последва, но преди да се обърне, тя извика на Доби:
- Помни какво ти казах, Доби! Не го забравяй!
- Да, госпожице, Доби ще помни! – провикна се тъжно духчето и забърза нанякъде.
***
- Браво, господин Господарско его, браво! – мрачно заяви момичето пет минути по-късно.
- Те са слуги, Ерис, слуги! – лениво отвърна Драко.
- Нищо не ти пречи да се държиш малко по-любезно! Това тук не ти е у вас! – сопна му се Ерис.
- Добре де, разбрах те... нека не се караме за това. – примоли се той.
Тъкмо щяха да завият по коридора, когато той я спря и се огледа пдозрително, но едва ли има нужда – беше вече късно и вечерният час за всички ученици отдавна бе минал. За всеки случай той се огледа отново и рече:
- Дай ми.
- Ти да не се побърка? – вдигна вежди момичето. – Какво да ти дам?
- Дай ми само една целувка... докато сме сами... – примоли се Драко.
- Ох, не знам... – прехапа устни Ерис. – Не мислиш ли, че...
- Хайде де... няма да те отровя. – замоли й се Малфой.
- Стига, стига, ще го направя... но ти ми обещай да се държиш прилично ако пак ходим до кухнята. – и тя заплашително размаха пръст под носа му.
- Аз... ами... добре де, обещавам, обещавам. – смънка той и затвори очи за небивалото щастие, което щеше да го озари.
Ерис се усмихна и му даде това, което искаше. Изведнъж пръстенът му се загря значително, чак я опари. Тя се дръпна въпросително и извади верижката. Същото направи и Драко, явно усетил нещо подобно. Двата пръстена проблясваха в червено, но щом бяха извадени от скривалищата си изведнъж се стрелнаха един към друг като магнити. Ерис се опули:
- Не съм чела за това.
- Нито пък аз! – Драко не бе по-малко учуден. – Нещо ми подсказва обаче, че не бива да се докосват.
- Да, и аз така мисля. Виж, вече са нормални! – Ерис посочи пръстените, които избледняха и си възвърнаха нормалния вид.
Двамата слидеринци се спогледаха въпросително, но свиха рамене и отново прибраха скъпоценностите си и забързаха към общата си стая. За тяхна изненада, Панси и Тиодор все още ги чакаха, макар и полу-задрямали. Двамата веднага се стреснаха и се разсъниха.
- Нима сте ни чакали? – с невинна изненада попита Ерис и целуна Тиодор, все едно нищо не се е случило.
- Ами... явно да. – отвърна той. – Много се забавихте, не знаех че Снейп е коравосърдечен към любимите си ученици.
- Стига. – ощипа го момичето. – Ходихме до кухнята.
- Кухнята ли? – изписка Панси и се изтръгна от прегръдките на Драко. – Какви сте ги дирили в кухнята? Мислех, че има достатъчно домашни духчета, дори за размерите на замъка.
- То че има – има. – отвърна раздразнено Малфой и отново я придърпа. – Ние ходихме там да ядем.
***
Седмицата мина като в мъгла за Ерис. Закуска, уроци, обяд, уроци, среща с Потър, лягане, сън, ставане, закуска, уроци, обяд, уроци, среща с Потър, лягане, сън, ставане, закуска, уроци, обяд, уроци... все още не бе взела картата, макар че бе научила всичко, което тя правеше. Тя, Тидор, Драко и Панси стояха край огнището и настроението им изобщо не бе на ниво. Гойл говореше за нещо с Краб, койно се бе появил на другия ден за уроците, но изглеждаше крайно зле и очите му бяха червени. Ерис погледна часовника си и провлачи:
- Проклятие, скоро пак трябва да слагам маската... слава богу, че е за последно!
Тиодор не каза нищо, но ръката му се сви в ядосан юмрук и устата му потрепна. Момичето го забеляза и го прегърна:
- Хайде, не се цупи толкова... нали на теб не ти се налага да прегръщаш Потър и...
- Да прегръщаш ли? – извика той и скочи. – Прегръщала си го? Сигурна ли си, че е само това? Сигурно вече и годеж планирате. Надявам се да ми пратиш една покана, ще бъда поласкан! Но не си прави труда, трябва да има места и за неговите великолепни приятели, нали?
И с тези думи той изфуча към спалните на момчетата и тръшна вратата. Никой не продума. Ерис не можеше да повярва – какво ли му ставаше на Нот? Тъй добре се разбираха и изведнъж той се развика и се измете. Панси примигна глупаво няколко пъти и заяви:
- Може би каза повече.
- Не съм виновна аз! – гневно я сряза Ерис. – Той и глупавата му ревност! Утре ще ми забрани да дишам, току виж някой е минал покрай мен с друг въздух! Аз не съм животно в частния му зоопарк! Добре тогава – щом ще се заяждаме, ще се заяждаме! Тая вечер ще взема проклетата карта дори ако се наложи да се целувам с Потър!
- Да се целуваш?! – възкликна Драко с нотка на ревност, която обаче само той усети. – Ерис, помисли разумно – не си заслужава, ти измисли перфектен резервен план за такива случаи...
- Няма да стане! Ще видим после кой ще се извинява! – изфуча момичето. – Няма да му се моля на колене – нито на единия... нито на другия! Довиждане, приятна вечер!
И тя избяга от общата стая. Както преди, Хари вече я чакаше и този път на лицето му грейна широка усмивка. Той се затича към нея и този път без да се замисля, я прегърна. Тя се изненада – планът го изискваше, но нима наистина й бе повярвал за три срещи? Обхваната от безрасъдство, тя го целуна по бузата. Той засия. Двамата повикаха Нужната стая и както и предишните пъти Хари заключи и се обърна. Този път се изненада искрено – на мястото на десетките възглавнички сега имаше само едно голямо и широко канапе, пред които се бе разположила стилна масичка от тъмночервено дърво и зелено стъкло.
- Харесва ли ти? Реших да съм по-скромна и... сядай. – и тя се тръшна на канапето, след което потупа свободното място до себе си.
- На какво се дължи тази скромност? – попита Хари усмихнат, но все пак седна до момичето, оставяйки картата на масата.
Ерис се усмихна лъчезарно.
- А-а-ах, прочутата карта... винаги ли е с теб?
- Спасявала ми е кожата много пъти. – отбеляза Хари.
- Я, бих искала да видя къде сме ние. Помогни ми ако обичаш...
И тя се наведе над картата, разглеждайки етажа. След най-обстойно търсене тя възкликна:
- Няма ни! Не ме лъжат очите...
- Да, виждам. – смръщи се грифиндорецът. – Сигурно е заради силата на стаята и... какво има?
Ерис го гледаше със странно изражение, а очите й блестяха. Без да продума и думица, тя бутна настрани Хитроумната карта, свали очилата му, бутна го назад и се сгуши в него.
- Какво има? – повтори той.
- Какво може да има? – нежно попита тя и е надвеси над него.
Хари се бе чувствал толкова вцепенен и объркан само веднъж, когато на същото това място се бе целувал с Чо Чан. Дали щеше да се превърне в традиция? След секунди разбра, че отговорът на този въпрос е “Да!”.
Рожденният белег на кръста я изгаряше. Тя едвам се сдържаше да не изпищи, но трябваше да се удържи. Имаше чувството, че бърка в някакво тресавище всеки път, когато прокарваше пръсти през непокорната му черна коса, чувстваше се омърсена, че трябва да целува това... това нещо... искаше й се да избяга далеч или по-добре да прокълне гнусната буболечка, която се целуваше с нея... Но картата й трябваше и ако десетина минути целуване с Хари Потър бяха цената, трябваше да се плати... Докато той се радваше на нещастните си минути ласки, тя незабележимо придърпа картата и я скри под канапето. Той така и не забеляза нищо. След пет минути обаче я бутна назад и се хвана за челото:
- Съжалявам, Ерис... заболя ме прекалено много...
- Да, и мен... – изохка тя и потърка рожденния си белег.
- Извинявай за въпроса, но... какво всъщност те боли? – смутено попита той.
- Имам белег по рождение. – усмихна се криво тя. – Но защо ме боли точно там и аз самата не знам...
Двамата се постараха да не се докосват повече, макар че Хари едвам се сдържаше. Дори Чан не е била толкова нежна и мила с него, никой друг не бе му дал такива ласки... Той намести очилата на носа и и срещна сбърченото носле на момичето до себе си:
- Защо ги носиш тия цайса? Само те загрозяват! – възкликна тя.
- Искам да те виждам ясно очертана, отколкото някаква размазана сянка. – усмихна се той.
- Колко мило! – възкликна момичето. – Знам, че ще прозвучи странно, но... искаш ли да поиграем на сляпа баба?
- Моля? – примигна глупаво Хари. – Сигурна ли си? На...
- Че защо не? Хайде, ти ще ме търсиш!
И тя измагьоса един шал и след като отново смъкна очилата му, го завърза стегнато около очите му. Това бе моментът, за който бе копняла – след като го завъртя цели двайсет пъти и на него така му се зави свят, че започна да се блъска в стените, тя бързо като котка мушна картата дълбоко във вътрешния джоб на мантията си. Остави го да се поблъска още малко и като изгуби търпение, извика престорено обезпокоено:
- О, Хари, виж колко е часа!
- Не мога! – засмя се той и междувременно се заби в канапето.
- О, извинявай... ето. – и тя развърза шала и намести очилата му.
Хари не забеляза колко припряна бе Ерис когато излизаха от стаята и се разделиха. Не бе споменала нищо за следваща среща, но се надяваше, че ще се свърже с него по телепатия. И не забеляза, че си тръгва без Хитроумната карта, която сега бе обект на най-искрено любопитство от страна на Ерис.
***
- Взех я! – извика тя, след като видя, че общата стая е празна. – Взех я!
И се хвърли да прегръща Драко и Панси. Двамата бяха седнали пред камината и си разменяха ласкави думи, но веднага зарязаха това, след като Ерис влезе. Тя развълнувано размаха протърканото парче пергамент. Панси не се сдържа и прихна:
- Сигурна ли си, че си взела правилната карта?
Драко обаче гледаше Ерис с примес на съжаление и гняв.
- Наистина ли го направи? Само заради картата?
Доброто настроение на Ерис се изпари, тя наведе глава и поруменя силно, след което измънка:
- Наложи се. Недей тук.
- Хей, какво става? – попита Панси, която тъкмо се бе овладяла.
- Нищо, Панси, нищо. – престорено радостно отвърна другото момиче. – Извинявай, взимам ти Драко за предпоследен път – имаме... – и тя изкриви лице. – Наказание.
- Добре, успех... – пожела им Панси и се запъти към спалните на момичетата.
Драко последва Ерис по коридора към кабинета на Снейп. След като се отдалечиха достатъчно, той се разфуча:
- Как можа да го направиш?! НЕ мога да повярвам...
- Стига си бучал, всичко свърши. – момичето отметна косата от лицето си. – Нали знаеш, целта оправдава средствата...
- Не и тази цел! – промърмори Малфой, но чашата преля.
- Стига! Всички сте еднакви! Аз не съм ви някаква вещ, някаква играчка, която да пазите! Не съм някакво украшение, с което да се фукате наляво-надясно! Аз съм човек и имам чувства! Имам и цели! А за някои цели цената е скъпа! Така че не смей да ми говориш по този начин, ясно ли ти е? – развика се Ерис.
- Не е това! – възрази високо Драко. – Ти даде Обещание! – и той подръпна червената верижка. – Не съм те карал насила! Само те попитах... тогава и след като се върнахме от кабинета на Снейп! Ти сама обеща!
Гневът на Ерис стихна изведнъж, все едно някой бе врътнал кранче на мивка. Тя скри лице в ръцете си и изхлипа:
- Извинявай... дойде ми в повече.
Драко остана потресен.
- Недей, аз също съм виновен... изсилих се. – и той понечи да я прегърне, но тя се дръпна.
- Искам да дишам. – заяви хладно момичето.
- Моля? Че да не съм ти запушил устата? – шашна се Малфой.
- Няма значение. – отвърна момичето и се остави да бъде целуната по челото.
Двамата отново надянаха обичайните си физиономии, когато влязоха в кабинета. Снейп вече ги чакаше – личеше му, че е превъзбуден.
- Е? – нетърпеливо попита той.
Ерис не каза нищо и той разочаровано се пльосна на стола си. Момичето отиде до бюрото му и разстла пред него протрито парче пергамент, което изглеждаше доста жалко. Драко се опули, но бе на път да падне от изненада, когато видя, че преподавателят по отвари се усмихва победоносно. Той прокара нежно пръстите си по пергамента и попита:
- Как?
- Цяла нощ ще повръщам. – мрачно оповести Ерис.
Снейп вдигна изненадано глава. Ерис изкриви нацупено устни и като почука с пръчката си по пергамента, заяви: “Тържествено се кълна, че ще върша пакости!”
Оттам, където пръчката й бе докоснала пергамента плъзнаха много линии и точки, които се преплитаха, кръстосваха, движеха и в крайна сметка след секунди преди тримата стоеше план на замъка и околностите му. Драко направи неимоверни усилия и ченето му не увисна...много. В това време Снейп се мръщеше на картата, все едно го бе сритала по пищяла.
- Добре де... – мърмореше високо той. – Как така сте се блъснали в Потър, след като ви е следял на това съкровище?
- Може да е бил без нея. Честно казано, нямам идея. – отвърна невъзмутимо Ерис. – А сега, да се залавяме за работа.
- За работа ли? Че какво ще правим? – изненада се Малфой.
- Трябва да я копираме, глупаче! – скастри го момичето. – Утре ще я върна на Потър – все пак... – тя завъртя кокетно очи и заговори с нежен гласец: - Хей, Хари, снощи я забрави на масата...
След което размаха ръката си и после се направи, че повръща. Снейп сякаш изобщо не я виждаше – той плъзгаше пръстите си по картата, все едно още от мига на раждането си бе жадувал за това и само за това. Изведнъж физиономията му се промени – лицето му пребледня и черните му студени очи изпъкнаха още. Той припряно бутна картата в скута си и се дръпна силно към бюрото, точно когато вътре в кабинета влетя професор Макгонъгол, която водеше за ухото... Тиодор! Той изглеждаше още по-ядосан и се съпротивляваше яростно. Преподавателката по трансфигурация го издърпа на средата на кабинета и си пое дълбоко въздух. По непроницаемото вече лице на Снейп пробягна изненада.
- Какво ви води насам, Минерва? – подигравателно попита той. – И защо ми го водите?
- Този ученик... – започна Макгонъгол и ноздрите й се разшириха. – Се разхождаше по коридорите след вечерния час за неговия курс! Няма да скрия, че съм много изненадана от вас, Сивиръс! Този явно е третият за тази седмица, така като гледам... – и с неприкрито неодобрение тя изгледа Драко и Ерис, които й отвърнаха с нацупени погледи. – Очаквах да сте по-строг към учениците на поверения ви дом, защото иначе скоро коридорите ще бъдат заляти със слидеринци, които не им пука за правилата! Без наказание, това е възмут...
- Всъщност, - високо я прекъсна Снейп. – Тези двамата са тук точно по този повод – изтърпяват наказанието си, което им бе наложено по повод това, че колежката по билкология ги е заловила да се разхождат по коридорите часове след вечерния им час.
- А, така ли? – подигравателно възкликна професор Макгонъгол. – НЕ изглеждат много наказани.
- Реших, че преди наказанието едно мъмрене няма да им се отрази зле. - невъзмутимо спокойно заяви Снейп. – А сега ви съветвам да пуснете ухото на Нот, освен ако няма да го прибавите към вашата тайна колекция откъснати уши.
Драко и Ерис можеха само да гадаят как успяха да запазят спокойни лица. Преподавателката по трансфигурация изгледа вбесено колегата си по отвари и след като пусна ухото на Нот, изхвърча от кабинета.
- Професор Снейп... – сдържано попита Ерис.
- Да? – обърна се той към нея.
- Може ли вече да се засмея?
- Може. – някак сопнато й отвърна той.
Момичето не почака друга покана и се запревива от смях. Драко последва примера й, даже и по лицето на Снейп пробягна мрачна усмивка. А Тиодор сякаш изглеждаше още по-нацупен – може би заради факта, че ухото му е станало обект на подигравки.
- Нот, обясни. – внезапно се обади Снейп и смехът секна.
“Подсъдимият” мълчеше. А и нямаше нужда да говори – мъжът зад бюрото му ползваше мозъка на Нот като отворена книга и вече разлистваше страниците.
- Нима? – изненадано попита той и внезапно прозвуча като луд, който си говори сам.
Тиодор кимна – незнайно откъде, но явно и той знаеше, че Снейп е легилимант. Драко направи крачка напред и попита:
- Професоре, ние простосмъртните ще можем ли да чуем какво толкова е станало?
Ерис го срита, но се усмихна надменно. Тиодор им метна свиреп поглед и погледна въпросително Снейп, който поклати глава като кон на празни ясли.
- Няма да има нужда. Нот, постарай се да се сдържаш друг път, защото и моята милост си има граници. Вън!
Тиодор си излезе и трясна вратата. Когато стъпките му заглъхнаха, Снейп извади картата на бюрото си и пет минути по-късно до нея се мъдреше още една, точно нейно копие. Ерис прибра оригинала в джоба на мантията си и заедно с Драко и преподавателя по отвари се заеха да разучават тайните входове.
- Ето! – възкликна Малфой и посочи статуята на гърбатата вещица. – Право в “Меденото царство!”.
- А как ще влезете в “Меденото царство”? – сопна му се Снейп, но не успя да прикрие задоволството си, че са намерили разрешение на проблема с влизането.
- Това няма значение! – възкликна Ерис. – Не вярвам съдържателите да ме изненадат с някое хипернеразбиваемо заклинание за заключване на вратата...
- Ето че станахте и плячкосници! – очите на преподавателя засвяткаха гневно.
- Не, не, не... – успокои го Ерис. – Ние само ще ползваме тунела, няма да плячкосваме. Не са ми притрябвали глупавите им лакомства, много благодаря. И така – картата остава у вас, професоре. Ще е хубаво да ни пазите гърба покрай гърбатата вещица, все пак не се знае кой може да изникне от тъмното... Ето заклинанията – ако искате да скриете картата казвате “Пакост извършена!” а ако искате да се покаже – “Тържествено се кълна, че ще върша пакости!”. И, между другото, не можете да видите някой, ако е в Нужната стая... Само за всеки случай...
Тя измагьоса парче пергамент, перо и мастило и надраска двете изречения, след което ги подаде на Снейп.
- За малоумен ли ме вземаш?! – сопна й се той, но прибра пергамента в джоба си.
_________________